Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (27)

Изпълнен с противоречия и парадоксални настроения

При друг случай вече отбелязахме, че животът на Павел изобилствувал с изненадващи приключения и внезапни сблъсъци. Където и да се появявал, като по правило избухвали страшни за него брожения и противоречия.

Изглежда, че причините за това явление са безспорни: евреите реагирали така бурно, защото смятали Павел за опасен ренегат и еретик, който изменил на юдаизма. Има обаче библеисти (например Паул Дейвис), които това просто обяснение не удовлетворява. Според тяхното мнение в него не е отчетена атмосферата на търпимост, която тогава господствувала в еврейските среди в емиграция. Тези среди се състояли от т.нар. „елинисти“, известни с либерализма си по религиозните въпроси. В техните синагоги нямало свещеници, всеки можел да излезе да говори пред народа. Това бил период, в който юдейската мисъл преживявала дълбоки промени — безконечните спорове и дискусии били всекидневно явление. Освен това сред евреите в емиграция числено превъзходство имали фарисеите, в известна степен сближени чрез вярванията си до християните. В тези условия Павел, както и много други странствуващи „учени мъже“, едва ли се е излагал на особени неприятности заради това, че пропагандира учението на Христос.

Ако са го затваряли, бичували, гонили да го убият с камъни и заплашвали живота му така, че е трябвало да се спасява с бягство, причина за всичко това не е можел да бъде фактът, че разгласявал вестта „за Спасителя и царството Божие на земята“. Източникът на тези конфликти е трябвало да бъде в него самия, в характера му. В него навярно е имало нещо предизвикателно и решително, което е създавало около него атмосфера на неспокойствие и напрежение. В „Деяния на светите апостоли“ има някои данни, които доказват, че действително е било така.

Много странно например е това, че в Листра възмутената еврейска тълпа изляла яростта си единствено и само върху Павел, че само него се опитвала да убие с камъни, а оставила на мира Варнава, неговия неотлъчен спътник и също така горещ последовател на Иисус Христос. В Коринт положението било същото — тамошните евреи завлекли пред трибунала на проконсула Галион само Павел, а изоставили другите привърженици на християнството. Особено драстична е враждебността към Павел във Верея. Евреите на града насъскали уличната тълпа срещу него. Тогава спътниците на Павел и Тимотей в желанието си да го спасят от гнева на тълпата го изпроводили бързо извън града и му казали да върви към морето. Те обаче не напуснали мястото си, от което става ясно, че макар, те самите също като Павел да били християни, не се чувствували застрашени.

Това в същност не бива да ни учудва, тъй като вече сме запознати с някои епизоди от биографията на Павел и знаем на какво е бил способен, с каква неумолима жестокост и фанатизъм преследвал християните. Знаем също, че главно на неговата съвест тежи мъченическата смърт на Стефан. След като преминал на страната на последователите на Иисус, той не се променил много в това отношение. За неговата грубост свидетелствуват някои неприятни инциденти, като например разприте и скъсването на отношенията с Йоан Марк, с кроткия Варнава и с добросъвестния Петър, както и подстрекаването на ефеските едноверци недостойно да изгарят на клада езическата литература.

Този портрет, който се основава на „Деяния на светите апостоли“, се допълва от посланията, в които Павел изявява авторитета си. Това са импулсивни, честни признания на човек, обхванат от страстта на чувството, че е пратеник. Като четем тези писма, можем да си представим автора им — дребен, подвижен, некрасив евреин с неспокойна интелигентност, вечно мятащ се между крайните противоречия, от които е обхванат. Евгени Домбровски в „Историята на Павел от Тарс“ го характеризира по следния начин: „Той бил натура, изтъкана от противоречия и парадоксални настроения. Психичната депресия у него се редува с необикновена смелост, смирението с гордост, надменността и хапливата ирония спрямо противника с едва ли не майчинската сърдечност по отношение на верните нему.“

Все пак оценката на библеистите-католици изглежда твърде мека, понеже по отношение на противниците си Павел проявявал не само „надменност и хаплива ирония“. В спор с другите той внезапно избухвал гневно и в налагане на мнението си показвал шокиращ фанатизъм. Във второто послание до коринтяните той ги заклеймява като лъжеапостоли и ги сравнява със сатаната, който приема вида на „Ангела на светлината“ (11, 13-15). На друго място в същото послание заплашва: „Напред казах и казвам, като да съм при вас втори път, и сега, като отсъствувам, пиша на съгрешилите отнапред и на всички други, че кога дойда, пак няма да щадя“ (13, 2). Екстремизмът му достига апогея си в посланието му до галатяните, той разгромява едноверците си, чиито възгледи не споделя, по следния начин: „Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо друго от това, що приехте, анатема да бъде“ (1, 8-9).

Можем обаче да се съгласим с Евгени Домбровски, когато пише, че по отношение на събратята, които му били верни, се отнасял „с майчинска сърдечност“. В „Деяния на светите апостоли“ например намираме няколко трогателни сцени на сбогуване — колко обичан бил в кръга от най-близки ученици и приятели.

Да си спомним прощалната сцена в Милет, където отишли верните му от Ефес, за да изпратят Павел до кораба, с който потеглил на път за Йерусалим. „Тогава всички плакаха много и припадайки Павлу на шията, целуваха го, наскърбени най-много от думата, що каза, че няма вече да видят лицето му. И го изпроводиха до кораба“ (Д.ап., 20, 37-38). По-късно това се повторило в Тир и Цезарея, където верните нему с жените и децата си с плач се сбогували с апостола, сякаш предчувствували какво го очаква в Йерусалим.

В първото послание до коринтяните Павел дал доказателство, че заслужил тази обич, щом самият той бил преизпълнен с чистата стихия на обичта. Защото само човек, който знае какво е обичта, може да се реши на толкова вълнуващ, толкова устремен похвален химн в нейна чест, един от най-прекрасните в световната литература. Тези редове, общо взето, са познати. Тук ги привеждаме, за да зазвучат още веднъж, преизпълнени с жар, с вдъхновение и музика: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместим — щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне — щом любов нямам, нищо не ме ползува.

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.

Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са съзнание, ще изчезнат“ (13, 1-8, Първо послание до коринтяните).