Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (22)

Необикновените приключения на Павел

Втората част на „Деяния на светите апостоли“ се отличава с изключително драматичен сюжет. Тя е дословно натъпкана с необикновени събития и чудеса. Прави впечатление, че авторът съзнателно си е послужил с приключенския жанр, по който през времето на елинизма се увличали някои историци и биографи. В съответствие със законите на този жанр Павел непрекъснато попада в най-различни премеждия, които следват в лудо темпо. Преследван и унижаван с телесни наказания, успял обаче да се измъкне от всички премеждия, както приляга на герой от разкази от този род.

Очевидно е, че авторът тук има определени литературни цели. Той избира двайсет години от живота на Павел и събира в кратък разказ преди всичко тези сензационни случки, които биха могли да смаят читателя. Едновременно с това се стреми да му внуши колко много се е трудил Павел и колко много се е борил в защита на Иисус Христос.

Конструиран по този селективен начин, животът на Павел оставя впечатление, че винаги е бил изпълнен с динамични и необикновени събития, сякаш представлява низ от страдания и битки с противниците. Това, което има историческо значение, а именно неговото учение за Христос, е предадено по-скоро бегло. Това, че познаваме духовния лик и учението на Павел малко по-добре и по-основно, не се дължи на „Деяния на светите апостоли“, а на щастливото стечение на обстоятелствата, че са оцелели някои от посланията му.

Вникването ни в механизма на този писателски метод ни дава възможност да направим следния извод: в текста във всичките шестнадесет кратки глави, т.е. в повествованието, което поради обема му днес бихме нарекли новела, Павел шестнадесет пъти бива изправян пред големи опасности, конфликти с околните, които понякога с внезапността и драматичността си сигурно са будели у древните читатели ужас и едновременно с това възхищение от техния протагонист.

Павел преживял първото си приключение на остров Кипър, накъдето се отправил заедно с Варнава веднага след началото на първото си пътуване. Там той покръстил римския проконсул Сергии Павел. Преди това обаче е трябвало да сломи упорството на магьосника на име Елим и да го обезвреди, като временно го лишил от зрение.

В Пизидийска Антиохия набожните жени и ръководителите на тамошната еврейска община, с които влязъл в остър религиозен диспут, го изпъдили от града. В Икония езичниците и евреите се сговорили да го убият с камъни, но той, предупреден от приятелите си, навреме се измъкнал от негостолюбивото градче и се отправил към Листра, за да преживее едно от най-удивителните си приключения, което може да се определи като комично, ако не беше завършило с болезнен побой над апостола.

Всичко станало така: щом пристигнал в Листра, Павел излекувал един човек, парализиран от рождение. Вестта за чудотворното излекуване се разнесла бързо из града. Хората в приповдигнато настроение крещели, че при тях са дошли богове с човешки лик. Те наричали по-едрия — Варнава (Зевс)

Юпитер, а дребния подвижен Павел — Меркурий. Стигнало се дотам, че свещеникът на близкия храм на Юпитер, обхванат от общата психоза, довел украсени с гирлянди волове, за да ги пренесе в жертва на божествените пришълци. Павел и Варнава изпаднали в отчаяние, смесили се с тълпата и като разкъсали дрехите си, викали: „Мъже, какво правите? И ние сме смъртни, хора, подобни на вас.“ По този начин им обяснили какви са и какво гласи учението им, като ги възпрели от принасянето на кървава жертва.

Веднага обаче се убедили колко променливи могат да бъдат настроенията на тълпите. Оказало се, че евреите, както от Антиохия, така и от Икония били паметливи и не позволили да бъдат изиграни. Те изпратили потеря по следите на бегълците, които им се изплъзнали толкова лесно. Пратениците на тези еврейски общини подбудили жителите на Листра и те извлекли Павел и Варнава извън града, обсипали ги с дъжд от камъни и ги оставили в полето, като предполагали, че са мъртви. Нещастниците само били изгубили съзнание и когато дошли на себе си, призори се повлекли към Дервия.

В прочутия македонски град Филипи Павел преживял друго приключение, което започнало твърде драматично, а завършило дори комично. Спътник на Павел в този случай бил Силас. Колкото пъти смятали да отидат в еврейския молитвен дом, се появявала сякаш изпод земята млада прорицателка и като вървяла след тях, упорито викала с пълен глас:

„Тия човеци са роби на Бога Всевишний?“

Това се случвало толкова често, че накрая омръзнало на Павел. Той изгонил от нея пророческия дух и направил така, че станала обикновена женица. Оказало се обаче, че по този начин си навлякъл гнева на някои граждани, които имали печалба от ясновидството и господарите й имали постоянни доходи от нея. Те замъкнали любопитните натрапници пред представителите на властта и ги обвинили, че създават смутове в града. Под натиска на насъсканата от тях улична паплач, която вряскала за тяхното наказание, представителите на градската власт заповядали да ги съблекат, да ги набият с пръчки и оковани във вериги, да ги хвърлят в най-дълбоката тъмница.

Положението изглеждало безизходно. Но, както по правило става в „Деяния на светите апостоли“, в такива случаи на помощ на нашите герои идват благоприятни извънземни сили. Внезапно земята се разтресла, затворът се разтърсил из основи, портите му се отворили широко, а от телата на затворниците паднали всички вериги. Пазачът помислил, че те са избягали, и искал да се самоубие, обаче забелязал, че те не са постъпили така, и затова, изпълнен с благодарност, ги нагостил. Те пък го приели в лоното на християнската вяра.

С идването на деня нещата взели съвсем друг обрат. В затвора дошъл служител със заповед за освобождаването им. Павел и Силас се държали с достойнство и обявили, че няма да помръднат, докато не им се извинят: „След като ни биха пред народа без съд и хвърлиха в тъмница нас, римски граждани, сега тайно ли ни пускат? — казал Павел. — Не, нека дойдат и ни изведат сами“ (16, 37).

И действително, щом градоначалниците чули, че са допуснали сериозно беззаконие, като са осъдили на телесно наказание хора, които като римски граждани не би трябвало по никой начин да бъдат наказвани, побързали колкото им държат силите да стигнат до затвора и с извинения ги пуснали на свобода, като ги помолили възможно най-бързо да напуснат града. За съжаление остава в тайна това, защо Павел и Силас така покорно са позволили да бъдат унижавани, щом е била достатъчна само една дума това да се предотврати навреме.

След кратък престой в столицата на Македония — Солун, откъдето и двамата отново трябвало да бягат от агресивната еврейска тълпа, Павел и Силас попаднали в Атина. Павел с характерната си страст пристъпил към широко замислена пропагандна кампания за реализиране на най-голямата в живота си цел — насаждане на християнството в самото сърце на гръцката култура. Той водел пламенни диспути с философите на епикурейството и стоицизма, в резултат на което бил заведен на ареопага, където можел наново да изложи възгледите си пред върховния трибунал на Атина.

Павел решил да предаде основите на учението си тържествено в кратка реч, която трудно може да бъде призната за автентична. Това е типично литературна композиция на автора на „Деяния на светите апостоли“, може би дори израз на неговите лични възгледи, но не и на самия Павел. Този текст е писан много години след смъртта на Павел и е трудно да се допусне, че който и да е би могъл да го възстанови така дословно. При все това тази реч новаторски и точно определя основната разлика между християнството и останалите вярвания в тогавашния свят, затова представлява един от онези фрагменти на „Деяния на светите апостоли“, които заслужават особено внимание.

Застанал пред аеропага, Павел започнал словото си действително с дипломатичен трик, за да може веднага да си спечели симпатиите на слушателите. Той се позовал на епиграфа на олтара на един от атинските храмове, който се състоял от две думи: „На незнайния бог.“ Обявил се за последовател и вестител именно на този бог, бога, почитан от атиняни, като казал: „Защото, като минавах и разгледвах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: «Незнайному Богу».“ За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам. Бог, който сътвори света и всичко, що е в него, Той, бидейки Господ на небето и земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, като да се нуждае от нещо, но Сам дава на всички живот и дишане и всичко. Той произведе от една кръв целия человечески род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез него се движим и съществуваме, както и някои от нашите стихотворци са казали: „Негов сме и род. И тъй, ние, бидейки род Божий, не бива да мислим, че Божеството прилича на злато или сребро, или камък — на изделие, излязло от човешко изкуство и измислия“ (17, 23-29).

Този чужденец, проникнат от необикновен огън и мъдрост, вероятно е смаял гръцките сановници с ласкателната форма на ораторското си изказване, затова в началото го слушали с интерес. Когато обаче преминал към предсказанието за Страшния съд и за възкръсването на мъртвите, цялото им същество, пропито с великата традиция на философското мислене и скептицизма, внезапно въстанало. Възгледите на този странник от Азия им изглеждали до такава степен нелепи и безсмислени, че ги отхвърлили със саркастичен смях.

Докато се разделял с недружелюбния град, в ушите на Павел вероятно още звучал онзи язвителен смях. Можем обаче да си дадем сметка, че той не се почувствувал напълно победен. Успял все пак да спечели и хора за новата вяра, пионери на първата християнска община на територията на Европа. Авторът на „Деяния на светите апостоли“ споменава само двама от новопокръстените последователи на Иисус — Дамар и Дионисий Ареопагит, за когото историкът на християнството Евсевий пише, че станал първият епископ на Атина.

В Коринт, където Павел пристигнал след това, останал почти повече от година и половина. Отначало проповядвал в тамошната синагога. Понеже евреите с упорство отхвърляли онова, което говорел, решил да посвети цялото си внимание на онези жители на града, които не били евреи. Можел да се похвали само с един изключително голям успех сред евреите, макар това да му навлякло много неприятности. Удало му се да привлече към християнската вяра началника на синагогата Криспа заедно със семейството и домашните му. Евреите забръмчали като разгневени пчели в кошер. Избраният на мястото на първия началник на синагогата Состен искал на всяка цена да се освободи от Павел, за да предотврати по-нататъшни поражения от този род. Той обаче не последвал примера на другите градове и не се опитвал да предизвика подстрекатели срещу него, а се обърнал с жалба към римския проконсул Галион. Римският магистрат обаче не искал да се бърка в споровете на еврейската колония, затова заповядал да разгонят тълпата, която съпровождала Состен и която крещяла, че иска наказанието на Павел. Тогава тя стоварила върху Состен вината за неуспеха си при римския проконсул и се нахвърлила яростно върху него. Павел останал още малко време в Коринт и напуснал града тогава, когато сам поискал.

По време на третото си мисионерско пътуване посетил за втори път Ефес и останал там почти три години. Това било най-бурният период от мисионерските му пътувания — така поне съдим от разказа на „Деяния на светите апостоли“. Основната причина била разпрата на Павел с търговците и занаятчиите на Ефес. Един от тези търговци — бижутерът Димитър, който търгувал със сребърни статуйки на Диана, подбудил целия град срещу Павел, а на състоялото се по този повод събрание казал следното: „Другари, знаете, че от тая работа зависи нашият добър поминък, а пък виждате и чувате, че не само в Ефес, но почти в цяла Азия тоя Павел убеди и обърна доста народ, думайки, че не са богове тия, които се правят с ръце човешки. Тъй че има опасност не само това наше занятие да дойде в презрение, но и храмът на великата богиня Артемида да се не смята за нищо и да загине величието на същата, която цяла Азия и вселената почита“ (19, 25, 27). Разярената тълпа хванала спътниците на Павел Гай и Аристарх. Той искал да се яви в тяхна защита, но по молба на учениците си и дори на някои римски чиновници се отказал от намеренията си. В същност намесата не била необходима, защото безредиците завършили с шествие в чест на Артемида в местния театър, а после при апела на градския писател тълпите се разотишли спокойно по домовете си. Павел и спътниците му можели безпрепятствено да напуснат Ефес и да се отправят към Македония.

Както виждаме, сюжетът е много драматичен. Но как изглежда всичко това в светлината на познатите ни исторически, факти? Дали действително християнството тогава имало успехи в такива големи мащаби, че жителите на Ефес можели да се чувствуват застрашени? Да се опитаме накратко да отговорим на този въпрос.

Преди всичко трябва да отбележим, че ефеският храм не бил посветен на Диана, а на Артемида и затова се наричал „Артемизион“. Тогава обаче тази богиня не била гръцкото съответствие на Диана, а се била превърнала с годините в типично божество на Изтока. Ефес в същност е в Мала Азия, където от незапомнени времена бил известен култът към Великата майка. В съответствие с тази традиция ефеската Артемида станала богиня на плодородието и хранителна на населението и за да личат тези нейни функции, в скулптурните фигури била представяна като жена с много гърди и съответно й били дали прякора Полимастис.

Храмът бил построен през 580–560 г. пр.н.е. По времето на Павел той бил на повече от шестстотин години. По време на дългата си история бил неведнъж разрушаван, но винаги израствал от пепелищата още по-прекрасен. През 356 г. пр.н.е. ефеският обущар Херострат го запалил, за да спечели слава и известност сред потомците. За последен път бил разрушен от варварските племена на готите през III в.

Можем да си представим с каква почит и страхопочитание се отнасяло населението към стария живописен храм. Славата му достигала не само до близка Гърция, но също така чак до Италия и дори до далечната Марсилия. Критерий за тази известност е и фактът, че персийският цар Ксеркс, който обикновено разрушавал всички гръцки храмове, сурово заповядал този да остане недокоснат. Разбира се, цяла година го обсаждали неизброими тълпи поклонници от близо и далече, за да могат със своята дан да си спечелят благосклонността на Великата майка Артемида.

Все пак във всичко това трябва да се види и другата страна на медала. Освен че изпълнявал ролята на място за култови функции, храмът служел и на други цели, за които тези скромни и набожни мисионери навярно са нямали никаква представа. Той бил един от най-крупните икономически и финансови центрове на тогавашния свят.

Как в същност се стигнало до тази двойственост? За да разберем това, трябва да помним, че Ефес бил голямо морско пристанище, известно с оживената си търговия. В него се срещали товарни кораби от Изтока и Запада, имало богат избор на стоки — вино, екзотични благовония, произведения на изкуството и занаятчийски изделия. Търговията, която се водела, била с международни мащаби, и не можела да се развива без кредити и акционери, които разполагали с големи парични суми. Жреците на Артемизион натрупали огромни богатства благодарение щедростта на царете и даровете на поклонниците. Те живо откликнали на тази потребност. Храмът станал и банка, която срещу заплащане приемала за съхранение или прехвърлила в други градове парични влогове, отпускала заеми срещу процент и финансирала морски походи, а растящите доходи от тези операции влагала в латифундии, които купувала навсякъде, където можело, дори в самата Италия. През втората половина на XX в. англичанинът Ууд открил местност, където под пръстта се виждали руините на храма. Там той провел археологически разкопки, които по-късно продължили други археолози. Плод на тези изкопни работи били открития, които дават представа за богатството на Артемизион, а именно три хиляди предмета от злато и слонова кост — неоценими съкровища от гледна точка на значението им за изкуството и историята.

Да добавим също, че Ефес не бил провинциален градски център някъде из далечните краища на Римската империя — той бил истинска метрополия, където се зараждали главните направления на историческите събития по онова време. Така например по време на паметната сеч над римските граждани в Мала Азия през I в. пр.н.е. виновникът за тази политическа катастрофа — царят на Понт Митридат, извършил небивало кощунство — заповядал да изколят до крак всички римляни, които се скрили в храма на Артемида. Изпратеният срещу него римски военачалник Лукул му нанесъл няколко поражения, но все пак не успял да го победи. Въпреки това, за да отпразнува военните си успехи, той организирал в Ефес първите гладиаторски борби в Мала Азия. Едва Помпей разгромил напълно Митридат, само че това било за сметка на благото на града — триумфаторът го лишил от всички ценности и ги закарал в Рим като военна плячка.

Ефес доживял по-добри дни при Юлий Цезар, който нанесъл погром на Помпей. Цезар освободил жителите му от необикновено тежките данъци. В знак на благодарност жителите викали по улиците, че е бог и спасител на света. През 33–32 г. пр.н.е. в града се забавлявала прочутата двойка Антоний и Клеопатра. Те се подготвяли за военна разплата с Октавиан, която завършила с тяхното поражение при Акциум през 31 г. пр.н.е. Съсредоточили там всичките си сухопътни и морски сили. В същото време се отдавали на най-различни удоволствия и развлечения. Улиците на Ефес били пълни със скитащи легионери и моряци. Не минавал и ден без народно тържество, без прегледи на войските, циркови игри, театрални зрелища или пирове. След победата на Октавиан Август той оказал голяма милост на града. Благодарение на щедростта му Ефес преживял период на особено благоденствие и тогава, когато там се появил Павел, градът вероятно наброявал вече около 200 000 жители.