Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (32)

Иисус и семейството му

Тридесетте години от живота на Иисус, преди да излезе публично с учението си, е период, който сигурно завинаги ще си остане загадка за нас. Защото разказът на Матей и на Лука за чудотворното раждане и за дванадесетгодишния Иисус не може да се третира сериозно, щом повечето от тълкувателите на Библията го считат за вълнуваща, но лишена от каквато и да е достоверност легенда.

Не бива да се винят евангелистите за тази досадна празнина в знанията ни за Иисус. Те само отбелязали и разгласявали онова, което се знаело за Иисус в тогавашния елински християнски свят. За съжаление то е съвсем малко — само това, че Палестина — страна далечна и екзотична, им е била съвсем чужда, че всякаква връзка със сектите на юдеохристияните в Йерусалим от времето на бунта на Стефан, на реформаторската дейност на Павел и разрушаването на Йерусалим постепенно отслабвали. Какво общо например е можел да има християнинът от Ефес или Коринт с назарейците, които се държали вярно за юдаизма и храма. Тъкмо обаче у назарейците трябва да е била жива и истинска традицията за Иисус, щом като осемнадесет години ги е ръководел „братът Господен“ Яков, който сигурно знаел за него повече, отколкото дори самите апостоли, понеже те били възпитавани заедно в един семеен дом. Преките ученици и последователи на Иисус, а сред тях дори роднини са отнесли в гроба информациите за това, какъв бил Иисус във всекидневния живот, в работата и съвместното съществуване с обкръжението му. Те нямали възможност да ги предадат на елинските последователи, защото Пела, където намерили убежище, била на другия край на тогавашния свят, отвъд Йордания. Съмняваме се дали са държали на това, щом са се затворили в ортодоксалния юдаизъм и са се изолирали от всичко, което ставало с християнството, проповядвано от Павел в новия свят.

И все пак, сякаш за да противоречат на тези усложнения, някои частични информации за истинския Иисус са успели да проникнат в елинския свят и са намерили отражение в евангелията. Конкретни и необикновено важни информации съдържат евангелията от Марк (6, 3) и от Матей (13, 54-57). Това са много лаконични допълнителни материали, но благодарение на тях ние разбираме, че Иисус, както и баща му, бил дърводелец, че имал четирима по-малки братя: Яков, Йосиф, Симон и Юда, а също така и сестри. Множественото число, което е употребено, означава, че те са били най-малко две. Съгласно отношението на евреите към жените не смятали за необходимо да съобщят имената им, в резултат на което не знаем нищо друго, освен че живеели в Назарет.

Сведенията за това, че Иисус имал по-малки братя и сестри, били неудобни за християните, които вярвали в догмата за девствеността на Мария. Затова още от най-стари времена — от времето на възникването и нарастването на култа към Дева Мария, търсели някакво обяснение.

Най-старата теория, чиято цел била да запази догмата, е лансирана от анонимния автор на апокрифното „Протоевангелие“ на Яков и поддържа, че това били негови заварени братя от първия брак на Йосиф.

Тази теза не е трудна за опровергаване, тъй като не е подкрепена с нищо. В нито едно канонично евангелие не се говори за Йосиф като за вдовец, нещо по-лошо — „Протоевангелието на Яков“, откъдето води началото си тази версия, е известно със съвсем безотговорните си измислици. В най-добрия случай за него може да се каже, че е наивна биографична новела. Във всеки случай то няма нищо общо с историята.

От това четиво за първи път научаваме, че родителите на Мария били Йоаким и Анна, че Мария се е родила след продължително безплодие на майка си, че раждането й било предизвестено от ангел. От третата до дванадесетата си година Мария, не се знае по каква причина, прекарала в йерусалимския храм, хранена като гълъбица от ангела, а когато дошло време да се омъжи, й потърсили покровител сред израелските вдовци, за да „не опетни божия храм“. Изборът паднал на Йосиф, човек вече в напреднала възраст. Малко по-късно дошло „благовещението“. Когато открили, че Мария е бременна, я изправили заедно с Йосиф пред трибунала на първосвещеника и я оправдали, едва след като направили някакъв неопределен точно „опит с вода“. По-нататък разказът вече се отнася за събития, свързани с раждането на Иисус във Витлеем.

По-важна обаче е една друга теза, която до ден-днешен се защищава от официалното католическо тълкуване. Според тази теза „братята на Иисус“ били в същност негови братовчеди по майчина линия. Инициатор на тази теза е християнският писател Йероним. В полемичния си трактат „Срещу Хелвидий“ (387 г.) той твърди е апологетична жар, че „братята“ не били деца на Мария, нито на Йосиф от предишния му брак, а на друга Мария, роднина на майката на Иисус и жена на Клеоп или на Алфей. Съобщение за нея намираме в Евангелието от Йоан. „При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова и Мария Магдалена“ (19, 25).

В Новия завет трима души носят името Яков и между тях — един от дванайсетте апостоли „Яков, синът на Алфей“. Католиците отъждествяват този Яков с Яков, „брата Господен“.

Тук веднага трябва да кажем, че Новият завет не дава никакви основания за такова отъждествяване. Напротив, в „Деяния на светите апостоли“ има редове, от които е пределно ясно, че това са различни хора. Ето какво четем там: „И като дойдоха, възлязоха в горницата, дето и пребиваваха, Петър и Яков, Йоан и Андрей, Филип и Тома, Вартоломей и Матей, Яков Алфеев и Симон Зилот и Юда Яковов. Те всички единодушно прекарваха в молитва с някои жени и с Мария, майка на Иисус и с Неговите братя“ (1, 13-14).

Евангелистите, като наричали Яков, Йосиф, Симон и Юда „братя“ на Иисус, ги смятали със сигурност за родни братя, а не заварени или братовчеди. Те ги споменават винаги заедно с Мария, майката на Иисус, и Йосиф и никога заедно с Мария Клеопова. Ето някои примери:

„Не е ли Той на дърводелеца син? Майка Му не се ли казва Мария и братята му Яков, Йосиф, Симон и Юда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде прочие у Него всичко това?“ (13, 55-56).

„Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Якова, Йосия, Юда и Симона? И не са ли тука между нас сестрите Му? И падаха в съблазън поради Него“ (Мк, 6, 3).

„И дойдоха при Него майка Му и братята Му, и не можаха да се приближат до Него поради народа. И Му обадиха, като казваха: майка Ти и братята Ти стоят вън и искат да Те видят“ (Лк, 8, 19-20).

Още в един от най-старите християнски източници, посланието до галатяните, се срещаме със същото определение. Ето какво четем там: „Отпосле, подир три години, възлязох в Йерусалим да се видя с Петра и преседях у него петнайсет дена. Другиго от апостолите не видях, освен Якова, брата Господен“ (1, 18-19).

Като нарича Яков главата на йерусалимската община и „брат Господен“, Павел не може да мисли, че това е заварен брат или пък братовчед на Иисус. Той е посветил посланието си до галатяните, защото тамошните последователи поради отдалечеността си не се ориентирали в отношенията в Йерусалим. Нима е искал да ги запознае с тези отношения по толкова мъглив и двузначен начин — както се е изразил един библеист, — че да е трудно да се отгатне?

Щом е написал в посланието си „брат Господен“ и нищо повече, то според всякаква логика трябва да се счита, че е представял Яков като роден брат на Иисус. В противен случай би уточнил информацията си относно степента на роднинството му, като би споменал Мария Клеопова като майка на Яков, би подчертал, че той е бил син на Йосиф от първия му брах.

В Евангелието от Матей има една фраза, която прави цялата тази аргументация безпредметна, защото опровергава догмата за непорочността на Мария. Там четем: „И не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и той му нарече името Иисус“ (25, 1). Оттук става ясно, че евангелистите са смятали, че непорочното зачатие е било само веднъж — при Иисус, и че после Йосиф и Мария са имали нормален съпружески живот, вследствие на което Иисус бил първороден, но не единствен син.

Като се позовават на редовете, които съдържат разказа за благовещението и непорочното зачатие, католиците опират доктрината си на неточна историческа основа. Сред компетентните кръгове на изследователите на Библията преобладава, общо взето, мнението, че това е типична, лишена от историческа достоверност легенда. Най-доброто доказателство е това, че за онези толкова важни за християнската доктрина събития не казват нито дума нито Марк, нито Йоан и Павел. Що се отнася до Матей и Лука, то изглежда, че те са приели от Стария завет идеята за девствеността и непорочното зачатие. Матей ни насочва към истинския източник на неговото вдъхновение, а именно пророчеството на Исая: „Затова Сам Господ ще ви даде поличба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще му нарекат името Емануил“ (7, 14).

Той бил убеден, че зачатието и раждането на Иисус непременно ще се случи, за да се изпълни „реченото от Господа през Пророка“.

Оказва се обаче, че Матей е подведен от погрешния превод на Исая. Гръцката дума „parthenos“ наистина означава „девица“, но не дава всички значения на хебрийската й съответка „Almah“, която съдържа не само понятието „девица“, не също така и „млада жена“. Еврейските тълкуватели категорично твърдят, че Исая е имал пред вид „млада жена“, че понятието „непорочно зачеване“ е чуждо на хебрайските народи. Християните на свой ред в защита на теорията си обвинявали евреите, че фалшифицират проповедта на пророка. Разбира се, не може и да се говори за разрешаване на това противоречие. В пригаждането на текстовете на Новия завет към априористично проповядваната доктрина за ненакърнената девственост на Мария католиците са улеснени и от това, че гръцката и арамейската дума, която означава „брат“ (Adelphoi и Achon) са многозначни синоними. С тях може да се означава не само понятието „роден брат“, но и „заварен брат“, „братовчед“, по-далечни роднини и дори член на някаква общност. При това съществувала възможност за контролирано интерпретиране на синонима „брат“ в такъв смисъл, че да бъде подчинен на доктрината. Всякакви допълвания в повествованието — като например версията за Мария Клеопова и за предишния брак на Йосиф — остават на заден план.

Не мога да устоя на изкушението да не приведа тук мнението и на големия писател Франсоа Мориак, който казва, че „тълкуването е наука, която най-много измежду всички науки се основава на предположенията“ (Това, което е дадено тук, на земята, „Керунки“ от 22. II. 1976).

Изненадваме се от това, че Мария толкова рядко се появява в Новия завет, че в същност остава на заден план. У Марк, в най-старото евангелие, е спомената само веднъж и дори не знаем името й; у Матей и Лука за нея става дума четири пъти; в Евангелието от Йоан — три пъти, и то пак безименно; в „Деяния на светите апостоли“ — три пъти. Павел изобщо не я споменава в посланията си, сякаш изобщо не е чувал за нея. Щеше ли да постъпи така, ако знаеше и вярваше, че тя е избраница на Светия дух и че раждането на сина й е било съпътствувано от такива свръхестествени явления, за; каквито няколко десетки години по-късно ни уверяват Матей и Лука?

Както четем в „Деяния на светите апостоли“, Мария се молела заедно с апостолите, а Йоан, в същност единствен от евангелистите, информира, че стояла под кръста на Иисус. Изненадва обаче отсъствието й в най-драматичните и преломни събития в живота на сина й; в сцената на божието мъченичество, на разпъването на кръст: във версиите на другите евангелисти при полагането в гроба и възкръсването. Мария не го видяла и след възкръсването, когато се явил на другите хора, и дори не взела участие в последната триумфална сцена на възнесението, когато е можела да се сбогува с него. И би било правилно да се запитаме къде е била, когато е ставала всичко това.

Не можем да се противопоставим на впечатлението, че в ония времена са си представяли Мария като скромна семитска жена, подчинена на мъжа си, заета изцяло с децата и дома. Онова, което се случило с Иисус, я превишава интелектуално, защото, както ще видим, то я потресло вътрешно. Тук трябва да припомним какво е било общественото положение на тогавашните жени. Павел например, верен на традицията на семитските си прадеди, учел, че жената в знак на покорност трябва да влиза в молитвения дом с покрита глава, а в посланието до Тимотея четем, че задължение на жената е да мълчи, а не да учи. Действително днес се знае, че посланието не е излязло изпод ръката на Павел, но въпреки това то изразява характерното за онези времена отношение към жената.

Защо да се учудваме тогава на факта, че евангелистите не са могли да си представят, че Мария можела да изиграе някаква значителна роля в драматичния живот на Иисус. За тях тя била такава, каквато била всяка друга жена във всекидневния живот на Галилея. Затова за Матей и Лука не съществувал теологичният проблем за доживотното девичество на Мария, дори не им дошло наум, че определението „брат Господен“, с което си служели, може някога да бъде изтълкувано неправилно, за да го уточнят. Защото в същност те приемали раждането на Иисус, заченат от майка му непорочно, като еднократно събитие в съответствие с онова, което на свой ред прочели в пророчеството на Исая. В заключение, както доказахме чрез цитатите, те почитали братята и сестрите на Иисус като негови истински роднини.

В тези условия става ясно защо през първите столетия на християнството не се говори нищо за култа към Мария. Немският библеист Мартин Дибелиус в известния си труд „Син на девица и дете на конюшня“ (1932 г.) и историкът на католическата църква Ханс фон Кампенхаузен в студията си „Непорочното зачеване в теологията на старата църква“ (1961 г.) доказват извън всяко съмнение, че „непорочното зачеване“ е легенда, възникнала след смъртта на Иисус. Това установява и видният специалист в тази област, автор на нашумялата книга „История на обожествяването на Мария“, Валтер Делиус след дългогодишни изследвания.

Под влиянието на култа към богинята-майка, който от най-древни времена съществувал на Изток, се появила тенденцията към възвеличаването на Мария и това срещнало съпротивата на някои християнски писатели. Тертулиан смятал, че след раждането на Иисус Мария водела нормален съпружески живот. Ориген, като спорел с привържениците на докетизма^[1], излизал от предположението, че Иисус е имал родни братя. Дори Йоан Златоуст и Августин не били убедени в „безгрешността“ на Мария, а това значи, че не приемали тезата за нейното доживотно девичество.

През 431 и 449 г. се състояли два общи събора в Ефес, древния център на култа към богинята-майка Артемида. Под натиска на потомците на нейните почитатели тогава било заклеймено учението на патриарх Нестор, който заявил, че според двойствената природа на Иисус — човешка и божествена, Мария не може да бъде наречена Богородица, защото била само майка на човешкия Иисус и я почитали като „Божия майка“ (Theotokos). Обстоятелствата, в които този апотеоз на Мария възтържествувал, били не само бурни, но понякога дори гротескови. Вече писахме за кървавите улични боеве, които избухвали в Ефес между привържениците и противниците на култа към Мария. Не бива да се учудваме на внезапните смутове, щом привържениците на Мария си осигурили победа по доста прост начин: обикновено поставяли пред входа на помещението, където се провеждал съборът, стражи, които не пускали опонентите вътре.

Епископите, които не подлежали на такава селекция, така настръхвали по време на диспутите, че накрая се обсипвали с проклятия, а някои дори се хващали за брадите. Чак до наши дни са се запазили разкази за тези събития. Имало дни, когато заседанията на събора завършвали с общ бой между монасите, отците и народа, докато в същото време епископите се криели под пейките.

След победата в Ефес култът към Мария се разпространил бързо в Италия. Папа Сикст III (432–440 г.) построил в Рим базиликата „Санта Мария Маджоре“ на мястото на храма, посветен на богинята-майка Юнона-Луцина, която почитали все още много римлянки. По този начин той искал да отслаби езическия култ и да ги убеди да се молят на пресветата Дева Мария.

Споровете на тема непорочното зачатие ни най-малко не затихнали. Когато в началото на XII в. в манастирите на Нормандия и Бретан бил въведен празник „Непорочното зачатие на пресветата дева Мария“, един от най-влиятелните църковни деятели и основател на много манастири във Франция — Бернар дьо Клерво, излязъл с възражение, като мотивирал отрицателната си позиция с това, че празникът противоречи на доктрината на св. Августин за първородния грях.

Доктринални спорове по този проблем се водели също и между доминиканските и францисканските монаси. Свиканият за разрешаване на този въпрос събор в Базел продължил две години в напрегната атмосфера и остра размяна на мнения и разпри. През 1439 г. взел превес възгледът, че вярата в непорочното зачатие съответствува на католическата религия и на набожното чувство на християните. Парижкият университет, който по онова време минавал за най-сериозния авторитет в католическата теология, протестирал официално. Може би затова е трябвало да минат още 37 години, преди през 1476 г. папа Сикст IV да реши да утвърди официално празника. През 1854 г. папа Пий IX със специален декрет (Ineffabilis Deus) обявил непорочното зачатие като догма на християнството.

Не може обаче да се каже, че това е изключителен триумф на църковните първенци и на теоретиците на богословието. Те били само изразители на общите настроения сред вярващите, изразители на онова, което изпитвали простите хора от най-стари времена. След залеза на езическия култ към богинята-майка се увеличила нуждата от някаква друга майка-посредница между тях и бога, посредница, която не е чужда на човешките грижи и към която хората можели да се обръщат със своите проблеми, да търсят убежище и утеха в моменти на нещастие.

Преклонението пред Дева Мария намира отражение не само във висшето изкуство: в живописта, скулптурата, музиката и поезията, но и във форми, съмнителни за съвременния вкус. Дълбоко човешка, наистина трогателна следа от този култ е открита в абатството Ремси в английското графство Hant. Откритието е направено по време на реставрацията на манастирската църква. Зад стенните фрески над входа в параклиса на Дева Мария се криела ниша, а в нея — роза на възраст 850 години, която символизирала Мария. Действително тя била вече изсъхнала и сива като пепел, но все пак била запазила формата си, в която било възможно да се различат отделните листчета на цветето. Археолозите допускат, че по времето на строежа на църквата при манастира някакъв зидар искал по този начин да отдаде мълчалива почит на обожаваната Мария. Това е послание от далечното минало, чак от началото на XII в., което ни убеждава за това, колко жив е бил култът към Дева Мария сред простия народ.

Друг, по-забавен случай ни показва на какво е способно набожното тълкуване. Негова жертва бил не някой друг, а Овидий, римски поет и автор на еротичен сборник стихове — „Любовното изкуство“. Сборникът предизвикал сензация и възмущение в Рим и някои историци допускат, че след като го прочел, император Август изпратил поета на доживотно изгнание край бреговете на Черно море. През 1497 г. един парижки монах издал „Любовното изкуство“, като посветил книжката на пресветата Дева Мария, дълбоко убеден, че Овидий е отправял към нея горещите си любовни куплети.

Това ни кара да направим сравнение с „Песен на песните“ от Стария завет, уж написана от цар Соломон. Този шедьовър на древната любовна лирика на времето си бил присвоен своеволно за лична употреба от някои християнски тълкуватели, които твърдели, че възлюбленият в поемата е алегоричен образ, зад който се крие Иисус Христос, че той символизира католическата църква или християнската душа и под образа на приятелите на възлюбления се крият ангели, пророци и патриарси.

За допълване на картината трябва да споменем, че в центъра на култа към Дева Мария в Европа, а именно в Лорето, вярващите ограждат с почит малка, примитивно направена къща, където някога била живяла майката на Иисус. По някакво чудо според тях през 1295 г. ангелите пренесли къщата от Назарет.

И накрая, за да покажем до какво оглупяване успял да доведе добрите, но прекалено наивни и лековерни хора култът към Дева Мария, ще посочим списък от реликви, подарени от Болеслав Кривоуст и жена му Саломе на манастира в Цвайфалтен край Дунав. В този необикновен списък сред другите неща намираме и „млякото на Дева Мария“!

Убедихме се, че знаем малко за земния живот на Дева Мария. Евангелистите я споменават само мимоходом в кратки епизоди, в които тя се вижда като през мъгла. С изключение на легендарните сцени за раждането на Иисус и „пира в Кана“, където казва няколко изпълнени с женско покорство изречения, във всички останали части на евангелията Дева Мария не казва нито една дума.

Не знаем също къде и кога е умряла. Съществуват две версии, които се изключват взаимно и затова нямат историческа стойност. Първата поддържа, че Мария умира през 52 г. в Йерусалим и е погребана близо до Гетсиманската градина. Втората се отличава с по-голяма фантазия. Според нея апостол Йоан, комуто в четвъртото евангелие умиращият на кръста Иисус поверява майка си, я взема в Ефес и там тя живяла много дълго, защото умряла едва на осемдесетата година от живота си. Особено смайващо е това, че Павел, който прекарал три години в Ефес и би трябвало да я е срещал там, не казва нищо по този въпрос в посланията си. Възможно ли е така демонстративно да пренебрегва майката на Спасителя?

В началото на миналия век прочета монахиня, ясновидка и стигматичка^[2] Екатерина Емерих (1774–1824 г.) пресъздала във виденията си целия живот на Дева Мария и показала мястото в Ефес, където трябва да е прекарала последните си години. Тогава група католически свещеници се отправили към Ефес, за да може, следвайки указанията й, да намери къщата. След дълги археологически издирвания се натъкнали на развалините на малка постройка, която отговаряла на описанието на ясновидката. Възстановили я, наблизо издигнали малко хотелче и оповестили пред света откритието си. Скоро новото светилище се прочуло с чудотворна лечителна сила и станало цел на тълпи от поклоннички. На празника на Успение Богородично на 15 август устройвали специални тържествени богослужения, свързани с процесии. Но някога това бил денят на древната богиня — майка Артемида, или на латинската Диана. Местното население със суеверна заплаха разказва, че на този ден във въздуха се разнасяли гръмки крясъци, в които прониквала силата на умрелите поколения на града: „Да живее Диана Ефеска.“

Теолозите не могли да се примирят с факта, че Мария умряла от естествена смърт като обикновен човек. Била е Богородица и не е могла да се подчинява на законите на природата, тялото й не трябвало да се поддава на разлагане. Като използували апокрифния, отхвърлян от църквата цикъл, Transitus Marial, те заимствували между другото и трогателното сказание, че Мария наистина умряла от естествена смърт, че е погребана в Гетсимания, но очевидно тялото й се възнесло на небето, защото при отварянето на гроба намерили там остатъците от свежи букети рози, сякаш преди миг са били положени там.

Празникът „Успение Богородично“ е въведен само в Източноправославната църква, и то едва през IV в. Що се отнася до римокатолическата църква, изминали двеста години, преди тя да се реши да включи този празник в църковния календар.

През 1950 г. папа Пий XII обявил за догма Успение Богородично. Новата позиция във вярата нямала никаква база, освен устната традиция, затова не можела да се представи с никакъв друг писмен източник. Освен това трябвало да се намери опора в текстовете на каноничните евангелия. След съответната свободна интерпретация било намерено едно-единствено изречение, което представлявало началото на XII глава от Апокалипсиса. И именно това изречение, както подчертава в книгата си „Традиция и промяна в църквата“ известният ирландски теолог проф. Джеймс Р. Макей, станало допълнителна мотивация за новата догма. Тя звучи така: „И се яви на небето велико знамение: жена, облечена в слънце, под краката й луна, а на главата й корона с дванайсет звезди. А когато беше бременна, крещеше от болки и родилни мъки.“

Един от най-интригуващите образи в Новия завет е Йосиф, бащата на Иисус. Матей и Лука споменават за него в родословните сказания и в разказите за раждането на Иисус, а после упорито отминават живота му с мълчание. Още по-загадъчно изглежда това при Марк и Йоан, а също така в „Деяния на светите апостоли“ и в посланията на Павел. Авторите на тези произведения изобщо не споменават Йосиф, сякаш не са знаели за съществуването му.

Още по-странно изглежда това, като се знае, че Йосиф е изиграл немалка роля в живота на Иисус. Ако се вярва на Матей, ангелът господен на него, а не на Мария съобщил добрата новина. Освен това Йосиф все пак бил възпитател на Иисус през детските му години, без значение дали е бил действително родител или негов настойник. Най-важното е това, че минавал за потомък на Давид по права линия и че от него се градяла теорията за царския произход на Иисус. Именно за да докажат това на недоверчивите, Матей и Лука съставили родословно дърво.

За съжаление се заели с тази задача независимо един от друг. В резултат в Новия завет има две различни родословни линии, които се изключват взаимно на много места, а това поставя под въпрос историческата им достоверност. За илюстрация на тези различия можем да кажем, че у Матей Йосиф бил син на Яков, а у Лука е син на Илия. В същност самият факт, че Лука извежда произхода на Иисус от самия Адам, като изброява дедите му поименно един след друг, свидетелствува за въображаемия характер на неговата генеалогия. Това припомня първото послание до Тимотея, в което Лъжепавел напомня на братята си от Ефес „да не се занимават с басни и безкрайни родословия, които причиняват по-скоро препирни, отколкото назидание Божие във вярата“ (1, 4). Явно в онези времена е имало такава мода и двамата евангелисти не успели да й се противопоставят.

Противоречивите разкази от този род не бива да ни учудват. Вече неведнъж сме се срещали с подобни и ще попадаме на тях и друг път, така че понякога можем да кажем, че това е неделима черта на Новия завет.

По-лошо е това, че Матей и Лука проявяват учудваща липса на въображение и на логическа проницателност по един от най-съществените въпроси на христологията. Те сочат царския произход на Иисус като потомък на Йосиф, като забравят, че според обявеното от тях непорочно зачеване на Дева Мария Иисус не може да бъде син на Йосиф от плът и кръв, т.е. не може да бъде потомък на Давид. Тази дразнеща непоследователност по толкова важен въпрос се обяснява може би с това, че евангелистите са объркали собственото си повествование поради пламенното си желание да докажат, че в лицето на Иисус се е изпълнило пророчеството на Стария завет, че бъдещият месия трябва да излезе от Давиловия дом.

Тази логическа безпомощност на евангелистите много смущавала някои библеисти още от първите векове. Те построили цяла своя тълкувателна казуистика^[3], за да обяснят досадното противоречие. Някои от тях, както можем да разберем от текста на съответния указател — „Наръчна енциклопедия на Библията“ под редакцията на професор Е. Домбровски (т.I, с.415), попаднали на действително смайваща идея: Мария, обявили те, била близка роднина на Йосиф и поради това в жилите й течала царска кръв.

По-трудният проблем било документирането на тази теза. В целия Нов завет няма нито един ред, който да я подкрепя дори с намек. Независимо от това те надникнали още по-далече в миналото чак към староеврейския закон на левирата. Според този закон бездетната вдовица била задължена да се омъжи за брата на починалия си мъж или за някой друг негов роднина.^[4] Мария не била вдовица, но те и от това намерили изход. Те казват, че тя била „дъщеря-наследница“ и като такава се подчинявала именно на този закон. Щом я дали за жена на Йосиф, то значи тя била в близки роднински връзки с него.

Всичко това за съжаление е чист софизъм, изхожда се от съвсем измислени положения. В писмените източници няма никакъв данни, които да ни карат да повярваме, че у хебрайците е съществувало нещо такова като „дъщери-наследници“ подчиняващи се на специален закон, но и също така, че Мария спадала към тази категория жени.

Затова пък със сигурност знаем, че на нито един евреин от онази епоха не би му хрумнало да води родословието си по майчина линия. В семитските народи миналото на родовете се определя изключително по мъжка линия. Жените не играели почти никаква роля в родословното дърво.

Вече споменахме за това, колко рядко се споменава името на Йосиф в текста на Новия завет. Дори тогава, когато в повествованието въвеждат семейството на Иисус, евангелистите отминават с мълчание главата на това семейство. На преден план са винаги Мария и синовете й, в отделни случаи и дъщерите й.

Библеистите сочат най-различни предположения за това мълчание по отношение на Йосиф. Например Давид Ф. Щраус посочва три евентуални причини, а именно че „или рано е умрял, или не е бил съгласен с по-късната дейност на сина си, или е бил елиминиран от преданията поради догматични причини, понеже според по-късната теория на християнството той не можел да бъде истинският баща на Иисус“. Изглежда обаче, че първото предположение е най-убедително — Йосиф да е умрял и Мария да е била вдовица.

Кога е могло да стане това? Когато Иисус бил на дванадесет години, както ни разказва Лука, той напуснал най-близките си тайно и се върнал в Йерусалим, където поразявал учените с мъдростта си. Наложило се Мария да се отклони от пътя си към Назарет и да тръгне да го търси. Когато го намерила най-накрая, му казала: „Чедо, защо ни направя тъй? Ето баща ти и аз твърде много се измъчихме, за да те търсим“ (Лк., 2, 48).

Ако вярваме на Лука, Йосиф тогава е бил още жив. Навярно е умрял наскоро преди събитията, описани в евангелията. Тогава Иисус бил вече пълнолетен, бил овладял дърводелския занаят, това означава, че е прекарал няколко години в работилницата на баща си. От това изчисление можем да съдим, че споменът за смъртта на Йосиф по това време е бил още пресен за семейството.

Най-младите братя на Иисус — Йосиф, Симон и Юда, са ни познати само по име. Вероятно те са били обикновени хора, далече от онова, което ставало около най-големия брат.

За Яков обаче знаем много. Научихме, че осемнадесет години бил глава на йерусалимската община, че като последовател на ортодоксалния юдаизъм неотклонно отстоявал оставането на сектата в рамките на този юдаизъм. Знаем също, че се радвал на голям авторитет сред цялото йерусалимско общество, понеже, когато го убили с камъни, възмущението сред евреите било толкова голямо, че римският наместник лишил виновника за тази екзекуция Ананий II от длъжността първосвещеник. Дори еврейският историк Йосиф Флавий, самият той последовател на Мойсеевата религия, се обявил в защита на Яков и заклеймил насилието на Ананий.

Благодарение на християнския историк Евсевий, който ни предава обширни откъси от изчезналия „Дневник на Хегезип“ (180 г.), научаваме и други извънредно интересни подробности. Според тази информация Яков бил светия още в утробата на майка си и след като станал назареец, не пиел нито вино, нито други силни напитки и не слагал месо в уста. Никога не подстригвал косата си, не се къпел пред хората и не мажел тялото си с благовония. Вероятно коленете му били твърди като на камила, защото по цели дни седял, коленичил в храма, за да измоли от Бога опрощение за греховете на ближните си.

Нищо чудно следователно споменът за тази необикновена индивидуалност в християнството да е бил дълготраен. Споменатият Хегезип твърди, че още по негово време, около 180 г. — повече от 100 години след екзекутирането на Яков (62), хората ходели на поклонение на гроба му, който се намирал на мястото на мъченическата му смърт недалече от храма. Евсевий дори твърди, че в Йерусалим показвали епископския стол, на който седял Яков.

Законите на назарейците били строги. Те изисквали от ревностните последователи аскетизъм и пълно посвещение. В това отношение Яков повече приличал на Йоан Кръстител, отколкото на Иисус, а сигурно съвсем не приличал и на Павел, който не бил аскет и живеел нормално, както всеки гражданин на Римската империя.

Някои изследователи на Библията изтъкват, че названието на назарейците произхожда от наименованието на староеврейския назиреат, а не от градчето Назарет. Според тази концепция Яков изглежда стоял начело на група назарейци, която наброявала 120 души. Докато бил жив Иисус, не вярвал в неговата мисия, но след смъртта му се убедил в нея, с цялата си група преминал към новата вяра и по силата на влиянието си автоматично станал глава на християнската община. Други библеисти доказват, че това е просто група есеи, но като се вземат под внимание неустановените граници между някогашните еврейски секти и месианската идеология, не може да се изключи, че едните и другите имат еднакви основания да смятат така. Към този проблем ще се върнем още веднъж при друг случай.

Сега ни интересува фактът, че семейството на занаятчията от малкото градче е дало двама религиозни водачи от такъв ранг. Това говори извънредно много за него. Хегезип казва, че Яков бил „светия още в утробата на майка си“. Тези думи не могат да се интерпретират по друг начин освен в смисъл, че майката още преди раждането му го е посветила на Бога, като се е заклела, че по-късно ще приеме назиреата. Тук трябва да вмъкнем, че такъв обичай, както произлиза от Стария завет, в същност отдавна е съществувал сред евреите. По такъв начин също Самсон още докато бил в утробата на майка си, бил посветен на бога и предопределен за бъдещ основател на назиреата.

Приведената информация налага предположението, че семейството на Иисус е имало нещо общо с назарейците, че в техния дом царяла сурова атмосфера на ортодоксална вярност и ревностна привързаност към традицията на дедите. Яков със сигурност бил достоен син на това семейство. Всичко, което го характеризирало: суровият начин на живот, склонността към аскетизъм и сляпата отдаденост в служба на Мойсеевата религия, всичко това наследил от родителите си. Дори месианството, т.е. вярата в идването на месията, което придобил в родителския дом, по-късно се превърнало в негов възглед — той повярвал, че умрелият му по-голям брат действително бил дългоочакваният месия.

В такъв случай не е чудно, че и самият Иисус, както подчертава прочутият немски библеист Юлий Велхаузен, е бил само обикновен еврейски учител. Той учел, че е дошъл, за да изпълни закона и това, което са оставили пророците, а не да подстрекава. Той ясно казва на учениците си: „А той отговори и рече: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев“ (Мт., 15, 24).

Нещо повече, Иисус се характеризирал със същите презрителни предубеждения към хората от друга народност, както и другите евреи. Така например Иисус наричал презрително езичниците „кучета“ и с вътрешно съпротивление се съгласил да отстъпи пред молбите на отчаяната ханаанска майка и да върне здравето на дъщеричката й (Мт., 15, 26).

Той забранил на учениците си всякакви контакти с езичниците и със самаряните-еретици. Като изпращал дванайсетте апостоли по широкия свят, той им поръчвал: „по път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте“ (Мт., 10, 5).

Тук сигурно ще се надигнат гласове на протест, че по-късно Иисус променил изреченото и проповядвал универсализъм, като изпратил апостолите при всички народи по света. Отговорът може да бъде само един: докато Иисус бил жив, никога не променил мнението си по този въпрос. Истина е, че в евангелието той на три пъти дава универсалистични призиви. Не можем обаче да не забележим, че той прави това едва след смъртта си, вече като възкръсналия Христос, при което трябва да се отбележи, че при Марк, който хронологично е най-близко до времето на Иисус, това изказване е дадено в последната глава, добавена, както признават единодушно всички библеисти, от някой по-късен преписвач (Мт., 28, 19; Лк., 23, 137; Мк., 16, 15).

Заставаме пред дилемата коя от двете коренно противоположни проповеди на Иисус да признаем за автентична. Сред рационалистичните кръгове на изследователите на Библията се е установило мнението, че като исторически верни или съдържащи сърцевината на истината в евангелията могат до известна степен да се признаят всички разкази и сентенции, които явно влизат в конфликт с основната трансцендентна идея на тези евангелия. Те са останки от някаква правда, запазили са се в текста благодарение на това, че авторите са били твърде невнимателни или твърде непоследователни, за да тушират тяхното първоначално съдържание или да го координират с основната доктрина на произведението си.

Всички данни, на основата на които достигаме до заключението, че Иисус е бил изключително еврейски пророк, са без; съмнение съставки на основната част на евангелието и със сигурност исторически верни. Така Яков и неговите йерусалимци разбирали Иисус, а на тях изобщо не би им хрумнало да се откъсват от юдаизма.

Скоро обаче настъпил втори, елинистичен период на християнството, когато в християнските общини встъпвали все повече хора от нееврейски произход. В резултат въпросът за идейното признание на този приток ставал все по-парлив. Така се намерили учители и теолози, които доказвали, че това е според волята на Иисус, понеже той след смъртта си се явил на, апостолите и поръчал да покръстват в новата вяра не само синовете на Израел, но също така и езичниците. В същото време е очевидно, че проблемът за езичниците е възникнал значително по-късно, няколко години след смъртта на Иисус. За това неопровержимо свидетелствува фактът, че спорът за отношението към езичниците избухнал сред учениците му — между Яков, Петър, Павел и Варнава. Бурният характер на този спор е достатъчно доказателство, че това тогава е бил съвсем нов проблем, неочакван, наложен от новите условия на живот. Щом изобщо такъв спор е съществувал, за което не можем да имаме съмнение, в такъв случай нека се запитаме: защо споменатите апостоли изобщо са спорили, щом като е съществувало пряко указание по този въпрос от възкръсналия Иисус? В такъв случай се налага изводът, че в периода, когато Яков, Павел, Петър и Варнава се скарали заради отношението към езичниците, версията за посмъртното разпореждане на Иисус още не съществувала. Тази легенда се родила сред християнството значително по-късно, но в същото време достатъчно рано, за да могат Матей и Лука да я използуват в евангелията.

Иисус бил религиозен реформатор, но, повтаряме, изключително в рамките на юдаизма. Между другото той се борел с бездушния, строг формализъм на фарисеите, които в стремежа си да защитят Закона създали множество абсурдни заповеди и забрани. По време на сабата^[5] никой не можел да пътува, да носи шал, да вдигне пешкир от земята, да откъсне клас, за да утоли глада си, и дори да извади товарното си магаре, ако е паднало в ров. Иисус протестирал срещу тези измислени правила, като се опитвал да върне на сабата неговия първоначален смисъл. Сабатът е за хората, а не хората за сабата — казал в един от диспутите. За фарисеите, а също така за семейството му това изявление било шокиращо, еретично, дори бунтовно.

Разногласията му с легалистите имали и още една причина. Както подчертава немският библеист Карл Барт, той изпитва живо съчувствие към бедните, към страдащите и към всякакви други нещастни хора, дълбоко се възмущава от убежденията на фарисеите, че нищетата и страданието не заслужават съчувствие, защото са наказание за грешен живот.

Очевидно това са двата аспекта на великата, епохална дейност на Иисус. Това е достатъчно, за да разберем на какво се основава истинската същност на мисията му. Искал е да възвърне на религията на дедите си нейния етичен и истински хуманен смисъл, да се придържа към славната и възвишена традиция на пророците. Неговите идеи, дори когато се отнасят до евреи, са в същото време толкова всеобхватни и значими с хуманистичното си съдържание, че излизат извън тесните еврейски граници и получават универсална стойност.

Както знаем, Иисус сядал на трапезата е митничарите и с грешниците. Трябва да помним обаче, че те винаги са били евреи. В евангелията няма никъде дори само намек за това, макар веднъж да е споделял трапезата на езичници, както по-късно в Антиохия направили Петър, Павел и Варнава. Никога не е казал нито дума в защита на жестоко онеправданата еврейска жена, традиционно дискриминирана, обществено лишена от човешки права и третирана от мъжете като собствена вещ. В това отношение не е изразил никакви склонности към реформа. Лично той обаче във всекидневието демонстративно нарушава тези прастари обичаи, отнася се човешки към жените, подчертава, че уважава достойнството им. Така например Иисус останал в приятелски отношения със сестрите на Лазар, с Мария и Марта, охотно ги посещавал в къщи и водил с тях дълги разговори. Йоан може би ненапразно пише, че Иисус „обичал Марта и сестра й Мария“ (11, 5). Той не се поколебал да защити жена, виновна за прелюбодеяние и дори — ако се даде вяра на типично алегоричния разказ на Йоан — удостоил с разговор самарянката, която срещнал при Якововия кладенец. За онова време постъпката му била толкова необичайна, че били учудени дори самите му ученици, които трябва да са го познавали по-добре от другите хора (И., 4, 27).

Грешниците, митничарите, прелюбодейката и жената с ненавистен за евреите произход не са подбрано общество за Иисус. Враждебно настроените към него земляци го нарекли „многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници“ (Лк., 7, 34). Други граждани на Назарет, които го познавали от детинство и нямали понятие за необикновените промени, които настъпили в този на пръв поглед обикновен син на дърводелското семейство, се питали с огорчение с какво право той учи по божия закон, щом като, доколкото им е известно, не е получил никаква подготовка за това. „А като дойде в отечеството си — пише Матей, — поучаваше ги в синагогата им тъй, че те се чудеха и думаха: откъде у Него тая премъдрост и тия сили? Не е ли Той на дърводелеца син? Майка Му не се ли казва Мария и братята му — Яков и Йосиф, Симон и Юда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде прочее у Него всичко това? И падаха в съблазън поради Него. И Иисус им рече: пророк не бива без почит, освен в отечеството си и у дома си“ (Мт., 13, 54-57). Лука завършва този случай много по-драматично, той твърди, че жителите на Назарет били до такава степен възмутени, че го изпъдили от града и се опитали да го убият (4, 29).

Вестите за тези инциденти трябва да са достигнали до родния дом на Иисус и да са създали тягостно впечатление там. От известно време домът бил осиротял, нямала я главата на семейството, Иисус, какъвто той станал след смъртта на Йосиф. Мария вероятно преживявала болезнено това, че първородният й син се скита по света и навсякъде предизвиква възмущение. Това, което й разказали останалите й синове и особено Яков, най-ревностният привърженик на юдаизма сред тях, изпълвало сърцето й с мъка. Иисус изповядвал възгледи, които имали всички признаци на отстъпничество от суровите религиозни принципи, които тя му внушавала от детството му.

Трябва да отбележим, че нахвърляната характеристика ни най-малко не се опира на безплодни доклади — в Новия завет това може да се прочете с пълна сигурност: че семейството на Иисус не вярвало в неговата божествена мисия, не разбирало нито него лично, нито учението му и затова се обявило против него.

Как иначе да разбираме Йоан, който пише: „Защото нито братята Му вярваха в него“ (7, 5), а познатият ни вече и заслужил доверието на християнски историк от II в. Хегезип твърди, че учените мъже наговаряли Яков публично да излезе, срещу Иисус. Ясно е, че тогава в ония времена все още бил жив споменът, че Яков не повярвал в Иисус и че му бил противник. Повярвал, както следва от това, което Павел пише в първото послание до коринтяните (15, 7), едва тогава, когато му се явил след възкръсването си.

Независимо от това, че Иисус се прославил като чудотворен лечител и вече не само че имал многобройни последователи, но дванайсет мъже, дори които били негови предани спътници и ученици, майка му и братята му, сякаш слепи за тези знаменити успехи, дошли в отчаянието си до убеждението, че е загубил разсъдъка си и че му е необходимо веднага да бъде взет под опекунство. „И като чуха близките му — съобщава Марк, — отидоха да Го приберат, понеже се говореше, че бил извън Себе си“ (3, 21).

Както се съди по някои редове в Евангелието от Матей, Марк и Лука, отнасящи се до този въпрос, отношенията между Иисус и близките му не били твърде сърдечни (Мт., 12, 46> и сл.; Мк., 3, 31 и сл.; Лк., 8, !9). Най-старият по хронология — Марк, пише: „И дойдоха майка Му и братята Му, и като стояха вън, пратиха при Него да Го викат. Около Него седеше народ. И му казаха: ето майка Ти и братята Ти, и сестрите Ти вън, дирят Те. Той им отговори и рече: коя е майка Ми или кои са братята Ми? И като огледа седящите наоколо Си, каза: ето Моята майка и Моите братя; защото, който изпълни волята Божия, той Ми е брат и сестра, и майка“ (3, 31-35).

Колко много говори този кратък епизод! Смайва ни преди всичко това, че Иисус не излиза на улицата при майка си и братята си, а им отговаря чрез трето лице. Сякаш е знаел намерението им и се е страхувал, че ще го заведат насила у дома. А какъв е и самият отговор! Това е просто рязко отпращаме, лишено от топлота, още по-вълнуващо поради това, че засяга и собствената му майка. За да стигне до това, за да заеме такава позиция, Иисус трябва да е преживял и да е изстрадал твърде много. Трябвало е да се бори за верността си към предназначението си с растящото морално давление от страна на околните си. Историята за изкушението на Иисус е изпълнена с мрачни, апокалиптични тонове и е символ на преживяванията на човек, който в мъка и тежка вътрешна борба стои пред големия проблем на жизненото си призвание. Безумни в ортодоксалното си тесногръдие, братята отвърнали от него любимата му майка, създавали препятствия на пътя му, докато накрая го обявили за безумец. В тази борба с посредствеността — една от най-тежките, които е трябвало да води през живота си, той наистина спечелва, макар в сърцето му да зейва дълбока рана и обида към семейството му. Колко горчивина се крие в изповедта му, която привежда Лука: „Ако някой дохожда при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия; си живот, той не може да бъде Мой ученик“ (14, 26). Тълкувателите на Новия завет може би ще възразят, че в същност тези редове имат алегорично съдържание, но дори и да е било така, самият факт, че Иисус е употребил такава, а не друга алегория, отразява субективния му опит.

Отзвукът на семейната драма се чувствува и в последните дни от живота на Иисус. Матей, Марк и Лука единодушно съобщават, че никой от учениците му, нито най-близките от семейството му, не бил при кръста, когато той издъхвал, никой не се е погрижил за погребението му — погребал го е в гробницата си чужд човек, някой си Йосиф от Ариматея. А те не са имали причини за каквито и да било безпокойства, защото римското право разрешавало на семействата да вземат телата на екзекутираните, след като е изпълнена смъртната присъда.

Наистина Йоан твърди, че Мария заедно с другите жени бдяла при кръста. Известно е обаче, че този евангелист е композирал свободно легенди, необходими му за теологични цели, без да се съобразява с историята. Синоптиците за сметка на това заслужават по-голямо доверие и особено в описания случай, защото не е било необходимо да измислят история, които да хвърля такава неблагоприятна светлина върху семейството на Иисус. Това било просто самата истина, която всички знаели, и затова не можела да бъде отмината с мълчание.

Отново ще приведем цитираната вече максима на тълкувателите, че всички евангелски истории, ако са в разрез с основната идея на християнството, са исторически автентични или крият в себе си някакъв извор на истина. И действително към тази категория трябва да се отнесат информациите за семейния конфликт на Иисус. Те дискредитират една от най-прекрасните християнски легенди на евангелията. Ако Мария е знаела, че Иисус се е родил месия, че раждането му е било придружено от такива свръхестествени събития като непорочното зачатие с помощта на Светия дух, благовещението на архангел Гавриил, витлеемската звезда, ангелското пеене и поклонението на тримата гадатели, как е могла да не разбере постъпките на Иисус и да допуска, че той е лишен от разум? Това гротесково противоречие е забелязал още Целз в полемичния си трактат „Истинско слово“ (178): „Що се отнася до майката на Иисус — Мария, тя никога не е съзнавала, че е родила неземно същество, Божия син. Напротив, християните са забравили да изтрият от евангелията фразата за това, че Мария смятала Иисус за луд и заедно с близките му роднини искала да го затвори и да го изолира от обкръжението му.“