Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (33)

Иисус и Йоан Кръстител

Обикновеният читател на евангелията, пленен от красотата на възвишената, сурова и пламенна атмосфера, погълнат от тяхната нравствена и поетична изява, обикновено не забелязва скритите в повествованието непоследователности от всякакъв род, противоречия и взаимно изключващи се сведения. Това са между другото дребни неща, но има и такива, които засягат по същество важни проблеми на доктрината и историята.

В потока от разсъждения ние вече многократно обръщахме внимание на противоречия от този род в повествованието на евангелистите. Този списък обаче съвсем не е изчерпан, по-нататък ще го допълваме. Такъв пример за странна авторска разсеяност и непоследователност намираме у евангелиста Йоан. Той веднъж ни уверява, че Иисус лично покръствал последователите си (3, 22), за да потвърди скоро след това за наша най-голяма изненада, че той ни най-малко не е кръщавал, а това са правили само неговите ученици (4, 1). В заключение можем да оценим това като дребно отклонение, ако не беше фактът, че тук става дума за такъв важен доктринален въпрос, какъвто е кръщаването в християнската църква.

Това засяга и един още по-важен въпрос. Матей (3, 13-16), Марк (1, 9) и Йоан (1, 31, 32) съобщават, че Йоан Кръстител е кръстил Иисус на река Йордан. В четвъртото евангелие дори четем, че той не само го е кръстил, но бил и единственият присъствуващ; че над Иисус се спуснал от небето Светият дух във вид на гълъб. В същото време, като четем Евангелието от Лука, научаваме, че Йоан Кръстител не можел да кръсти Иисус, нито да види спусналия се от небето Свети дух, понеже тогава, когато Иисус се подложил на този обред, Йоан бил в затвора по заповед на Ирод. От текста не е ясно кой точно е извършил обреда: „А когато се кръсти целият народ и когато Иисус, след като се кръсти, се молеше, отвори се небето и Дух Светий слезе върху Него в телесен вид като гълъб и чу се глас от небето, който казваше: Ти си Моят Син възлюблен; в Тебе е Моето благоволение!“ (3, 21-22). Както става ясно от този абзац, Светият дух този път бил видян от всички присъствуващи при обреда.

В противоречията, които се откриват в различните версии на сказанието за Йоан Кръстител, се чувствува някаква загадка, някаква интригуваща недомлъвка. Да се запознаем, макар и съвсем съкратено, с историческите обстоятелства, послужили за основа на тези сказания.

Йоан, наречен от авторите на Новия завет, а също така и от Йосиф Флавий Кръстител, прекарал по-голямата част от живота си в пустинята като отшелник, като се хранел със скакалци и горски мед. На петнайсетата година от властвуването на Тиберий, т.е. в 28 г. н.е., напуснал пустинята и започнал дейността си като пророк. Одеянието му било от груба тъкан от камилска вълна, препасан бил с кожен ремък и предвещавал с гръмовен, негодуващ глас близкото идване на „Божието царство“ и призовавал народа към покаяние. На тези, които приемали обреда на кръщението чрез изкъпване в река Йордан, обещавал опрощаване на греховете и достъп до бъдещото „царство Божие“ на земята.

Тук не е необходимо да повтаряме в подробности неговата необикновена и мрачна в екзотичната си красота история, разказана от Матей и Марк. Четвъртовластникът Ирод Антипа заточил Йоан в пограничната крепост Махеронт, когато го обвинил в кръвосмешение, защото прелъстил Иродиада, жената на брат си, и се оженил за нея. Там се разиграла мрачна и изненадваща трагедия, която послужила за тема на много произведения в музиката, живописта и литературата: пирът на Ирод, танцът на Саломе, отмъстителността на Иродиада, главата на посечения Йоан, внесена на поднос в залата за пир.

В името на истината трябва да добавим, че дъщерята на Иродиада, която така очаровала с танца си Антипа, в евангелията няма име. Извъневангелските източници съобщават, че името й било Саломе. Нямаше да знаем и мястото на екзекутирането на Йоан, ако Йосиф Флавий не ни бе съобщил, че това била пограничната крепост Махеронт. Споменатият еврейски историк, чиято правдивост се е потвърдила в много случаи, по друг начин обяснява причината за описваната драма. Според него Ирод Антипа просто се е страхувал от растящата популярност на отшелника, който със страстните си гневни проповеди си спечелил името най-малко на пророк, ако не на месия. Това знаем от Лука, който пише, че „всички мислеха в сърцата си за Йоана дали той не е Христос…“ (3, 15). Огромните тълпи екзалтиран народ, които го ограждали, будели безпокойство, не предвещавали нищо добро. Всеки момент можело да избухнат безредици, които да завършат, както обикновено, с въоръжена намеса на римските кохорти и със страхотна сеч на населението. Месианството на Йоан било също така опасно за установения ред, както месианството на преди това съществуващите самозвани пророци и народни предводители. Настроенията на потискания, застрашен в съществуването си и очакващ спасителя на еврейското общество народ били такива, че Ирод Антипа имал всички причини да се страхува от изявите на Йоан и затова решил да го ликвидира. Което, разбира се, съвсем не изключва и чувството на лично отмъщение, предизвикано от острата критика от страна на дръзкия пришълец от пустинята.

Следва да се подчертае, че Флавий вероятно не знаел нищо за цялата мрачно-романтична история, която в евангелието съпровожда гибелта на Йоан Кръстител, защото нито една дума не написал за заклеймяването на Антипа, ненавистта на Иродиада и Саломе, която получила като награда за танца си главата на Йоан. Това мълчание ни настройва скептично и ни кара да отнесем разказа към категорията сказания — литературна измислица, което не ни пречи да изразим възхищението си от богатата фантазия на неизвестния автор, който я е съчинил.

Както не е трудно да отбележим, евангелистите подчертават най-грижливо, че Йоан Кръстител се подчинявал на Иисус, видял в него предсказания от Светото писание месия, който е по-силен от него, защото ще кръщава хората със Светия дух, докато той ги кръщава само с вода. В Евангелието от Йоан той стига толкова далече в смирението си, че се обявява за недостоен да развърже ремъка на Иисусовия сандал.

Лесно е да се докаже, че твърдението на евангелистите не отговаря на действителността, че това е пропаганда от тяхна страна с цел да убедят читателите, че Иисус стои по-високо от Йоан, нещо повече, че Йоан лично признава това на всеослушание. По този начин евангелистите се стремели да тушират факта, че Йоан и Иисус, а по-късно и техните последователи оставали в антагонистични отношения, които произлизали от това, че между тях се разгаряло съперничество за спечелване на нови привърженици.

Поради познатата ни вече непоследователност евангелистите не успели да зачеркнат от текста остатъците от слуховете за тяхното съперничество. Така например в Евангелието от Йоан четем, че когато Йоан Кръстител бил в Енон, при него се явили учениците му да го предупредят, че Иисус печели все повече привърженици, че „всички отиват при него“ (3, 26). Наистина, както твърди евангелистът, Йоан реагира на това предупреждение с нова декларация, с която признава по-голямата висота на Иисус, но това не изменя съобщения в този абзац факт, че двамата независимо един от друг вербували ученици и че в това отношение се състезавали помежду си.

От друга фраза в същото евангелие, макар и редактирана доста неясно, се досещаме, че във връзка с това съперничество Иисус имал някакви сериозни неприятности. От тази информация, изпълнена с недомлъвки, научаваме, че той напуснал Юдея и се отправил към Галилея, понеже фарисеите изразявали недоволство от това, че „Той повече от Йоана придобива ученици и кръщава…“ (4, 1-3). На моменти се съмняваме дали Йоан Кръстител и Иисус изобщо са се срещали някога. Вече споменахме за драстичните противоречия в евангелията, а именно че най-напред Йоан кръщава Иисус, а в по-късните творби Иисус получава кръщението си от анонимни ръце едва тогава, когато Йоан вече бил в затвора.

При Матей и Лука се натъкваме на други противоречия, които засилват съмненията ни. И двамата евангелисти единодушно описват възвишената сцена, в която Йоан признава първенствуващата роля на Иисус. „Тогава Иисус дохожда от Галилея на Йордан при Йоана, за да се кръсти от него — пише Матей. А Йоан го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене?“ (3, 13-14). Лука в противовес на това, което твърди по-късно, пише, че е недостоен да „развърже ремъка на сандалите му“ (3, 15-16).

От тези две версии се налага изводът: Матей и Лука ни уверяват, че Йоан признава мисията на Иисус за по-висша, т.е. че е знаел с кого има работа. За внимателния читател ще бъде сигурно шок, когато по-късно от другите глави на двете евангелия прочете, че Йоан, докато бил в затвора, изпратил при Иисус двама от учениците си с въпроса: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго чакаме?“ (Мт., 11, 1-2; Лк., 7, 19). С други думи, разбираме, че Йоан не е знаел кой е Иисус.

През слоя от пропаганда тук и там прозират частици от историческата правда, с които двамата евангелисти някак не са могли да се справят. А тя е тази, че от най-древни времена съществувала секта, която почитала само Йоан Кръстител и не признавала Иисус. И трябва да е била доста гъвкава и многобройна тази секта, щом толкова бързо се разпространила в еврейската диаспора и дори спечелила привърженици сред хора, които вече били християни. Синоптичните евангелия недвусмислено ни откриват, че членовете на сектата образували затворена в себе си организация, имали собствени пости (Мт., 9, 14); (Мк., 2, 18); (Лк., 5, 33) и дори свои молитви (Лк., 11, 1).

След смъртта на Йоан Кръстител един от поредните ръководители на сектата бил някой си Аполос, който се преместил с дванайсетте си апостоли от Александрия в Ефес. В „Деяния на светите апостоли“ четем: „И дойде в Ефес някой си юдеин на име Аполос, родом от Александрия, мъж красноречив и силен в Писанията. Той беше наставен в пътя Господен и разпален духом, говореше и поучаваше правилно за Господа, ако и да знаеше само за Йоановото кръщение. Той начена да говори смело в синагогата. Като го чуха Акила и Присцила, прибраха го и му обясниха по-точно пътя Господен“ (18, 24-26).

Лесно е да се забележи, че сюжетът е доста непоследователен. Според него Аполос трябвало да научи за Иисус, а, от друга страна, „знаел само за кръщението на Йоан“. Защо тогава е било необходимо в такъв случай да го уговарят да приеме вярата на Иисус, е трудно да се разбере. Въпреки всичко християнската съпружеска двойка се е заела с това. Може да се предполага, че това й се удало, обаче от първото послание до коринтяните знаем, че съвсем не е било така. Ето какво пише Павел: „Защото узнах от домашните на Хлоя за вас, братя мои, че помежду ви имало раздори. А това казвам, защото един от вас дума: «аз съм Павлов», друг: «аз пък — Аполосов», трети: «аз съм Кифин», а друг: «аз пък — Христов»“ (1, 11-12).

Оттук трябва да съдим, че в елинските градове е съществувало остро съперничество между отделните групировки от последователи и сред тях са били също така почитателите на Йоан. По времето на автора на „Деяния на светите апостоли“ тази борба ни най-малко не изгаснала — неин отзвук била същата полемично-пропагандна мярка, каквато синоптиците приложили спрямо Йоан Кръстител и Иисус. Целта е била да се докаже, че прословутият, образован Аполос заедно с цялата секта почитатели на Йоан приел учението на Павел.

Християните държали на разпространяването на това мнение, още повече, че култът към Йоан Кръстител с течение на годините не намалявал, а се увеличавал. Особено силен бил у евреите, които винаги го смятали за еврейски пророк, Йосиф Флавий ни съобщава, че цяла Юдея била убедена, че поражението, което сполетяло Ирод Антипа от ръката на набатееца Арет, е било наказание за умъртвяването на Йоан. Паметта за Йоан се врязала така дълбоко в съзнанието на еврейския народ, че за него започнали да се създават легенди. Една от тях разказва за това, как великият равин Гамалиил забелязал главата на Йоан да плува, носена от течението на Йордан, и казал: „Докато ти кръщаваше, те удавиха, затова съдбата на онези, които те удавиха, ще бъде и те да се удавят.“

Този култ намерил благодатна почва и в християнството, и дори в исляма. По време на разграбването на Константинопол кръстоносците плячкосали много реликви, между които дори и две глави на Йоан Кръстител. Сега те се намират в две църкви: в Соасон и в Амиен. После Константинопол бил завзет от турците. Тогава султанът прибрал в съкровищницата си и пазел с пиетет други реликви на Йоан: едната му ръка до китката и парче от черепа.

Трябва да си дадем сметка, че ритуалният обред на кръщаването, който се свързва главно с мисионерската дейност на Йоан, в Палестина не бил нещо ново. Той не е посвещаване в нова религия, още повече, че не е можел да бъде изключително християнски обред. Прилагали го някои юдаистки секти, особено сектата на есеите, чийто център бил в Кумран, с която Йоан е трябвало да има някаква връзка. Произходът на кръщаването обаче е много по-стар — той се отнася към третото хилядолетие пр.н.е., когато край Ефрат се родил култът към водата. Както свидетелствува откритата от археолозите мозайка, която изобразява бога на реката Ефрат, той се запазил чак до III в. н.е. Американският ориенталист У. Ф. Олбрайт на основата на древната иконография доказал, че концепцията на кръщаването, т.е. духовното пречистване чрез потапяне във водата, е от месопотамски произход. Кръщаването се прилагало освен това в Египет, а също така представлявало магически начин за съединяване с божеството в различните елински религиозни мистерии, между другото и в митраизма. Това значи бил езически обичай, неразривно свързан със света на религиозните понятия на Близкия Изток.

Под напора на атавистичните навици на новите си елинистични привърженици християнството доста рано се почувствувало принудено да приеме кръщаването в ритуала си, като му придаде, разбира се, собствено теологично значение. Не знаем кога точно е настъпила тази синкретизация, защото, що се отнася до Новия завет, информацията, която засяга този въпрос, е доста неубедителна.

Така например в Евангелията от Матей и Марк Иисус наистина поръчва на учениците си да кръщават, но прави това едва след възкръсването си, т.е. посмъртно. При това трябва да прибавим, че у Марк тази информация се намира в онази част от текста, която е призната за по-късно вмъкване, ненаписана от най-стария евангелист (Мт., 28, 19; Мк., 16, 16).

В същото време Йоан дава две изключващи се версии: веднъж твърди, че Иисус кръщавал в юдейската земя, а друг път, че изобщо не кръщавал. При това в същото изречение добавя, че кръщавали учениците му, от което може да се направи изводът, че още във второто поколение кръщаването започнало да се приема като християнски обред.

Най-учудващото все пак е това, което пише Павел в първото си послание до коринтяните. Ето какво четем там: „Благодаря на Бога, че не съм кръстил никого от вас освен Криспа и Гая, та да не каже някой, че съм кръстил в мое име. Кръстих също и Стефаниновия дом, а дали съм кръстил и другиго някого, не зная. Защото Христос не ме, прати да кръщавам, а да благовестявам, и то не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов“ (1, 14-17). Павел, както можем да си направим извода от тези думи, не отдавал голямо значение на кръщаването, самият той кръщавал неохотно, и то рядко. Не без основание тук се позовава също на Иисус, който, както се знае, се отнасял много критично към всякакви формални, външни религиозни обреди.

Протагонистите на християнството, а също и евангелистите били заинтересувани от това да заличат езическите корени на кръщаването и да подчертаят силно генетичните му връзки с юдаизма, където благодарение на есеите то имало богати традиции. По този начин била създадена версията за Йоан Кръстител като предтеча на Иисус. Цялата тази история, подчинена на новия месия, има характер на етиологичен мит, който ретроспективно обяснява и оправдава наличието на кръщаването в християнството.

Д. Ф. Щраус в прочутата си монография за Иисус пише, че Йоан Кръстител бил аскет и мрачен отшелник, докато Иисус бил кротък човек, обичал да бъде заобиколен от хора, не постел и дори пиел вино. Не можем да си представим — продължава Щраус — този аскет и намръщен пророк да може да признае като висше същество Иисус, който бил негова противоположност.

Това ни позволява да разберем защо от самото начало съществувала секта на последователите на Йоан, т.нар. секта на йоанитите. Тя се задържала много дълго независимо от християнските общини и дори през II столетие за нея се говори в хрониките като за една от признатите секти в рамките на юдаизма. Известният библеист Р. Бултман я отъждествява с по-късната — на мандеистите, известна в литературата под наименованието баптисти или емеробаптисти, Мандеистите, макар и да са две хиляди, съществуват до ден-днешен. Те живеят по долното течение на Ефрат в Персийския залив, имат си собствено свето писание, в което Йоан Кръстител е наречен истински, а Иисус — лъжепророк.