Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (20)

Антиохия — втората столица на християнството

За евреите тези щастливи промени били като чудо — Калигула бил мъртъв, техният защитник станал римски император, защитникът на храма на Петроний, оцелял, дошъл краят на сушата, отново имали свой цар.

През 39 г. евреите в Антиохия се вдигнали на бунт, който завършил с разрушаване на молитвените им домове и с кървав реванш на гърците. Оттогава се намирали под угрозата на погроми и ограничения; едва сега въздъхнали с облекчение. За тях настанали по-добри времена, броят им се увеличавал, забогатявали от търговия и занаяти. Що се отнася до религиозния живот, сега създавали повече молитвени домове, макар да били разбити на различни секти, които водели помежду си бурни спорове. Сред тях отдавна съществувала сектата на есеите, която предричала появяването на месията. Много нейни привърженици от тях навярно преминавали към лоното на последователите на Иисус.

В тези условия на религиозна търпимост, както вече знаем, се развивала и християнската община. В нея постъпвали не само евреи от идейно сближените юдейски секти, но също така и хора от друг етнически произход. Какво привличало хората към тази нова религия? Това е сложен проблем, с който по-късно ще се занимаем по-подробно. Сега е достатъчно да приведем няколко характерни подробности за Антиохия, за да стане ясно защо тази нова, присадена от Йерусалим секта започнала да привлича жителите на Антиохия.

Когато Павел пристига в Антиохия, градът има четирихилядна история. Антиохия, създадена от един от военачалниците на Александър Велики край сирийската река Оронте, населена от македонски и атински колонисти, става, както вече споменахме, един от най-важните градове в Римската империя, духовна метрополия на елинизма в онази част на света, а също и столица на Сирия, което се отразило на етническия състав на населението й. Сред населението преобладавали повече хора от Изтока, отколкото гърци и римляни. Те се провирали през улиците сред глъчката и оживлението в живописните носии на племената си, като придавали на града ориенталски колорит. Това бил един истински Вавилон на езиците. Цялата тази човешка пъстрота била обединена от по-доброто или по-лошото познаване на гръцкия език — „койне“.

Улиците били покрити с паваж от бели мраморни плочи и оградени с шпалир от статуи. През нощта ги осветявали борини или кандила, които висели по стените на къщите. Историците се захласват пред красотата на града, пред храмовете му, пред площадите с водоскоци и пред обществените сгради. Къщите според описанията им били по на три етажа, с плоски покриви, където след дневните горещини прекарвали нощта жителите на Антиохия. Най-голямо възхищение предизвиквала гигантската статуя на Аполон, свирещ на арфа. Скулптурната фигура на бога била изработена от бял мрамор на фона на златна драперия. Позлатата на къдриците му искряла, блестели лавровият венец и арфата. Очите му от розови скъпоценни камъни светели сякаш със собствена светлина. Под пламтящото слънце на Сирия, статуята разпръсвала блясъците си като морски фар, като служела за пътеводител на пътниците и керваните, които се точели към града.

Гордост на града била също така и дафиновата горичка, наречена на името на Дафне, онази нимфа от очарователната гръцка легенда, която предпочела да бъде превърната в дафиново дърво, отколкото да се поддаде на задирянията на Аполон. Паркът бил прочут и с още една особеност — на неговата територия престъпниците имали право на убежище. През цялата година там се провеждали спортни състезания, празненства и разнообразни игри. В дафиновата горичка имало и кътчета за простолюдието, тихи и затворени. В палатите и вилите, скрити в морето от зеленина, намирали прохлада монарси и сановници още от времето на Селевкидите, от римляните това място особено допаднало на Помпей. В града кипял бурен културен живот, а главните му центрове били високо ценените школи по философия, логика и реторика. Преподаватели в тях били знаменитите софисти^[1], пред нозете на които сядали дори синовете на видни римски патриции.

И все пак с най-широка популярност се ползували есенните култови празненства в чест на младия бог Адонис, възлюбения на богинята Астра. Обредите продължавали осем дни. Наричали ги адонии. Красивият бог умирал в края на лятото от прекалена любов и се връщал към живот през пролетта. През първите четири дни от тържествата населението на Антиохия представяло във вид на драма събитията, като плачело и ридаело, струпано пред символичния гроб на бога, а през следващите четири дни в радостно шествие разнасяло статуята на бога по улиците на града.

И през останалите сезони не липсвали празници от този род — из града постоянно се точели процесии на различни култове и храмове. Били скопявани жреците на Великата майка-богиня — обект на любов и възхищение от най-низшите слоеве на обществото. Докато танцували в екстаз, те се осакатявали с ками и пръскали с кръв уличните зяпачи. На подобна слава се радвал и храмът на плодовитостта. Весталките често го поддържали чрез проституция.

Антиохия изобщо минавал за град на разврата и сводничеството, където търгували с красиви проститутки. В една от язвителните си нравствени сатири поетът Ювенал представя реката Оронте като символ на всякакво безчестие, прииждащо от Изток. Там четем:

Безсрамният Оронте, като изчезва под земята,

като изплаква богатствата си на изгладнелия бряг на Тибър,

храни Италия със своите уличници.

Само като си представим всичко това, можем да погледнем тогавашната християнска община в Антиохия от вярна историческа перспектива. Не трябва да забравяме, че в този половинмилионен човешки мравуняк, където ечала глъчка и оживление, евреите представяли малка част, отделена, обособена територия, а в самото й сърце съществувала още по-малка група последователи на Иисус. И когато научаваме, че по онова време Антиохия станала втората след Йерусалим столица на християнството, трябва да приемем това определение с реалните му размери.

Това, което за историците на християнството било значително във всяко отношение, за повечето от жителите на сирийската митрополия, заети със собствените си неща, просто не съществувало. Разбира се, те познавали добре евреите, обаче е съмнително да са чували нещо за нововъзникналата в средите им секта на последователите на Иисус. Това били вътрешни въпроси на еврейското общество, които не достигали до съзнанието на основната маса население, още повече, че то ненавиждало евреите.

И ето всичко онова, което описахме, внезапно се променило. За евреите настъпил период на подем. Това трябва, разбира се, да е направило впечатление на много от жителите на града, винаги готови да се поддадат на капризите на властта. Сред тях имало и много роби и бедняци, които се стремели да намерят пристанище в това сработило се привилегировано братство с надежда, че там ще получат онова, което са изгубили в резултат на римската окупация — по-добри материални условия и чувство за сигурност, възникващо от факта, че принадлежат към някакво организирано братство.

Отдавна при синагогите на еврейската диаспора съществувала доста многобройна група езичници, които отхвърлили племенните си вярвания и станали монотеисти. Наричали ги „тези, които се боят от бога“. Те вземали участие в молитвите, но им позволявали да застават само при входа. Те не искали да се подчинят на ритуалните изисквания на юдаизма, макар да ги привличал моралният кодекс на пророците и вярата в един бог. И така пред тях стояла бариера от строго спазвани ритуални заповеди и правила, висока стена от еврейска ортодоксалност. Все пак една вратичка към този затворен кръг се намерила. Ролята на тази вратичка изпълнила християнската секта. Нейни членове били предимно избягали от Йерусалим „елинисти“, по-либерални, както е известно, по отношение на религиозните си възгледи и по-открити към онова, което става в заобикалящия ги свят. На хората от нееврейски произход, които се стремели към тях, те правели големи отстъпки само и само да не ги изплашат. Не само ги освобождавали от обреда обрязване, но дори не им налагали постите, който юдаизмът изисква. Било достатъчно това, че тези хора вярвал в Иисус Христос.

И сякаш по закона за обратната връзка самите те, въпреки че се чувствували евреи, често нарушавали тези канони и забрани. И то не само „елинистите“, но понякога и такива верни на юдаизма йерусалимски назарейци като Петър и Варнава. Вероятно под влиянието на Павел те сядали на обща трапеза с езичниците и с това си навлекли гнева на Яков Справедливия, а когато под натиска на неговите пратеници се върнали към позицията на педантичната ортодоксия, си спечелили горчиви упреци от страна на Павел.

Въпреки тези усложнения благоприятното положение на евреите и либерализма на „елинистите“ допринесли за това сектата на последователите на Иисус да привлича все повече привърженици сред плебейските слоеве на Антиохия. Това били хора, примамени не само от обещанията на новата религия за идването на месия, но също така, както вече споменахме, от надеждата за полза от това, че принадлежат към братството и ползуват съвместно общите му материални блага. Този приток на новопокръстени от другоплеменен произход имал сериозни последици: внасяли в сектата елементи от собствените си религиозни представи, започнал процес на елинизиране на християнството. Може би именно това накарало Варнава да извика на помощ прочутия вече тогава Павел, тъй като самият той не бил в състояние да се справи с този огромен наплив от нови последователи на християнството.

Многоплеменната структура на християнската община вероятно е имала причинна връзка с факта, че с течение на времето Антиохия не само че станала един от най-оживените центрове на християнската теология, но също така и ковачница на различни ереси. От една страна, тук действувал отец Игнатий Антиохийски, един от най-популярните светии от онези времена, който мечтаел да умре от мъченическа смърт за вярата и чиято мечта се сбъднала през 110 г. по времето на император Траян. От друга страна, в Антиохия се печелили привърженици на теорията, които не били съгласни с традиционната християнска теология. Така например епископът на Антиохия, Павел от Самосати, лансирал т.нар. адоптизъм, като твърдял, че Иисус се е родил обикновен човек и едва след осиновяване е станал син Божи. Тук намерил най-благодатна почва също така и арианизмът, който отричал божествената природа на Иисус. Това могъщо теологично течение на християнството за известен период се радвало на подкрепа дори от страна на самия Константин Велики, а сред германските народи съществувало до VII в.

Годините на блясък и разцвет на Антиохия се отнасят към периода на римското владичество. Заедно с бавния упадък на римското могъщество Антиохия също започнала да губи значението си и да запада. По-късно, през XIII в., била разрушена от египетските мамелюци, а накрая я завладели османците. Когато най-после бива завзета от кръстоносците, те изклали, както сами се хвалили, 100 000 привърженици на исляма. По време на тяхното управление градът бил поразен от страшното бедствие на глада. Водачите на кръстоносците изровили в катедралата ръждиво копие и за да поддържат духа на населението, го разнасяли в процесия из града като нещо чудотворно, като казвали, че това е копието, с което римският войник пробол ребрата на Иисус.

Още от 1932 г. експедиции от френски и американски археолози правят разкопки на мястото на древната Антиохия. Досега са открити руините на един от най-големите римски циркове, акрополът на хълма, много терми, крепостните стени и палати на богати римляни и дори мраморна статуя на богинята Тюхе, патронка на града.

Към най-големите съкровища сред находките могат да бъдат отнесени прекрасните подови мозайки, които датират от годините на апостолството. Много често мотивът в тези композиции е култът към Изида, което свидетелствува за голямата популярност на тази богиня в Антиохия. Друга мозайка, която сега се намира в Лувъра, представя птицата Феникс с ореол на главата. Митът за легендарната птица, която излязла от кладата, за да излети от пепелищата към нов живот, бил причина сред ранните християни да възникне вяра във възкръсването. През 1910 г. работници, които копаели кладенец, намерили чудесно гравиран сребърен пахар. По мнението на някои археолози орнаментите представят най-стария портрет на Иисус и неговите ученици. Намерили се автори, които да твърдят, че това е чашата на Иисус от Последната вечеря.