Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (19)

Как Павел станал апостол

Както вече споменахме, втората малко по-обширна част на „Деяния на светите апостоли“ е посветена изключително на дейността и жизнените перипетии на главния идеолог и пропагандатор на тези епохални промени — Павел от Тарс. Тя започва от XIII глава, с въведението към нея се запознаваме по-рано — разказа за внезапното преминаване на страшния агент на синедриона на страната на назарейците.

Павел не прекратил замисленото пътуване до Дамаск, но, както излиза от разказа, бил там кратко време. Тамошните ортодоксални юдеи в желанието си да му отмъстят за измяната му така упорито организирали покушения върху живота му, че трябвало да се спасява с бягство. При градските врати му устроили засада, но преданите ученици, които успял да събере сред новопокръстените, под прикритието на нощта го прехвърлили през крепостната стена в привързан с въже кош.

Авторът на „Деяния на светите апостоли“ поддържа, че беглецът се отправил направо към Йерусалим, където попаднал, както се казва, от трън на глог, защото там на свой ред „елинистите“ решили да разчистят сметките си с него. Бягайки от техните преследвания, той в края на краищата се озовал в родния си град Тарс.

Притежаваните от нас източници не ни информират колко време е прекарал там, но по някои косвени бележки можем да съдим, че това е продължило години. Какво е правил там толкова дълго време? Нямаме никакви сведения, но това, което се случило по-късно, ни дава основания за някои предположения.

През периода, когато Павел временно слиза от сцената на историята, за християнството започва да играе все по-важна роля Антиохия, столицата на Сирия. Това бил третият по големина град в Римската империя, който наброявал около половин милион жители, наречен поради чудесните си сгради, палати и градини „царица на Изтока“. Там, разбира се, господствувала елинската култура, а населението, независимо от пъстротата на етническия си произход си служело с гръцки език.

В Антиохия отдавна съществувала голяма еврейска колония, за която Йосиф Флавий разказва, че ползувала много граждански привилегии. Ясно е, че „елинистите“, когато напускали Йерусалим, изплашени от преследванията, търсели убежище преди всичко в Антиохия. Благодарение на бегълците там възникнало най-многобройното, най-подвижното християнско средище след Йерусалим. А също и най-заможното, понеже, както става ясно от по-нататъшния разказ в „Деяния на светите апостоли“, членовете на тази община подпомагали материално йерусалимските си братя, когато по времето на император Клавдий настъпил голям глад.

Вестите за последователите на Иисус Христос в Антиохия бързо достигнали до Йерусалим и Яков, който не вярвал особена на „елинистите“, решил да изпрати при тях доверен човек, който да ги контролира и ръководи. Изборът паднал на известния ни вече Варнава. Някога той бил богат левит^[1] от остров Кипър, който продал целия си имот и получените пари дал на апостолите за нуждите на общината. В „Деяния на светите апостоли“ за него четем, че бил мъж „добър, изпълнен със. Светия дух и вяра“.

В Антиохия Варнава се разшетал и печелел за новата вяра все повече привърженици. Общината бързо се разраствала и било все по-трудно да се ръководи. Той започнал да мисли за помощник. И ето сега — след това отстъпление, се връщаме към главния герой на нашия разказ — към Павел, тъй като Варнава се решил на неудобното и трудно пътуване до Тарс, за да изтегли оттам в Антиохия този бивш пълномощник на синедриона, преминал преди много години към християнската вяра.

Би ли постъпил така, ако Павел си стоеше мирно в Тарс и се беше отдал на ежедневните си грижи? Ясно е, че не е било така. Павел трябва да е разпространявал новата вяра в родния Тарс, а също така и в римската провинция Киликия, в която се намирал град Тарс. И то с такава активност, че вестта за неговата дейност трябва да е достигнала чак до самата Антиохия. Иначе е трудно да си обясним постъпката на Варнава.

Някой може да попита: не е ли твърде дребен този въпрос, за да му посвещаваме толкова голямо внимание. Тъкмо обратното. Това, което успяхме да установим по метода на дедукцията, подпомага много началната ни теза. Ето какво е положението: фанатизираният еврейски патриот и фарисей неочаквано се обръща към вярата, с която се е сблъскал, само когато е изтребвал нейните ревностни привърженици, а тези от тях, като биха могли да му разкажат нещо по-подробно за Иисус, изобщо не бил виждал. Това не е голословно твърдение, установихме го в резултат на критичен анализ на това, което е разказано в „Деяния на светите апостоли“.

Там се съобщава, че скоро след като се обърнал към християнската вяра, Павел бил принуден да бяга от Дамаск и се върнал в Йерусалим, където вероятно се е срещнал с Яков. И тук сме принудени да обърнем внимание на факта, че авторът на „Деяния на светите апостоли“ се е объркал, защото неговата версия не съответствува на онова, което пише самият Павел в посланията си. В посланията си до галатяните (1, 17-18) той твърди (а на него сигурно можем да вярваме), че от Дамаск се е отправил към Арабия, че едва след три години се върнал в същия сирийски град и чак тогава заминал за Йерусалим. Истина е, че във второто послание до коринтяните (11, 32-33) споменава нещо за бягство от Дамаск, но твърди, че причина за това била враждебността на царя на Набатея, Арет, а не на евреите. Що се отнася до „Деяния на светите апостоли“, възможно е авторът да е сбъркал хронологията, защото прословутото бягство съществува, но само че по-късно, след тригодишно пребиваване на Павел в Арабия, и то по други причини.

Така или иначе от тези противоречиви разкази става ясно едно — Павел, новопокръстен във вярата на Иисус, колкото и да е странно, не чувствува абсолютно никаква вътрешна необходимост от контакт с неговите автентични ученици в Йерусалим, за да разбере от тях нещо за учението и живота на своя нов учител. Той отива в Йерусалим, но едва след три години, и то по принуда, тъй като бяга от преследванията на цар Арет. И тогава обаче се държи необикновено — прекарва там петнадесет дена и се среща само с Петър и с „брата Господен“ Яков. Изглежда, че страни от другите апостоли и членове на назарейската община (Гал., 1, 18-19).

С онова хронологически неопределено пребиваване на Павел в Йерусалим е свързан и друг любопитен факт. Ако трябва да се вярва на автора на „Деяния на светите апостоли“, Павел не се държи там като скромен ученик, като новак, който жадува за знания, а веднага влиза в ролята на самоуверен учител… „и проповядвал открито в името на Господа Иисуса“ (9, 28), както четем в „Деяния на светите апостоли“. След това прекарал няколко години в Тарс, където, както вече знаем, проповядвал новата вяра, и то така, че вестта за него стигнала чак до Антиохия.

И така, като не се смятат петнадесетте дена, които прекарал в Йерусалим, колко време прекарва в изолация от изворите на християнската религия? От хората, които са истински ученици и наследници на разпънатия на кръст месия? Колко години, прекарани в чуждестранна среда, в елинския град, където господствували неразделно гръцката култура и философия, а религиозният живот се развивал пред очите на жителите под знака на митовете за умиращия и възкръсващия бог! Като си дадем сметка за това, не можем да не попитаме откъде Павел е знаел всичко, на което с такава безспорна страст е учел другите? На какво основание е говорел от името на еврейския пророк от далечната Галилея, за когото, ако е знаел нещо, то е било чуто, а не видяно?

Павел твърди, а сигурно и той самият е бил дълбоко убеден, че Иисус му се е явил по време на пътуването до Дамаск и му поверил такава мисия. Бедата е там, че не всички вярвали в това. Обвинили го, че се опитва да бъде апостол-самозванец. Явно тази обида го засегнала дълбоко, защото в посланията си се защищава горещо. По-големи неприятности обаче е имал поради това, че неговите претенции явно не правели впечатление и на ръководителите на йерусалимската община. За това свидетелствуват многобройните конфликти, които имал от личен, а и от идеологически характер е такива водещи представители на новото учение като Петър, Яков Справедливия, Варнава и Йоан Марк. Щяха ли те така сурово да преследват отклоненията му от доктрината и да го принуждават да се покае в йерусалимския храм, ако са вярвали сериозно в твърдението му, че е избраник на самия Иисус Христос.

В известен смисъл Павел действително е можел да минава за самозванец в очите на съвременниците си. Той в действителност създавал нова теория, нова религия, далече от влиянието на йерусалимската секта на назарейците, в съвсем различни обществени, етнически, културни и обичайни условия. В религиозната му концепция Иисус има малко общо със странствуващия учител от далечната Галилея или с еврейския месия, така както са си го представяли назарейците.

Да се върнем към проблема за изпращането на Павел в Антиохия. За по-точно обрисуване на обстановката трябва да посочим, че някои тълкуватели на Библията (между тях е известният американски библеист Пауъл Дейвис в книгата си „Първият християнин“) свързват този въпрос с големите политически преобразования, които ставали по онова време в Римската империя.

Положението в Близкия Изток било много усложнено, там царяла суша и глад. Както често става в такива случаи, простолюдието търсело виновниците за тежката си участ и в Александрия например избухнал кървав еврейски погром.

За зла чест Калигула издал заповед в йерусалимския храм да бъде издигната неговата статуя. Публий Петроний, римският наместник на Сирия, на която се подчинявал Йерусалим, изпаднал в ужас. Познавал добре евреите и знаел, че го заплашва метеж и ужасни кръвопролития. Отчаян, с риск за живота си той спрял изпълнението на заповедта и изпратил до императора писмо, в което го умолявал да отмени решението си. В отговор Калигула му заповядал да се самоубие заради непослушанието си.

Внезапно всичко тръгнало на добре. Докато Петроний набирал мъжество да изпрати петиция до побъркания тиранин, продължителната суша свършила. Завалял проливен дъжд.

Калигула паднал от меча на стотника на преторианците, а случайността, тази вечна ирония на съдбата, направила така, че вестта за покушението над Калигула да достигне в Антиохия по-рано, отколкото документа с императорската присъда. Петроний бил спасен. Въпреки всички сметки император станал Клавдий, известен с разположението си към евреите (макар по време на десетата година от управлението си все пак да изгонил евреите от Рим). И накрая най-голямата сензация: новият владетел направил приятеля си Ирод Агрипз цар на Юдея.