Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (18)

„Елинистите“ и другите

Всички тези обстоятелства и събития убедително доказват, че още много рано християнската община в Йерусалим се разпаднала на два отделни лагера. В „Деяния на светите апостоли“ намираме известни данни, които ни позволяват да оценим колко се задълбочило това разцепление от времето на бунта и отцепничеството на „елинистите“. Не трябва да забравяме, че тогава Йерусалим бил, общо взето, малък град, претъпкан с хора. Трудно е да се повярва, че не са се познавали, поне от виждане. Ден след ден, провирайки се из тесните улички и сокаци, те почти се опирали с лакти, един о друг, а също така много време прекарвали в двора на храма. Той бил за Йерусалим това, което представлявал форумът за Рим и агората в гръцките градове. И все пак не е за вярване, че известно време „елинистите“ нямали представа, че Савел е в града, че се е сдушил с апостолите и че проповядва учението си в тяхната среда. Те разбрали за присъствието му едва тогава, когато той самият им дал знак за себе си. Няма по-добро доказателство за това, колко напреднал бил процесът на разминаване между двете групировки назарейци.

Но и това не е всичко. В „Деяния на светите апостоли“ четем: „Като узнаха братята за това (намерението да убият Павел), отведоха го в Кесария и го препратиха в Тарс“ (9, 30). И така хората на Яков не жалели сили и средства, за да изтръгнат Савел от ръцете на „елинистите“-отмъстители, макар сигурно да са знаели колко са преживели те от техния неотдавнашен преследвач. Каква е била причината, поради която юдеохристияните постъпили с такова милосърдие? Или може би тайно били убедени, че Савел справедливо е обуздал опасните еретици-скандалджии? Дали са се ръководели от човешкото чувство за опрощаване към човека, сложил кръст на страшното си минало и присъединил се към тях? Независимо от това, какви са били в действителност мотивите им, постъпките им, неоспорим факт е, че християнските групировки тогава вече вървели всяка по свой път и враждували помежду си.

Показахме как по пътя на дедукцията може да се установи онова, което авторът съзнателно или несъзнателно премълчава и което разкрива неволно косвено, между редовете. Резултатите, които получихме благодарение на тези критични изследвания, са удивителни и изключително полезни за по-доброто разбиране на това, което наистина е ставало през първите години на християнството.

Така стигаме до извода, че Савел е преследвал не назарейците, а само представителите на тяхното радикално крило — „елинистите“, и главно техния протагонист^[1] Стефан. При това не защото изповядвали учението на галилейския пророк, а за тяхната войнствена позиция, която можела да доведе до избухване на политически безредици в града. Евреите сподавяли такива крайни манифестации още в зародиш, защото се страхували — не без основание — от въоръжена намеса на римски окупатори.

Савел не защищавал религията на Мойсей, като предполагал, че нищо от страна на назарейците не я заплашва, но поддържал, бранел подкопавания от „елинистите“ строй, на който се опирал древният обществен ред на еврейския народ и властта на синедриона. При това той действувал единствено от политически, а не от религиозни подбуди. Вероятно няма да е екстравагантно, ако кажем, че тогава изобщо не е имало преследвания на християнството в този смисъл, който ни предава християнската традиция.

Това твърдение е интересно за нас и заради това, че позволява по-дълбоко да се разбере загадъчният духовен лик на Павел. Както е известно, преминаването му към вярата на назарейците било внезапно и изглеждало парадоксално. Това било сякаш някакво вътрешно проблясване, което днес можем да определим като творческо вдъхновение. Не е чудно, че на хората, които още добре пазели в паметта си действията на този свиреп агент на синедриона, такова неочаквано превъплъщение им изглеждало просто като чудо.

Ние обаче, въоръжени с анализа на взетите от текста фактологични подробности, вече знаем, че това внезапно обръщане в същност било неизбежно. Савел имал вече нагласа да стане Павел. Преди всичко, както установихме вън от всяко съмнение, той не хранил никакви лични, нито религиозни предубеждения към хората, които, запазвайки верността си към юдаизма, вярвали в божествената мисия на Иисус. Той не само не вдигал ръка на тях, но в основата на нещата те му били по-близки, отколкото изглеждало и отколкото си давал сметка. В същност той бил фарисей, а фарисеите в противоположност на садукеите също вярвали в безсмъртието на душата, във възкръсването и в идването на предсказания от пророците месия. Само една крачка деляла вярата в месията от убеждението, че той е Иисус. По време на пътуването си до Дамаск Савел направил тази крачка. Всичко, което разбрахме от повествованието на самия Павел, както и от автора на „Деяния на светите апостоли“, сочи, че това не е било акт на доброволен избор, а някаква необходимост, произлизаща от неговите вътрешни склонности и от феноменалната пъргавост на ума му.

Резултатите, които получихме благодарение на по-точното прочитане на текста, имат значение и за друго. В една от предходните глави съгласно становището на повечето библеисти изказахме убеждението, че разрушаването на Йерусалим (през 70 г.) е било нещо като пауза, която дели историята на християнството на два ясно обособени периода: юдеохристиянската фаза и универсалната ера, когато християнството се разпространило в обширни територии на гръко-римския свят.

Сега обаче достигаме до убеждението, че 70 г. е дата, твърде късна за посочване на онази определяща граница в развитието на ранното християнство. Тенденции на ярко разцепление проличавали още в бунта на „елинистите“, особено в паметната реч на Стефан пред синедриона, която напомня със съдържанието си именно вероотстъпничество.

Съгласно установената от библеистите хронологична таблица тези събития се отнасят примерно за 35–36 г., т.е. около 35 години преди разрушаването на Йерусалим. И нещо още по-учудващо — съвсем малко години след смъртта на Иисус. Поучително е това, че учението му рано е започнало да се откъсва от стъблото на юдаизма. Както знаем, това става с помощта на т.нар. „елинисти“, евреи, които говорели гръцки и които трябвало да напуснат Йерусалим и да се заселят за постоянно в елинските метрополии на Средиземно море. Там те станали пионери на християнството, но в същото време постепенно се подчинявали на преобразяващото влияние на новото обкръжение.

Християнските общини, които никнели като гъби след дъжд по средиземноморското крайбрежие, приемали все повече нови членове, но в представите на тези нови привърженици на Иисус Йерусалим бил вече някакво екзотично градче, някъде на края на света. Те нямали понятие кой в действителност бил Иисус, каква била неговата съдба. Това, което им разказвали, засягало главно неговата божествена мисия, мъченическата му смърт и възкръсването му три дни след нея. Обичали го затова, че избрал такава смърт заради тяхното спасение, същата смърт, с която наказвали самите тях, плебеите на Римската империя, голтаци, лишени от всякакви човешки права. Разбира се, заради своята любов, преклонение и обожание те искали да знаят какъв човек бил Иисус, какво говорел, как се държал в живота, как изглеждал. Те поглъщали жадно всички новина на тази тема и ги разпространявали сред другите.

Вестите от юдейската провинция, които достигали до тях, били обаче много оскъдни, освен това силно деформирани и обезцветени, избледнели от дългия път. Що се отнася до очевидците, които случайно се появявали в елинските метрополии, шансовете да се срещнат с тях били наистина нищожни. Колко ли можели да бъдат, а християните тогава наброявали вече хиляди мъже и жени. Освен това тези истински или мними другари на учителя, когато ги запитвали за подробности, обикновено мамели. За тях той бил преди всичко „Божественият спасител“, който правел чудеса, умрял на кръста и възкръснал. Това било единствената истина, с която се съобразявали, а онова, което съдържала неговата земна биография, бързо се изтрило от паметта им. Типичен пример в това отношение е Павел. От посланията му, т.е. от най-старите документи на християнството, тогавашният читател е можел да научи за Иисус в същност само това, че е умрял разпънат на кръст и че е възкръснал. Авторът не споменава дори родителите му — Йосиф и Мария.

За практичните хора, свикнали да чувствуват и мислят в конкретни, реалистични житейски образи, тази празнина била непоносима. И народната фантазия я запълнила родили се пълни с красота и дълбоко значение легенди, разкази и притчи. Постепенно се оформило житието на „Божествения учител“, възникнало от смесването на фактите с измислицата. Вярващите черпели храна за това фолклорно творчество не само от собствените си тежнения, мечти и надежди, но също така и от древните месиански традиции на юдаизма и от гръцките религиозни мистерии, с които били добре запознати, понеже в елинските градове всекидневно се срещали с тържества и обреди от този тип. По този начин почти непосредствено след смъртта на Иисус започнало безкритичното сливане на еврейските и гръцките елементи, от които като краен резултат възникнала новата религия. В основата й били христологията, формулирана от Павел от Тарс, и митологичният образ на Иисус Христос, предаден ни от авторите на евангелията, образ, малко приличен на еврейския пророк от Галилея.