Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (38)

В търсене на историческия Иисус

Както се убедихме, евангелията не са биографии в съвременния смисъл на тази дума. Те са писани с апологетични и дидактични цели, за да докажат, че Иисус е предсказаният от библейските пророци спасител. Създадени няколко десетилетия след смъртта му, те са отражение на анонимната устна традиция, която се формирала в многобройните християнски общини в Африка, Азия и Европа. Това е история на вярванията за божествеността на Иисус, а не история на неговия земен живот. Писали са ги различни хора, по различен начин и за различни цели, следователно няма защо да се учудваме, че те са невероятен конгломерат от противоречия, недомлъвки и разминавалия. Този факт безпокоял дори някои протагонисти на християнството. Августин Блажени казва: „Аз също не бих вярвал на евангелията, ако авторитетът на църквата не ми повелява това“ (Contra Faustum Manichaeum XXV, 1, 3). Лутер заема още по-уклончива позиция по този въпрос, като дава на привържениците си следната инструкция: „… ако възникне някаква трудност по отношение на Светите писания и ние не можем да я разрешим, просто не е необходимо изобщо да повдигаме този въпрос.“

Както знаем, цялото предание за Иисус се е формирало под влияние на вярата във великото чудо на възкръсването. Ако искаме да разберем евангелията, трябва да погледнем описаните в тях събития не в последователността, в която ги дават авторите, а ретроспективно — от края на повествованието, през призмата на онова чудо. Всички събития, водещи до разпятието, са подчинени на основната мисъл, че Иисус е бог, който е възкръснал. Това не е история, а типична агиография^[1]. Св. Павел в първото послание до коринтяните определя по същия начин тази тенденция: „… а ние проповядваме Христа разпнатия“ (1, 23).

Щом притежаваме само образа на Христосовата вяра, а не Иисусовата история, се питаме какво в края на краищата знаем за него наистина. Контурите на неговия образ, както се изразява споменатият по-горе немски библеист Х. Царнт, се разсейват в светлината на великденското чудо така, както очертанията на хората стават мъгляви и изчезват в ослепителния блясък на палещото слънце. Давид Ф. Щраус достига до убеждението, че евангелията са сборник от митове, създадени от първите последователи на Иисус. Поради тогавашното екзалтирано състояние на мисълта им и склонността им към митологизиране на миналото процесът на възникване на тези митове бил, разбира се, неосъзнат и спонтанен.

Фактът, че още в най-древните съобщения Иисус-човекът се е превърнал в божествения Христос, че евангелията са покрити с пластове теологични идеи, е станал причина за възникването на хипотеза, според която Иисус никога не е съществувал и е бил само мит, сътворен в човешкото съзнание по подобие на митовете в култовете на Близкия Изток.

Митологичната концепция е прокарана за първи път от френския изследовател Св. Ш. Дюпюи в книгата му „L’origine des tous les cultes“ (1794 г.) (Произход на всички култове). Неин горещ привърженик е знаменитият немски учен Бруно Бауер (1809–1882 г.). Като обръща внимание на това, че еврейските и езическите автори премълчават за Иисус, и на това, че евангелията съдържат драстични противоречия, достига до убеждението, че Иисус никога не е съществувал, че е плод на човешкото въображение. Според него християнското движение е отражение на наследената идеология на обществените класи, в която са се слели юдаизмът на диаспората, стоицизмът и неоплатонизмът.

Сред новите привърженици на митологичната концепция преди всичко трябва да се споменат Робъртсън, Смит, Калтхоф, Дрюс, Кушу и Дюжарден. Тук нямаме възможност да разгледаме подробно техните изводи, затова ще отбележим само някои характерни черти на техните възгледи.

Така Дюжарден защищава позицията, че страданията Господни са ярка реминисценция на ритуалните драми, които се играели в религиозните мистерии на Близкия Изток. Немският теолог и социалист Калтхоф разглежда личността на Иисус като персонификация на освободителните движения, които през I в. н.е. са обхванали робите и „пролетариата“ на Римската империя. Дрюс вижда в култа към Иисус краен продукт на синкретичния процес, главен елемент в който представлява култът към мъртвите и възкръснали богове на елинизма.

От 1910 г. става популярна теорията, която представя Иисус като звезден бог, който се появил на земята, умрял и възкръснал. Представител на най-радикалното направление на астралната теория беше полякът Анджей Немойевски (1864–1929 г.), автор на многобройни произведения на тази тема, между които и на книгите „Богът Иисус в светлината на чуждите и собствените изследвания“ и „Библията и звездите“. Според него Новият завет е велика алегория, в която е зашифрован митът за слънцето и луната, при което слънцето е най-висшият бог, а луната е неговият син Иисус Христос. В астралистичния си анализ на текстовете Немойевски стига до границите на фантастиката. Не може обаче, както подчертава това Анджей Томчик в интересните си есета, да не се признае неговата заслуга за „демитологизирането“ на Новия завет.

Ние няма да привеждаме сложна аргументация, достатъчно е да се каже, че няма никакви логични причини да се отрича историческото съществуване на Иисус, щом появяването в Палестина на странствуващи проповедници-учители от този род на пророци и месии не е било необикновено явление. Матей и Марк предупреждават за „фалшиви христоси и фалшиви пророци, които ще правят знаци и чудеса“.

В периода, когато е живял и действувал Иисус, а също така в годините преди раждането му и след смъртта му са изброени най-малко дванадесет пророци и месии, които са получили по-голяма популярност в Палестина. Такъв пророк е бил също така и Йоан Кръстител. Ирод Антипа го е осъдил на смърт за това, че виждал в негово лице опасен агитатор срещу своето владичество.

По-късно на сцената се появява друг пророк — Теодий. На неговия призив откликнали стотици евреи, на които той обещал да спре водите по течението на Йордан, както това направил Иисус, и да ги отведе на другия бряг на реката, където те да живеят свободни от гнета на римските поробители. Римските легиони подложили неговите заблудени привърженици на кървава сеч, а що се отнася до самия Теодий, хванали го и го обезглавили. Занесли главата му с триумфално шествие в Йерусалим. Малко от тези пророци и месии избегнали насилствената смърт: римляните обикновено ги осъждали на разпъване на кръст, като ги смятали за потенциални водачи на еврейско въстание.

В древността често се случвало на някои изтъкнати мъже и монарси да бъде приписван божествен произход. В тези условия е лесно да се разбере защо така бързо настъпило обожествяването на Иисус. Неговите последователи били предимно хора, възпитани в атмосферата на елинистичната култура, където вярвания от този род съществували от незапомнени времена. Техните възторжени умове митологизирали любимия учител, а времето му създало ореола на божественост. Ужасната му смърт на разпятието придобила дълбок есхатологичен смисъл и станала най-вълнуващата трагедия на планетата.

Процесът на обожествяване на човека може да се наблюдава например при Александър Македонски, Този гениален военачалник създал не само огромна империя, той бил нещо като инициатор на продължилата няколко века епоха на елинизма. Той бил от онези хора, които създавали историята, чиито действия хронистите имали възможност да отбележат и оставят за поколенията. След смъртта му животът му бил представян като смесица от легенда и въображение. От една страна, се появили белетризирани биографии, които смесвали фактите и измислицата, забавлявали читателите с описание на необикновените му авантюри и приключения. От друга страна, неговите генерали и приемници, които водели спорове и война за подялба на империята, обявили и спомените си, в които съзнателно обърквали фактите. Те фалшифицирали завещанието на Александър.

В резултат на това следващото поколение вече не знаело как е било наистина. Изворите, които засягат паметни събития в историята на човечеството, по правило са изпълнени с недомлъвки и противоречия. В случая с Александър това води след себе си факта, че всяка негова биография винаги ще бъде спорна. Не знаем например защо се е стигнало до изгарянето на великолепния замък в Персеполис. Дали атинската хетера Таис във вихъра на танца е хвърлила факел, или македонските военачалници са предизвикали пожара по време на пиянската оргия, или пък самият Александър е осъдил на унищожаване палата, за да отмъсти за гръцкия храм, който век и половина преди това персите запалили по време на нашествието си над Елада.

Александър бил обожествен много бързо. Разказвали, че той е син на Зевс от любовната му връзка с майката на Александър — Олимпиада. Гръцките градове-държави го обявили за един от боговете на Олимп и му издигали статуи в храмовете, а египтяните го почитали като син на бог Амон. Дори евреите виждали в него предвестник на месията, предсказан в пророчеството на Даниил. Средновековните монаси били твърдо убедени, че той бил аскетичен монах, а етиопците отишли още по-далече в тази митология — те говорели, че Александър бил християнски апостол и дори светия на коптската църква.

Френският библеист Гинебер пише, че макар евангелията да са продукт на масова екзалтация, имат реално ядро в историческата фигура на Иисус, около която са кристализирали митовете. Ето защо може да се приеме, че те крият запазени най-важните моменти — шепа автентични факти от живота на Иисус. Въпреки обаче огромният труд и усилия на няколко поколения учени те не са успели да пресъздадат логично споен земен портрет на Иисус-учителя, изчистен от по-късното напластяване на теологията и свръхестествените елементи. Рудолф Бултман, с когото ще се запознаем по-отблизо, изразява това състояние на нещата по следния начин: „Сега съвсем категорично смятам, че в този момент не знаем почти нищо за живота на Иисус.“ Този възглед се подкрепя от отец Анджей Урбас, автор на двутомната монография „Иисус Христос“. Той признава правото на френския рационалистичен библеист М. Гогел, който след написването на обширна монография за Иисус е трябвало накрая да признае, че животът му е „покрит със загадъчна завеса“.

Какво все пак можем да приемем за историческа правда в тези агиографични сказания? Кармишел, автор на книгата „Животът и смъртта на Иисус от Назарет“, достига до убеждението, че преди всичко разпъването на кръст. В никакъв случай не можем да си представим, че някой от онези последователи на Иисус, които го обожавали, е можел да измисли за него толкова позорна смърт. Това е просто жестоката истина, която се опитали да смекчат, като я интерпретират теологично и есхатологично.

Разпъването обаче се е предшествувало от причинна верига от факти, които довели до трагичния край. Като несъмнена истина може да се приеме, че Иисус е бил син на дърводелец и е живеел в галилейския град Назарет чак до момента, когато вероятно под влиянието на Йоан Кръстител е получил някакво внезапно религиозно осеняване; че е проповядвал в Галилея и в Йерусалим и че е събрал около себе си много предани привърженици, но също така, че си е спечелил врагове сред духовните и светските власти, които виждали в негово лице опасен нарушител на обществения ред, затова бил разпънат на кръст; че след смъртта му станало нещо, което убедило най-близките му, че възкръснал. Това е всичко. Останалото вече не е история, а христология, теология и митове.

Как тогава въпреки всичко са създадени сборници от сказания за Иисус, които наричаме евангелия? Като търсим отговор на този въпрос, се сблъскваме с т. нар. „синоптичен проблем“, известен ни още от казаното в една от предходните глави. Древните тълкуватели на Библията, в това число и Блажени Августин, считали Евангелието от Матей за хронологично най-старото евангелие, а Евангелието от Марк — за негов съкратен вариант. Грешката била открита едва през XIX в. благодарение на критичните анализи на редица библеисти, като Гизелер, Лесинг и Уелхаузън. Днес вече преобладава мнението, че Евангелието от Марк е хронологично най-старото евангелие, а Матей и Лука са заимствували от него. Например от 661 реда в Евангелието от Марк Матей в произведението си повтаря 600.

Матей и Лука не само не са познавали взаимно сказанията си за Иисус, но вероятно никой не е знаел за съществуването на другия. Всеки от тях обаче е познавал Евангелието от Марк и го е ползувал в собственото си евангелие. Освен това и двамата са черпили сведения и от някакъв друг информационен източник, неизвестен на Марк. Този източник за по-кратко отбелязваме с буквата Q немското Quelle — извор, източник). По този начин възникнала хипотезата за двата извора.

Отначало възникнала интересната теза, че изворът Q е бил някакво праевангелие, което по-късно е изчезнало, обаче скоро тази мисъл трябвало да се отхвърли. Сега се смята за сигурно, че този извор били в действителност приписваните на Иисус нравствени и религиозни проповеди. Такива сентенции се разпространявали от уста на уста в християнските среди и днес се приема, че повечето от тях не са автентични. В стремежа си да възвеличат Иисус странствуващи проповедници и учители от най-добри подбуди слагали в устата му кратки максими, израз по-скоро на техните собствени нравствени и религиозни възгледи. Понякога им придавали формата на притча или някаква фабула, уж взета от земния живот на Иисус. С такива проповеди вече се срещнахме в една от предходните глави под наименованието „логии“ или „аграфи“. Както е известно, първите дванадесет „логии“ са открити в египетската местност Оксирхинхос от младите англичани Гренфил и Хънт (1897 и 1903 г.). Тогава това била огромна сензация в кръговете на библеистите. През 1946 г. е направено още по-голямо откритие. В Египет в Наг Хамади от пясъците били извадени няколко папирусни ръкописа и сред тях вече известното апокрифно „Евангелие на Тома“, Написано на коптски език от някакъв привърженик на християнския гностицизъм, то не съобщава никакви подробности от живота на Иисус, а е свободен сбор от 114 максими за живота, които уж той проповядвал.

Мнозинството от тези проповеди свидетелствува колко популярни са били те по времето, когато били създадени евангелията. Именно те представлявали една от съставките на устната традиция и би било чудно, ако Матей и Лука не са ги ползували, когато са писали евангелията си за Иисус. Гъвкав колекционер на такива „логии“ бил апостолският отец и епископ Херополос Папиас (около ср. на II в.). Неговите теологични произведения не са се запазили до наши дни, но някои избрани цитати от тях ни предава Евсевий в своята „История на църквата“. Един от тях звучи така: „Матей събра пророчествата на Иисус на хебрайски език и всяко от тях предаде по свой начин.“ Като отъждествяват тези „пророчества“ с познатите ни „логии“, някои библеисти виждат в тях доказателство, че изворът Q са именно тези „логии“.

Учените обаче забелязали, че Матей и Лука не само че са ползували Марк и извора Q, но освен това всеки от тях е имал на разположение собствени, различни информации за Иисус. Библеистите са ги означили с буква „М“ (Матей) и „Л“ (Лука). Така се ражда хипотезата за „четирите извора“. Например, ако става дума за Матей, то от извора „М“ произхождат триста стиха. Те засягат преди всичко юдаизма и неговите закони и при това не са адресирани към последователите от елинистичните среди.

В резултат на по-нататъшните задълбочени текстови анализи се установява „хипотезата за многото извори“, наречена също „теория на фрагментите“. Неин изходен пункт е приложената към евангелието спорна теория на Ф. А. Волф и на други филолози-класици, които са стигнали до заключението, че епическите поеми на Омир в основата си са редактирана от двама неизвестни писатели компилация на свободни героични рапсодии, които в древността рецитирали странствуващите гръцки певци — аеди при акомпанимента на флейта или на китара.

Привържениците на „теорията на фрагментите“ твърдят, че подобен е и пътят на създаване на евангелията. Техните автори са черпили с пълни шепи от богатия извор на устната традиция, във фонда на която се трупали разказваните от уста на уста разкази за живота на Иисус и сентенции, проповеди и учения, които минавали за негови собствени. Това наследство било свободно и променливо, понеже, както забелязва това Папий, всеки смятал за възможно да го интерпретира по свой собствен начин.