Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (35)

Процесът

Влизането на Иисус в Йерусалим е трябвало на всяка цена да се случи, защото го е предрекъл Старият завет. Така представят това евангелистите. В техните съчинения йерусалимците го приветствували със съответно подбрани думи от един от псалмите, в който се разказва за израелския цар. Дори такава подробност като тази, че Иисус пътувал, възседнал малко магаренце, била предвидена в пророчеството на Захария, а именно в следното изречение: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова: ето твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“ (9, 9).

Тук отново се срещаме с ясно изразените навеи на Стария завет. Наистина не знаем кое от този разказ е измислено и кое е истина. Можем обаче да приемем като исторически факт това, че такова влизане в Йерусалим трябва наистина да се е случило, щом тъкмо в Йерусалим Иисус се изправил за последен път срещу мрачната си съдба.

Евангелистите доста образно ни представят радостната екзалтация на хората, които повярвали, че Иисус е предсказаният месия и нов израелски цар, че той ще избави еврейския народ от робството. Живописните сцени, изпълнени с красота, внушителни и драматични с вълнуващото си напрежение, са се запазили в паметта на поколенията, въздействували са творчески върху художници, поети и музиканти. Иисус, тържествен и непроницаем, се провира на магаренце през шумния човешки мравуняк. Сред всеобщата врява и глъч се намерили ентусиасти, които го приветствували като цар, постилали пътя му с одежди и зелени клончета или — както е казано в Евангелието от Йоан — му махали с палмови листа. Лука допълнително ни информира за това, че там присъствували фарисеи, които, възмутени, наблюдавали тази сцена. От това може да се направи изводът, че там е имало много други странични хора, които наблюдавали похода на галилейците като сензация.

Да погледнем обаче този епизод от друга страна, от позицията на обикновения гражданин на тогавашна Палестина, така както той го е виждал през призмата на собствения си жизнен опит. Това е желателно, понеже евангелистите са написали повествованието си откъснато от обществените, религиозните и политическите житейски критерии. И така ще се опитаме да вместим техния разказ в сценария на тогавашните отношения. Тогава ще се убедим, че влизането в Йерусалим и съпътствуващите го обстоятелства вероятно ще имат по-решаващо значение в драмата на Иисус, отколкото става ясно от евангелията.

Преди всичко трябва да се помни, че по времето на Иисус в Палестина не съществували идилични отношения. Достатъчно е да отбележим факта, че преди разрушаването на Йерусалим се обявили поне тридесет пророци, които предсказали освобождението на евреите под водачеството на месия от царския двор на Давид. Месианските надежди допринесли за това еврейското население охотно да откликва на екзалтираните обръщения на тези пророци, което обикновено завършвало с безредици и кървавото им потушаване. В обстановката на това отчаяние възникнала групировката на „зелотите“ (ревностен, усърден човек), които призовавали към война с римляните на живот и смърт. Терористите, т.нар. „сикарии“ (кинжалоносци), всявали страх в градовете на Галилея и Юдея, като убивали сред уличната тълпа окупаторите и техните еврейски сътрудници.

Нещо по-лошо — прокуратор на Юдея тогава бил Понтий Пилат, човек груб, арогантен и ограничен. В отношенията с потиснатите той не се съобразявал с психологията на евреите, с една дума, бил тъп чиновник на Римската империя. Впрочем съвсем не било лесно народът на Юдея да се държи строго. Горд с обичаите и традициите си, той се отличавал с религиозен фанатизъм, с шовинизъм и бунтовност. В отношенията с окупаторите се използувал саботажът, скритото съпротивление и тактиката на постоянно позоваване на специалните привилегии.

През 26 г. Понтий Пилат заел длъжността прокуратор на Юдея, не твърде висока по ранг, защото се подчинявала на властта на наместника на Сирия. Още през първата година на управлението си предизвикал огромно негодувание сред подвластните си. Той заповядал на военните си отряди да навлязат в Йерусалим с императорските знаци, като освен ореола на щитовете си носели лика на императора. Религията на евреите забранявала изображението на човешки лица в скулптурата и живописта, затова тази постъпка била възприета като ярко изразено желание за оскверняване на храма. Страната била овладяна от настроение на протест. Жителите на Йерусалим се строили в огромна колония и тръпнали към Кесария, която се намирала на 120 км. Там била постоянната резиденция на прокуратора. Неизброими ожесточени тълпи от готови на всичко фанатици обградили стените на палата му. От време на време се чували писъци и заплашителни крясъци, с които искали веднага да бъдат махнати от града императорските знаци.

Пилат обаче в продължение на пет дена не се появил пред демонстрантите, като вярвал, че сборището рано или късно ще се разпръсне. На шестия ден заповядал на евреите да се съберат на местния хиподрум, който побирал двадесет хиляди души. (Археолозите откриха развалините на този хиподрум през 60-те години на нашия век и установиха, че действително е можел да побере двадесет хиляди души.) Пилат се появил там начело на силни военни отряди и обявил, че и не мисли дори да махне императорските знаци от Йерусалим. Той наредил на разбунтувалите се демонстранти да се връщат по домовете си под заплахата, че ще упражни сила. И като доказателство за това, че не се шегува, заповядал на легионерите си да извадят мечовете си и да се приготвят за атака. И тук се случило нещо непредвидено — евреите не се уплашили, те паднали на земята, наредили се един до друг и оголили вратовете си в знак на това, че предпочитат да загинат от меч, отколкото да отстъпят.

Пилат бил потресен от тази гледка. Не знаел какво да направи. Не можел напразно да посече хиляди от собствените си подвластни. Рим нямало да му прости това и сигурно щял да бъде отзован, за да се оправдава пред чиновниците на императора. Той заповядал на легионите си да се оттеглят и обещал на евреите, че веднага ще свали императорските знаци.

Това обаче бил човек, така опиянен от властта и толкова избухлив, че не си направил изводи от този горчив опит. Затова по време на неговото управление непрекъснато избухвали все нови и нови брожения. Така например заповядал да се закачат щитове с лика на императора в палата на Ирод. И отново не реагирал на еврейските протести, докато от самия Рим, където влиятелни евреи се оплакали от постъпката му, не получил нареждане да ги махне.

Дори в случаите, когато имал право, когато делата му имали за цел благото на народа, Пилат не съумявал да избегне стълкновенията и конфликтите с подвластните си. Решил например да построи водопровод за снабдяване на Йерусалим с питейна вода от отдалечения на 37 км Ел-Аруб. И имал право, като мислел, че разноските по построяването му трябва да поемат онези, които главно ще ползуват тази вода, т.е. евреите на Йерусалим. Но Пилат не успял да ги убеди с увещания, поради което уредил въпроса най-безцеремонно — без много да му мисли, конфискувал средствата на храма. Макар юдейският правен кодекс да позволявал използуването на фондовете на храма за обществено строителство, свещениците надигнали такъв вой, че в града отново избухнал метеж. Пилат, както винаги, отговорил с насилие и коварство — заповядал на преоблечените в цивилни дрехи войници да разгонят най-брутално сборището. Йосиф Флавий разказва, че много евреи били убити или осакатени.

През 35 г. — а това значи след смъртта на Иисус, Пилат надминал себе си в заслепението и избухливостта си. В страната на самаряните се появил някакъв измамник, който се представял за пророк и с екзалтираните си речи уговарял тълпите от заблудени хора да се изкачат заедно с него на планината Гарасим, където обещавал да им покаже свещени предмети, които уж бил скрил там Мойсей. Сборището изобщо нямало характер на политическа манифестация и не представлявало никаква опасност за римляните. Пилат обаче не могъл да овладее нервите си като управляващ, той изпратил на планината легионерите си и те жестоко разгромили нещастните поклонници. Тази волност обаче не му се разминала току-така. Самаряните били известни с лоялното си отношение към римляните, живеели спокойно и не се бунтували като съседите си — галилейците. Младежите им охотно служели в наемната римска войска и дори понякога от нейно име вземали участие в потушаването на местните бунтове. Самаряните се обърнали с оплакване към наместника на Сирия Вителий. Последиците били мигновени. Пилат трябвало да се върне в Рим, за да се оправдае пред чиновниците на Тиберий.

Лесно е да си представим с каква ненавист били изпълнени към Пилат повечето от евреите. Положението се влошавало от това, че еврейските нотабили не се ползували с популярност. Ирод Антипа, тетрархът на Галилея, който в страха си от бунт на подчинената страна убил Йоан Кръстител, минавал за безводно оръдие на Рим. Свещениците представлявали могъща, богата, аристократична каста, отчуждена от еврейското общество.

От много години в Юдея доминирала властната фигура на първосвещеника Ананий. На времето купил длъжността си на първосвещеник със злато, което натрупал като сараф в двора на храма. През 16 г. пр.н.е. след деветгодишно управление бил отстранен от този пост от римския окупатор. Все пак влиянието му не намалявало. Продължавал да има последната дума за всичко и никой не се опитвал да му противоречи. Това ни обяснява защо най-напред Иисус бил заведен при него и едва по-късно при действуващия първосвещеник Каяфа и пред синедриона. Благодарение на ловки машинации и на щедри финансови средства родът на Ананий се задържал на власт още повече от половин век: след него длъжността на първосвещеник заел най-напред синът му Елеазар (16–17 г.), а после зет му Каяфа (18–36 г.), после пък четиримата му останали синове: Йоанатан (37 г.), Теофил (37–41 г.), Матей (43–44 г.) и Ананий (62 г.).

След смъртта на Ананий семейството му построило великолепен мавзолей, който, както съобщава Йосиф Флавий, бил на централно място в Йерусалим. Но еврейското население не запазило твърде добър спомен за него. Традицията на равините, установена в Талмуда, го обвинява, че злоупотребявал с властта си, че сеел неспокойствие с интригите си и дори че клеветял политическите си противници. Един талмудски афоризъм, употребяван доста често, се отнася до него: „змийското съскане на Ананий“.

В отношенията си с Пилат Каяфа на пръв поглед запазил всички признаци на лоялност и може би затова се задържал на длъжността първосвещеник осемнадесет години. Скрито обаче го ненавиждал заради униженията, на които го подлагал. Затова с помощта на тъста си Ананий, който винаги стоял като сянка зад него, разгърнал цялата си изкусност да интригантствува, за да предизвика отзоваването на прокуратора от Тиберий. За тази цел трябвало на всяка цена да избягва метежи, които биха послужили на Пилат за доказателство, че правилно постъпва така безцеремонно с евреите.

Тъкмо наближавал празникът Пасха. Йерусалим и околните селища, както обикновено, били пълни с поклонници. В тази навалица и врява не било трудно да избухнат нови безредици. Римляните и свещениците, които съзнавали тази опасност, увеличили бдителността си и станали необикновено чувствителни към всичко, което миришело на политическа демонстрация. Пилат се пренесъл от Кесария в Йерусалим и застанал начело на всичките си въоръжени сили, за да може лично от палата на Ирод да пази реда на града.

В тази изпълнена с подозрение и несигурност атмосфера, когато нервите на властниците били изопнати като струна, внезапно се появила странната група на галилейците, която оградила някакъв нов пророк, възседнал магаренце. От пълните им с ентусиазъм викове личало, че му оказват почест и като на потомък на Давид и нов цар на Израел. При вестта за това необикновено събитие улиците се изпълнили с народ, който се стичал от всички страни на града, докато жителите на околните къщи се трупали по прозорците и по покривите. Галилейците, обхванати от месиански ентусиазъм, стелели пред Иисус одежди и клони зеленина или пък махали с палмови клонки.

В този момент всичко онова, което Иисус правел и говорел, в тогавашната политическа обстановка било открит призив. Само демонстративното му влизане в Йерусалим трябва да е събудило подозрението на властите, че се е появил още един от галилейските фанатици, които се смятали за пророци и подтиквали хората към бунт. Нали той позволил собствените му другари да го нарекат цар. Възмутените фарисеи искали от него да им заповяда да млъкнат, тогава той отговорил: „Казвам ви, ако тия млъкнат, камъните ще завикат“ (Лк., 19, 40).

Това било изявление с непредвидени политически последици. Угнетеният еврейски народ, лишен от свобода, търсел спасение и опора в месианските надежди за възраждане на Израелското царство с неговия минал блясък. Това възраждане трябвало да стане чрез двама месии; този на свещениците от поколението на Леви и царския от поколението на Юда. За разлика от есеите фарисеите признавали за по-висш месията-цар, като смятали обаче, че месията-свещеник ще го изпревари във времето като нов Илияс. Назарейците вярвали, че този Илияс бил Йоан Кръстител, който проправил пътя на Иисус, бъдещия възкресител на „Божието царство“ на земята. И ето че в Йерусалим Иисус открито подчертавал месианските си претенции. Обявяването му за цар било преди всичко бунт срещу римския император, а също така обявяване на война на управляващата свещеническа клика в Йерусалим.

Не знаем какви са били намеренията на Иисус, понеже по-късните християни, както казва Щраус, представили трагичния неуспех на мисията му в Йерусалим (дори учениците му го напуснали) като нещо, което било предрешено и неизбежно. Знаем само това, че от този момент Иисус действува безкомпромисно, без да се съобразява с опасността, на която се излага. Той заявил, че в бъдещото „царство Божие“ ще бъдат допуснати само бедните, смирените, потиснатите, а горделивите, надутите, високомерните, невъздържаните и богатите като любимци на сатаната няма да имат достъп там. Той критикувал законите, заклеймявал религиозното лицемерие на свещениците, на фарисеите и книжовниците, пренебрегвал ритуалните забрани на сабата и употребата на някои ястия и преди всичко предсказал разрушаването на Йерусалим, с което предизвикал паника и възмущение в града.

Най-революционната му крачка било разгонването на сарафите от двора на храма. Това вероятно разтревожило не само властите на храма, но в не по-малка степен римския гарнизон, който бил разквартируван в крепостта Антония, свързана с двора чрез отделна стълба.

От този момент нататък евангелистите започват да се объркват в повествованията си. Защото не кой да е, а именно римляните не можели да не забележат несъмнените бунтовни действия на Иисус, щом изтеглили всичките си войски в претъпкания от хора град, за да бдят над реда там. Затова е логично веднага да хванат и обезвредят новия претендент за царския трон, още по-опасен, защото излязъл от Галилея, седалището на много други пророци от този род, т.е. да осуетят по-нататъшните безредици.

Какво става в същото време според евангелистите: Пилат, този брутален и деспотичен римски чиновник, който трудно може да бъде заподозрян в снизходителност или в нещо от този род и който вече бил осъдил на смърт много други пророци, внезапно става сляп и глух за това, което става в града. И когато накрая евреите изпращат Иисус пред неговия трибунал, като го обвиняват, че бунтува хората и се назовава цар на Израел. Пилат по всякакъв начин се опитва да го спаси.

Съвсем очевидно е, че разказът на евангелистите няма нищо общо с историята. Версията им съвсем противоречи на характера на Пилат, на онова, което знаем от другаде за него, особено от произведението на Филон Александрийски и на Йосиф Флавий. Учудващо е и това, че например Лука, като ни съобщава тази нескопосана версия, отлично си е давал сметка кой в действителност е бил Пилат. Нали той пише за галилейците, чиято кръв именно Пилат смесил с кръвта на жертвите им (13, 1), от което трябва да се съди, че Пилат ги е нападнал, когато са правели жертвоприношения. Лука обвинява в случая Пилат, че е осквернил храма. Тук срещаме една от най-неясните непоследователности в евангелските текстове, която не знаем как да си обясним: с наивност на авторите им или с факта, че евангелията може да са компилация от различни, несъгласувани помежду си народни предания.

И така според евангелистите само евреите реагирали на постъпката на Иисус и те наредили на стражата в храма да го хване. Обаче, както изглежда, отсъствието на римляните в този случай се е видяло съвсем недостоверно на Йоан, затова сред хората, които арестували Иисус, споменава и кохорта от редовната римска войска. По този начин той опровергава собственото си, а и на останалите евангелисти твърдение, че римляните нямали нищо общо със залавянето на Иисус.

Онова, което се случва с Иисус по-нататък в повествованието, още повече ни учудва. Защото пред синедриона не го обвиняват в това, че се представя за израелски цар, а за това, че открито се нарича „син Человечески“, който ще седне до десницата на Бога в небесата. Първосвещеникът смятал това за толкова ужасно кощунство, че разкъсал дрехите си, а членовете на синедриона, като плюели и биели Иисус, му отсъдили смъртна присъда. Значи това бил религиозен, а не политически въпрос.

Действително евреите имали право да произнасят смъртни присъди по религиозни дела, но за смъртна присъда трябвало да получат одобрение от римския прокуратор. В случая с Иисус обаче става нещо, което е съвсем абсурдно, ако вярваме на евангелията. Вместо да тръгнат по най-правия път — пътя на най-малкото съпротивление, и да се стремят да получат потвърждение на издадената присъда, евреите ни в клин, ни в ръкав усложняват работата, като обвиняват Иисус в политическо престъпление. По този начин те завеждат съвсем ново дело и изискват от Пилат той да даде отделна присъда, която да няма нищо общо с религиозната присъда на синедриона.

Този нов процес с политически характер изглежда лесен за провеждане. Всички в града знаели какво проповядвал и правел Иисус, не били необходими някакви специални свидетели. Освен това, както знаем, Пилат не бил от хората, които се спират пред нещо. В същото време за наше най-голямо изумление евангелистите представят Пилат като снизходителен, муден и едва ли не съдия-хуманист, който с благосклонност разпитва Иисус, обявява го за невинен и прави всичко, за да го защити от яростта на евреите.

Ето какво пише за това Лука: „Издигна се цялото множество и Го поведоха към Пилата, и почнаха да го обвиняват, говорейки: Намерихме Тогова, че развратява народа ни и забранява да се дава кесарю данък, като казва за Себе си, че бил Христос Цар. А Пилат го попита и каза: Ти ли си Царят на юдеите? А Той отговори и му рече: ти казваш. Пилат рече на първосвещениците и на народа: аз не намирам никаква вина у Тогова Человека“ (23, 1-4).

Нелепостта на този разказ е съвсем очевидна. Иисус е обвинен в деяния, които се отнасят към най-тежките престъпления на римското право, към категорията „crimen laesae maiestatis“, а римският прокуратор, без да проведе никакво следствие, веднага го оправдава. Това не би направил, нито пък е можел да направи никой, дори най-милостивият представител на римската власт, а какво остава до Пилат?

Дори ако Пилат бе признал за невинен Иисус от гледна точка на римското право, то според тогавашната процедура би го дал на евреите, които тогава щяха да го осъдят по своя обичай чрез убиване с камъни, изгаряне на клада, обесване или посичане с меч.

В същото време под давлението и заплахите на народа Пилат се подчинява и осъжда Иисус типично по римски — на разпъване на кръст, наказание, останало в наследство от картагенците и прилагано спрямо робите и политическите престъпници. Процедурата била до такава степен римска, че дори тялото на Иисус трябвало да бъде измолено от Пилат. Така се натъкваме на ново противоречие, което ни налага въпроса, кой в края на краищата е отговорен за смъртта на Иисус: евреите, ако се вярва на евангелистите, или по-скоро римляните.

За хаоса в тези разкази свидетелствуват също така и факти като този, че по мнението на изтъкнатите историци палестинският народ никога не е имал привилегията да изисква замяната на един престъпник с друг, в нашия конкретен случай — Иисус с Варава. Освен това Матей нещо се е объркал с този символичен жест на умиване на ръцете след издаване на смъртната присъда. Това е еврейски, а не римски обичай. Съмняваме се дали Пилат го е присъединил към съдебната си процедура, още повече, че не понасял нищо еврейско, а да се измъква по такъв унизителен начин от отговорност за смъртта на Иисус съвсем не отговаря на неговата високомерна, решителна нагласа. Всичко това са блянове на авторите, лишени от исторически знания.

Историците отдавна имали сериозни съмнения по отношение процеса на Иисус пред синедриона. Преди всичко възниквал въпросът, откъде евангелистите са можели да знаят с такава точност как е преминал процесът, след като дори най-близките другари на Иисус не са присъствували там. Нали според най-старото евангелие те „всички го напуснаха, избягаха“. Когато Матей, Марк, Лука и Йоан създавали своите евангелия, от процеса били изминали вече няколко десетилетия. А фактът, че евангелистите се разминават в много подробности, свидетелствува, че тяхното съчинение се опира на несигурни и подвеждащи съобщения, които са от втора или от трета ръка.

Матей и Марк пишат за два процеса пред синедриона. Първият се състоял вечерта, а вторият — в сутрешните часове. Лука и Йоан споменават само за един — сутрешен процес. Съдията от Върховния съд на Израел и професор по история на правото на еврейския народ Хаим Коен твърди, че съдебен процес на синедриона след залез-слънце, особено в навечерието на Пасха, когато свещениците били заети с приготовления, свързани с ритуала на големия празник и с тържествената обща трапеза по случай празника, в никакъв случай не можел да се проведе („Israel Review“, XI от 1967 г.). А известният протестантски библеист, професор в университета в Гьотинген. Е. Лоузи открил в разказа на евангелистите цели 27 нарушения на една процедура на синедриона.

Пред вид това някои библеисти дойдоха до убеждението, че процес на Иисус пред синедриона изобщо не е имало. И действително, ако от текста се отстрани откъсът, който засяга този процес, ще се окаже, че останалата част от разказа на евангелистите става някак по-убедителна.

Към следата на действителното събитие ни насочва в своето евангелие Йоан. Както вече знаем, твърди той, Иисус са го арестували не само евреите — дейно участие са взели също така и римляните. Ето какво са казали първосвещениците още преди това, когато се състояло общото събрание: „Ако го оставим тъй, всички ще повярват в Него — и ще дойдат римляните, та ще ни разорят и страната, и народа. Един пък от тях, на име Каяфа, който нея година беше първосвещеник, им рече: вие нищо не знаете, нито помисляте, че за нас е по-добре един человек да умре за народа, отколкото цял народ да погине“ (11, 48-50).

Оттук неопровержимо следва, че Йоан, сякаш против волята си, издава това, което у останалите евангелисти не се вижда ясно, а именно, че арестуването на Иисус било предизвикано от политически причини, а не от религиозни. Управляващата каста на свещениците, в чиито ръце били властта и богатствата, се страхувала като от огън от всякакви социални безредия, които можели да послужат на Пилат като предлог за репресии и да поставят под заплаха техните имоти. Иисус твърде много приличал на месиите и пророците, които непрекъснато се появявали в Палестина, като предизвиквали безредие и кръвопролития. Свещениците, особено Ананий, на когото дори равинската традиция натяквала политическите доноси, вдигнал ръка в знак на съгласие за това Иисус да бъде изправен пред римския трибунал и да бъде осъден на разпъване на кръст, както всеки друг политически престъпник.

По всяка вероятност тъкмо така е изглеждал действителният ход на събитията. Процесът пред синедриона, вплетен в тъканта на разказа от авторите, без да се погрижат логично да го свържат с подтекста, разбива с несъответствията си драматургията на основното действие, обърква го и читателят губи ориентацията си за какво в същност е бил осъден Иисус — дали за това, че се е нарекъл „син Божи“, или за това, че се е обявил за потомък на Давид и израелски цар.

Кой е дал началото на версията за процеса пред синедриона и откъде изобщо е възникнала подобна идея? Може да се допусне, че неин инициатор бил Марк, че Матей и Лука само повтарят това, което са прочели у него. Но за процеса пише също така и Йоан, за когото знаем, че не е ползувал евангелията на тримата синоптици. Затова генезисът на тази идея трябва да се търси другаде. Още Павел обвинил евреите в богоубийство. Самият процес обаче, както знаем хода му в евангелието, е най-вероятно драматично въплъщение на враждебните настроения към евреите, които избухнали в християнските кръгове през първите години след разрушаването на Йерусалим, когато поради големия приток на еврейски бежанци в елинските градове се стигнало до остри сблъсквания и съперничество между общините на двете сродни религии.

В хода на тези спорове и взаимни обвинения сред християните намерило почва убеждението, че не римляните са отговорни за смъртта на Иисус, а евреите, които го осъдили за това, че се обявил за „син Божи“, следователно те били убийци на бога. Това тежко обвинение, което по начало не било нищо друго освен оръжие в ожесточената и разгорещена борба, в съзнанието на последователите на Иисус бързо се превърнало в безспорен исторически факт. Затова евангелистите, като предавали на потомството това мнение, са го направили невярно с дълбоката вяра, че пишат истината.

В евангелията дори може да се проследи еволюцията на тези антиеврейски настроения. В двете най-стари, а именно в Евангелието от Марк и това от Матей, за издаването на Иисус на римляните и за наказанието му се обвиняват само еврейските водачи (Мт., 27, 1; Мк., 15, 1). Вероятно тази версия, хронологично най-стара, е най-близка до истината. За сметка на това в останалите две евангелия обвинението е отправено не само срещу ръководителите, но срещу евреите изобщо. Според Лука събраните тълпи пред двореца на Пилат настоявали за смъртта на Иисус. Що се отнася до Йоан, обвинението се съдържа в казаното, че „евреите извели Иисус и го разпънали на кръст“.

В пряка връзка с антиеврейските настроения в евангелията лесно се забелязва тенденцията Пилат да бъде реабилитиран. В основата на тази тенденция били промените, които постепенно се извършвали в класовата структура на християнските общини. Постепенно връх над бедняците, които най-напред представлявали по-голямата част от последователите, вземали представителите на средните, на по-заможните обществени слоеве, хора, които притежавали собствени занаятчийски работилници или други частни предприятия.

В стремежа си да запазят стабилния си начин на живот те изкоренявали всякакви следи на първоначален обществен радикализъм в християнството и искали на всяка цена да убедят римските власти, че последователите на Иисус винаги са била лоялни поданици на империята. В епохата, когато още бил жив споменът за кървавото въстание в Палестина, първото условие да спечелят доверието на властите било да докажат, че християните нямат нищо общо с евреите, че, обратното — евреите били техните най-големи врагове, защото измъчвали и убили основателя на тяхната религия.

Като свидетел посочвали Понтий Пилат, бившият прокуратор на Юдея, който признал невинността на Иисус и ако го е осъдил на разпъване на кръст, то е направил това противно на убеждението си, под натиска на еврейските тълпи. Не е трудно да се досетим, че описанието на характера и поведението на Пилат е било продиктувано от насъщните апологетични нужди. Евангелистите съзнателно или поради наивността си с поразителна безгрижност игнорирали неопровержимите исторически факти и дори пригодили биографията на Иисус към текущите политически нужди. Това признава дори католическата църква в по-завоалирана форма. В „Догматична конституция за Божието откровение“, приета на II ватикански събор, четем: „Свети автори са написали четири евангелия, като са ползували някои от многото писмени и устни източници, като са разгледали някои неща синтетически или като са обяснявали, като са имали пред вид положението на църквата.“

Във връзка с този закон католическият автор К. Романюк („Знак“, IV. V от 1975 г.) изразява поразителния възглед, че понятието историчност не се противопоставя на „такова представяне проблема за Иисус, че винаги да бъде обосновано от нуждите на църквата“. Т.е. евангелистите са имали право да преработят биографията на Иисус за утилитарни цели.

Всеки евангелист описва хода на съдебния процес пред римския трибунал по свой собствен начин, обаче вариантите им са обединени от една обща тенденция. В тях явно се вижда постепенното нарастване на стремежа за отцепване от евреите и представянето на Пилат като решителен защитник на Иисус. Йоан стига най-далече в оправдаването на римския прокуратор.

В най-старото евангелие — това на Марк, описанието на процеса е сравнително най-сбито и делово. Пилат там действително е убеден, че Иисус е невинен, и се опитва да го спаси, като подстави на негово място Варава, но бързо се огъва под влиянието на евреите, заповядва да го бичуват и да го заведат на Голгота. Той издава присъдата необичайно бързо, без да се измъчва много от скрупулите, които отначало е имал.

На Матей, който, както се вижда, познавал добре Евангелието от Марк, такъв Пилат трябва да му се е струвал твърде слабо ангажиран със съдбата на Иисус, за да може да бъде достатъчно силен аргумент в апологетичната кампания. Затова обогатил основния разказ за съда с два епизода, които трябвало да убедят, че Пилат непрекъснато умишлено отлагал и правел всичко, което можел, за да спаси Иисус. Матей въвежда в действието ново лице, за което не споменава нито един от евангелистите — съпругата на прокуратора. В един момент тя внезапно предава по пратеник до мъжа си следната молба: „Не прави нищо на Тоя Праведник, защото днес насъне много пострадах за Него“ (27, 19).

Пилат действително се старае да спаси Иисус, но като среща бурната съпротива на юдейските свещеници и еврейската паплач, капитулира. В този момент Матей въвежда втория епизод, също така непознат за другите евангелисти, а именно паметната сцена на умиването на ръцете. Пилат си умива символично ръцете, като заявява пред евреите: „Невинен съм за кръвта на Тоя Праведник, вие му мислете“ (27, 24).

Като въвежда в повествованието този по-скоро театрален епизод, Матей подчертава, че въпреки издаването на смъртна присъда за Иисус Пилат непоколебимо вярва в неговата невинност и се е колебаел да каже това открито в очите на евреите, които са оказали давление над него.

И в този момент настъпва съвсем неочакван дисонанс.

Пилат предава на войниците си Иисус, за да бъде подложен на изтезания, преди да го разпънат на кръст. Той прави това, без да е принуден от някого, а по собствена воля. Както се вижда, тук става дума за нелепо, с нищо необяснимо нарушаване на логиката в изображението на образа на Пилат, който веднъж се изявил като справедлив човек, веднъж като обикновен мъчител, какъвто е бил в действителност. С това Матей въпреки волята си допринася чрез легендата, която сам си е съчинил, да проличи истинската история на съдебния процес и истинския лик на римския сановник.

Лука, за когото знаем, че бил надарен с по-богато въображение, отколкото двамата си предшественици, се опитва прозорливо да избегне този капан. В неговата версия просто няма нито дума за това, че в преддверието на преторията войниците изтезавали Иисус. Лука е отстранил последното препятствие, което компрометира легендата за невинността на Пилат и едновременно постига това, че евреите, които били Иисус преди заседанието на синедриона, застанали сами на позорния стълб на историята.

Съгласно тенденцията за очистването на Пилат от всякаква отговорност Лука разказва за него, че три пъти обявил Иисус за невинен и три пъти си направил труда да го брани от яростта на евреите. За всеки случай той нарочно се мъчел да отлага, затова го изпратил при Ирод Агрипа, за да установи той на какво се основава учението му. Ирод и придворните му се присмивали на Иисус, но го върнали на римляните облечен в бяла дреха в знак на това, че не са видели в него никаква вина. Ето какво казва Пилат тогава на еврейския народ: „Доведохте ми Тоя Человек, като развратител на народа, а ето, аз изследвах пред вас и не намерих у Този Человека никаква вина от онова, в каквото Го обвиняват!“ (23, 14).

Йоан разглежда проблема с бичуването на Иисус по-различно, отколкото Лука. Той не отстранява като него този епизод от съдебния процес, явно смятайки, че не може да направи това, щом бичуването така се е вкоренило в традицията на Страстната седмица. Йоан обаче представя това по такъв начин, че да не е в ущърб на Пилат, а, напротив, представя го в благоприятна светлина.

В Евангелието от Йоан Пилат иска, както и в другите евангелия, да освободи Иисус и се сблъсква с протеста на евреите. И дори нарежда да го изтезават, само че причина за това негово решение била не безсмислената му жестокост, а желанието за спасяване на Иисус. Той хранел надеждата, че щом евреите видят изтезавания осъден, ще се смилят над него и ще изразят съгласие да му се подари живота. За тази цел той извежда Иисус с трънен венец и облечен в багреница пред двореца и извиква на тълпата: „Ето човекът!“

Трудът му обаче се оказал напразен. В една от най-драматичните и най-вълнуващите сцени на Новия завет римският прокуратор двукратно започвал борба за спасяване на живота на Иисус, но евреите, неумолими в упорството си, крещели: „Премахни го, премахни го, разпни го!“ Обхванати от нетърпение заради бавенето, в края на краищата заплашили, че ще се оплачат на императора. Тогава разколебаният Пилат седнал на съдилището, на мястото, наречено Литостратол^[1], да издаде присъдата. Все още не се бил освободил от скрупулите си и в последния миг попитал горчиво: „Вашия Цар ли да разпна?“ Първосвещениците отговорили: „Ние нямаме друг цар освен кесаря“ (Й., 19, 15).

За популярността на Пилат сред християните като римски чиновник, който благородно и справедливо се отнесъл с Иисус, свидетелствува богатата литература, която се занимава с реабилитацията му и която днес се счита за апокрифна. Това е цикъл за Пилат, който се състои от седем отделни с претенции за действителни исторически отчета, които съдържат четири уж написани от него писма до императорите Клавдий и Тиберий. Авторите не са ни известни — това са хора, които са се отличавали с буйно въображение и безгранична наивност. Все пак не трябва да забравяме безкрайното лековерие на ревностните последователи, изпълнени с желание за знания за живота на Иисус в ония времена. Те четели тези разкази с такава вяра и набожност, с каквато и каноничните евангелия.

Ето някои образци от тази литература: Един от анонимните автори разказва, че Пилат се заинтересувал от Иисус, слушал проповедите му и го признал за велик мъдрец. Затова, когато под давлението на евреите бил принуден да го разпита, той го помолил за това много любезно чрез свой пратеник, който му сторил дълбок поклон и разпрострял пред него плаща си. Щом Иисус прекрачил прага на двореца, станало чудо. Императорските знаци, които войниците от дворцовата стража държали в ръка, сами се навели пред госта. Пилат не повярвал на очите си и няколко пъти заповядал тази сцена да се повтори, но винаги ставало едно и също: знаците, превъзмогвайки съпротивлението на войнишките ръце, се навеждали пред почетния гост. Тогава прокураторът станал от стола си и разговарял с него прав.

По време на съдебния процес евреите излезли с обвинението, че Иисус е роден от блудница (авторът тук несъмнено има пред вид сплетните, които се носели за Мария), че бил причина за смъртта на първородните витлеемски деца и преди всичко, че е лекувал болните по време на празничния съботен ден. Дванайсетте апостоли изпълнявали ролята на защитници. Пилат в един момент извикал: „Нека слънцето ми бъде свидетел, че не намирам никаква вина в този човек.“

Друго произведение от същия цикъл поддържа, че не само Пилат и съпругата му били дружелюбно настроени към Иисус, но също така и самият Тиберий. Когато разбрал за разпъването му на кръст, изпаднал в ярост, извикал Пилат в Рим и го наказал със смърт. Ако някой се усъмни в това, че този саможив, мрачен и твърд император бил в състояние да се окаже така емоционално заинтересован от някакъв си неизвестен палестински пророк, то от несигурността ще го изведе друг разказ. От него ще стане известно, че Тиберий имал много лични мотиви за поведението си. Става дума за това, че веднъж заболял от смъртоносна болест. Тогава край ложето му се явила Вероника (известна оттам, че доближила кърпа до измъченото лице на Иисус) и го излекувала с докосването на ръката си. Под впечатление на това чудо той станал последовател на Иисус и приел кръщението.

Не всички автори на цикъла представят по един и същ начин смъртта на Пилат. С изключение, струва ми се, на един автор, който поддържа, че Пилат загинал по заповед на императора (тогава император бил Нерон, а не Тиберий), преобладавало мнението, че се е самоубил, а тази версия намерила подкрепа у авторитетния историк Евсевий, който ни информира конкретно, че това е станало по времето на Калигула.

Изглежда странно, че човекът, когото традицията се стремяла да очисти от престъплението по всякакъв начин, намерил такава безславна смърт, ясно посочена като наказание. Изглежда, че от съзнанието на християните не успял да се заличи такъв очевиден факт, че в края на краищата Пилат бил този, който можел да предотврати разпъването на Иисус и не направил това от страх или от примиренчески политически причини. Тази вина му тежала и е трябвало да бъде изкупена.

Имало писатели, които се опитвали да разрешат и тази дилема. За това свидетелствува едно от мнимите писма на Пилат, адресирано до Тиберий и намерено неотдавна сред стари книжа в Ливърпул. Изпратено от Ватиканския архив за експертиза, за установяване на историческата му достоверност, писмото се върнало с мнение, че това е апокриф от IV или V в. и не е изключено някои от съобщенията в писмото да са верни.

За нас стойността на този документ се състои в това, че отразява съществуващата в християнските среди тенденция за изчистване петното от личността на Пилат, нещо, за което вече говорихме. В тази версия Пилат прави отчаяни усилия да спаси Иисус, обаче се чувствува безсилен пред бунтуващата се еврейска паплач, която заплашително настоява за разпъването на Иисус. При него имало само шепа престарели ветерани, неспособни да окажат отпор на възбудената маса фанатици.

Пилат на два пъти молил Рим и наместника на Сирия да изпрати войска, но не получил отговор. Едва на следващия ден след разпъването на Иисус, когато след безсънната нощ призори градът погледнал, чул да свирят тръби и стъпките на войската, която влизала в града. Тя наброявала две хиляди пешаци и конница. Помощта пристигнала твърде късно, нещастието вече се случило.

Когато се чете тази апология, написана вълнуващо, с изключително добър похват, се остава с впечатлението, че тя е трябвало преди всичко да оправдае дългогодишния стремеж за канонизирането не само на Пилат, но и на съпругата му. Действително в Римската църква не се стигнало до приемането им сред светците, но в календара на коптийската и етиопската църква 25 юни фигурира като ден на свети Понтий Пилат и света Прокла.

Както знаем, за жената на Пилат пише само Матей, без да назовава името й. Останалите евангелисти не споменават нито дума за нея, от което следва, че това е въображаем образ, плод на мисълта на самия Матей или на местната среда, откъдето е черпил информационен материал за евангелието си.

Различните легенди съдържат допълнителни сведения. Авторите им се стремят да придадат реални черти на тази жена. Така например апокрифът „Acta Pilata“ неизвестно на основата на какъв източник съобщава, че името й е било Клавдия Прокла. Църковната традиция я представя като тайна последователка на Иисус, макар Ориген да е на друго мнение. Той смята, че тя е прозелитка на юдаизма. Като се запознала с месианските пророчества на Стария завет, разбрала кой е Иисус. В старославянския превод на „Юдейската война“ на Йосиф Флавий е намерена още една версия. Неизвестният преводач на това произведение съобщава друг мотив на поведението й: вероятно Иисус я е излекувал, когато била на смъртно легло.

А сега да преминем на по-сигурна историческа почва. Какво е станало с Пилат от момента, когато бил отзован от Юдея? За съжаление не притежаваме и най-малкото доказателство, което да потвърждава съобщението за неговата неестествена смърт. Възможно е да е продължил кариерата си на образцов управител на една от римските провинции в Южна Галия. Тук можем да добавим, че в развалините на открития в Кесария театър е намерена каменна табличка, на която е издълбано името на Понтий Пилат. Това е неопровержимо доказателство, че той действително е бил там като римски наместник.

Не се учудваме, че той не е престанал да занимава и безпокои както дилетантите, така и научните изследователи. Защото той е рядко и особено явление в историята. Появил се е за късо време в един от епизодите на драмата на Иисусовото мъченичество, но почти от две хиляди години насам година след година с настъпването на Великден името му се изговаря от милиони хора в стотици хиляди църкви.

Вероятно никога не му е идвало наум, че благодарение на някакъв незначителен еврейски религиозен реформатор името му ще остане прочуто през вековете. Той се причислява към онези исторически образи, които са били обект, а не субект на историята, който не е създал историята, но е бил създаден от нея. В пантеона й е влязъл като случаен избраник без ни най-малко участие от своя страна.

Липсата на по-сигурни информации за Пилат ни най-малко не накарала учените да се откажат от по-нататъшни търсения. По един метод те като в кръг редили в мозайка факт след факт, потвърждавали онова, което писали за него Йосиф Флавий, а също така Филон Александрийски, който го нарича твърд, подкупен, презрителен и жесток.

Те обръщали внимание преди всичко на неговия класов произход. Като притежател на земя в планинското си отечество принадлежал към еквитите.

Както всички римляни, Пилат бил пълен с предубеждения — смятал, че извън Италия живеят само варвари, недодялани и достойни за презрение. Антиеврейското му отношение има и други, по-важни корени. То идвало от самия Рим.

През 26 г. Тиберий се пренесъл в Капри, където си построил великолепен дворец. Оттогава в Рим управлявал всевластният му фаворит и водач на преторианската стража Луций Елий Сеян. Същата година Пилат бил назначен за прокуратор на Юдея. Понеже това не могло да се извърши без съгласието на Сеян, трябва да си направим извода, че Пилат спазвал политическата линия на работодателя си. А Сеян бил заклет враг на евреите, които в Рим наброявали четири хиляди. Той ги изпращал на смърт или в блатистите околности на Сардиния, където погивали от малария. Когато Тиберий осъдил Сеян на смърт за това, че готвел заговор срещу управляващите, Пилат се задържал в Юдея още пет години. Вероятно затова, че длъжността прокуратор на обеднялата еврейска провинция била твърде второстепенна, за да представлява някакъв интересен обект за продан в Рим. А може би по време на безредиците, които всемогъщият фаворит повлякъл след себе си с внезапното си падане, просто го забравили.

Възгледът, че Иисус действително бил осъден от римляните бунтар, който се опитвал да вдигне еврейския народ на борба с окупаторите и сътрудничещата с тях духовна аристокрация, никак не е нов. Още от втората половина на XVIII в. го изразявала плеяда знаменити библеисти и историци, между които цитираният вече по-горе хамбургски ориенталист Х. С. Раймарус, библеистът Е. Айслер, теоретикът на социалдемокрацията Карл Кауцки, известният лекар-философ Алберт Швайцер, А. Робъртсън, автор на известната книга „Произход на християнството“, а през 60-те години на нашия век английският религиовед Ф. Брендън, чиито две обширни научно документирани монографии „Иисус и зелотите“, а също и „Съдебният процес на Иисус от Назарет“ на времето предизвикаха бурна полемика.

Тук няма да се занимаваме с подробно обсъждане на възгледите на всеки от споменатите автори поотделно. Ще охарактеризираме накратко само общите им черти, онова, което представлява основната линия на аргументацията им в защита на тезата, чиито привърженици са те.

Само по себе си демонстративното влизане на Иисус в Йерусалим и обявяването му за израелски цар според тях било революционен акт, ръкавица, хвърлена в лицето на римляните и служителите на храма. С тази своя крачка смятал по някакъв начин да накара евреите да се хванат за оръжието. Потвърждението на тези намерения е фактът, че тонът на речите му ставал все по-рязък и по-решителен, апокалиптичен. Как иначе можем да си обясним тази негова крачка към собствената му гибел, това истинско самоубийство? Трудно е все пак да приемем фантастичната теза на английския библеист Кармайкъл, който в книгата си „Смъртта и живота на Иисус от Назарет“ твърди, че Иисус доброволно приел смъртта, понеже я е бил запланувал, за да се изпълни пророчеството на Стария Завет.

Главният аргумент на споменатите библеисти е изгонването на сарафите от храма. Те отхвърлят версията на евангелията като съвсем недостоверна. Невъзможно е Иисус да изгони от двора на храма тълпите хора, които се трупали там, и то само с бич, усукан с въже. Нали редът в храма се поддържал от войскови римски гарнизон, който наброявал хиляда войници, а също така и от стражата на храма, въоръжена с тояги и палки. Нелепо е следователно да се поддържа, че Иисус слепешком се е хвърлил срещу тълпите с голи ръце и е удържал победа.

Да приемем, че Иисус се е опитвал заедно с привържениците си да завладее храма въоръжен, за да парализира свещениците и да си извоюва изгодна позиция в освободителна борба с римските нашественици. Тогава постъпката му би имала някакъв определен смисъл и логика. Дворът на храма имал важно стратегическо значение — бил е централно място в Йерусалим, където се събирало населението и където покълвали политическите идеи. Той представлявал преди всичко главен източник на доходите и влиянието на свещеническата каста. С глъча, навалицата и врявата си напомнял типичен източен пазар. На много сергии продавали агнета и гълъби, предназначени за жертвоприношения; еврейски поклонници от всички краища на света обменяли там гръцки и римски монети със забранени от юдаизма човешки ликове срещу хебрайски сикли и драхми, с които се заплащал ежегодният данък на храма. Сарафите трябвало да делят огромните печалби, които постъпвали от оборота, с първосвещеника. С унищожаване източника на тези доходи се подсичал коренът на властта му. Това именно се стремял да постигне Иисус. Планът му народът да се вдигне на въстание завършил с фиаско: Иисус издъхнал на кръста не с позорната смърт на роб, а като патриот и мъченик за еврейския народ.

Тезата, спомената тук много общо, срещнала остра критика, особено от страна на църковните библеисти, но дори някои изследователи, които представяли рационалистичното направление на библеистиката, поставят срещу нея различни условия. Френският библеист М. Гогел, като полемизирал с Е. Айслер например, нарича тази теза „картонена кула и продукт на въображението“. Други полемисти се аргументират по следния начин: в тогавашните напрегнати политически условия било достатъчно, че Иисус се е явил като пророк, който проповядва месианските надежди на евреите, и за да стане в очите на римляните потенциален бунтовник, не било необходимо на всяка цена да предизвика въоръжени метежи.

Привържениците на тезата веднага питат как Иисус е могъл да разгони стотици сарафи в двора на храма само с бич, усукан с въже, дори без да предизвика остра реакция от страна на римския гарнизон и на стражата на свещениците, без да си нанесе собствена вреда. Те смятат евангелията за наивна приказка или за повествование, ретуширано до такава степен, че не може да бъде познато.

Те сочат в защита на възгледите си различни следи в евангелията, от които косвено става ясно, че дейността на Иисус е имала характер на въоръжена борба. Така например научаваме, че на Елеонската планина последователите му носели мечове. Като видели, че Иисус е в опасност, го попитали: „Господи, да ударим ли с меч?“ (Лк., 22, 49). Оказва се, че дори най-близкият му другар — самият апостол Петър, под плаща си носел меч, с който отсякъл ухото на Малх. Иисус не е ли знаел това? Самият той казал няколко изречения, които съвсем не звучат миролюбиво. Ето ги:

„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мт., 10, 34).

„Огън дойдох да туря на земята и колко бих желал да беше вече пламнал“ (12, 49).

„Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а раздяла“ (Лк., 12, 51).

„А сега, който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба — който няма, нека продаде дрехата си и да купи нож“ (Лк., 22, 36).

„Те рекоха: Господи, ето тука има два ножа. Той им отвърна: Достатъчни са“ (Лк., 22, 38).

Апокрифното „Евангелие от Петър“, откъс от което е намерен през 1887 г. в градчето Акмим в Египет, доказва, че споменът за въстаническите намерения на движението на назарейците още известно време бил жив в християнските общини. От каноничните евангелия знаем, че учениците напуснали Иисус в последните дни от живота му, при което Йоан ни съобщава, че се скрили зад затворени врати, понеже се опасявали, че ще ги арестуват. „Евангелието от Петър“ изяснява защо са се страхували от арест — властите ги търсели с обвинението, че искали да подпалят храма. Очевидно изказванията на Иисус за унищожаване на храма били приемани като реална заплаха, а не като апокалиптично виждане на пророк.

Както подчертават привържениците на тезата за въстанието, Иисус бил свързан по някакъв начин със зелотите, представителите на радикалната партия, която се стремяла към въоръжена разпра с окупатора. Техният фанатизъм по-късно довел до война с римското могъщество и до унищожаването на Йерусалим.

Зелотите преобладавали сред жителите на Галилея. Не може да се изключи, че Иисус е имал земляци измежду тях и дори може би роднини, което прави, разбира се, тези контакти понятни. Това ни изяснява до известна степен поразителния факт, че Иисус се възправя против фарисеите, но никога не се изказва против зелотите, които по онова време били един от актуалните проблеми на палестинското общество. На това основание Брандон твърди, че Иисус, ако самият той не е бил зелот, то поне скрито им е симпатизирал.

Едно е сигурно: сред близките си Иисус е закрилял поне един истински зелот. Както съобщава Лука, това бил апостол Симон (6, 15). Освен това някои основания ни позволяват да допускаме, че към зелотите се числял Петър (мечът на Елеонската планина) и брат му Андрей, а също така и Юда Искариотски, чието презиме някои обясняват с „Юда Войнствения“, а не с „Юда от Кариот“. Хипотезата за тримата споменати е поставена от Кулман в книгата му „Иисус и Цезар“, а известният френски библеист кардинал Даниелу я подкрепя.

Храна за размишление дава също така и фактът, че през 42 г., т.е. около осем години след смъртта на Иисус, апостол Яков, син на Зеведей и брат на Йоан (да не бъркаме с „брата Господен“ Яков Справедливия), наречен от Иисус „син на гръмотевицата“, бил осъден от цар Агрипа на смърт чрез обесване. Този начин за екзекуция в еврейския кодекс бил предвиден само за хора, извършили убийство. Понеже е трудно да се допусне, че апостол Яков бил обикновен престъпник, трябва да смятаме, че е взел участие в някакви въоръжени брожения с политически характер, по време на които били убити слуги на еврейския владетел. Не е изключено и Яков да се е числял към независимото движение на зелотите. Очевидно приведените по-горе изказвания на Иисус с войнствения си тон рязко контрастират на общата тенденция на евангелията, която проповядва обич към ближния, мир и покоряване на светската власт. За пример е достатъчно да съпоставим две фрази От Евангелието от Матей, за да се убедим:

„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, не мир дойдох да донеса, а меч.“

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (5, 9).

Друго не по-малко странно противоречие засяга концепцията за „царството Божие“, предсказано от еврейското месианство. Както знаем, евреите разбирали тези пророчества като обещание за възвръщане славата и независимостта на израелското царство. Това трябвало да осъществи потомък на цар Давид, който да застане на престола, като преди това направи социален преврат, в резултат на който бедните да вземат връх над богатите. „И мнозина първи ще бъдат последни, а последните — първи“ — казва Матей (19, 30).

И така първоначално царството Божие имало политически, земен смисъл. Така го разбирали не само жителите на Йерусалим, които приветствували Иисус при влизането му в града, но и самите апостоли. Те се карали за мястото си в йерархията на бъдещото царство (Мт., 20, 20–28); (Мк., 10, 35-45), а двама ученици от Емаус, угнетени и разочаровани след разпъването на Иисус, възкликнали скръбно: „А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израел“ (Лк., 24, 21).

И няма нищо чудно в това, че според синоптиците Иисус обещава на всички, които тръгнат с него, не само вечен живот, но също така и много по-големи материални блага, отколкото са притежавали. В Евангелието от Лука четем: „Истина ви казвам: няма никой, който да е оставил къща или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца заради царството Божие и да не е получил много повече в сегашно време, па и в идущия век и живот вечен“ (19, 29-30). В Евангелието от Марк Иисус обещава, че неговите последователи ще получат стократно повече материални блага, между които и ниви (10, 30).

В Евангелието от Йоан смисълът на Божието царство е съвсем различен. Обвинен пред Пилат, че се зове еврейски цар, Иисус заявява: „Моето царство не е от тоя свят“ (18, 36). Тук вече концепцията за царството Божие, обещавано едва в задгробния живот, има духовен, есхатологичен характер. Лишена от актуална политическа острота и еврейски национализъм, тази идея добива универсален характер, задълбочава се в теологично и нравствено отношение и едновременно с това насочва пътя на последователите на Иисус към компромис с римското могъщество.

Възниква въпросът, как тези явни противоречия са могли да намерят място в евангелието. Робъртсън и някои други библеисти са дошли до убеждението, че текстовете сочат ясно два наложени един върху друг пласта. Най-старият, който е основата на сказанията, има за тема само един от драматичните епизоди на еврейското освободително движение, насочено срещу Рим, царете от династията на Иродите и свещениците. Негов водач бил галилеецът Иисус, който бил приемник на Йоан Кръстител, обезглавен заради това, че призовавал към революция. От това първоначално сказание в текста са останали само отделни части — останалото било преработено и допълнено от по-късни редактори, които се опитвали да докажат, че християнството е мирно движение, което няма нищо общо с еврейските проблеми. Началото на тази преработка поставил Марк. Да си дадем сметка за времената, когато той писал евангелието си. Това било скоро след кръвопролитната четиригодишна еврейска война и след разрушаването на Йерусалим. Триумфалното влизане на Тит в Рим с еврейските пленници и трофеите от храма предизвикали в града враждебност и презрение към евреите, което се отразява много неблагоприятно и върху последователите на Иисус, които не били различавани от евреите. В тази атмосфера на терор Марк се опитва да изчисти Иисус от всякакви подозрения за участие във въстание. (Марк дори премълчава факта, че апостол Симон бил зелот.) Един от аргументите, както вече знаем, било уж доброжелателното отношение на Пилат към Иисус и сляпата ненавист на евреите към него.

Възможно е Марк да е направил тези промени, искрено убеден, че не противоречи на историческата правда. Тогава вече бил под влиянието на теологията на Павел, който преобразил историческия Иисус в божествения спасител на човечеството и в син Божи. Инициативата на Марк подемат и продължават останалите евангелисти, като подчертават с все по-голяма сила миролюбието и трансцендентността на царството на Иисус. Резултат от това са вероятно четирите повествования, известни като Евангелията от Матей, Марк, Лука и Йоан.