Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (51)

51.

Събралите се загубиха настроение след избухването на Елайза. Изядоха храната, но веселостта изчезна, а госпожа Евъргрийн не успя да убеди никого да изяде последното парче рибена торта, макар че сосът от манго беше много вкусен. Насочи вниманието си към почистването на кухнята. Господин Евъргрийн излезе, за да купи няколко шоколада, с надеждата да възвърне доброто настроение. Елайза се опита да изкупи вината си, като прочете приказка на децата и ги сложи да си легнат. Грег и Марта останаха сами. Изгледаха повторението на епизод от „С единия крак в гроба“ в пълно мълчание, докато тя повече не можеше да издържа и попита:

— Според теб права ли е?

— О, да, винаги и за всичко — пошегува се той. — Поне пред хората. Ти за кое точно питаш?

— За чукането с други жени. За това, че ако наистина ме обичаше, щеше да бъде до мен.

Грег сви рамене. Явно се чувстваше неудобно. В момента може и да беше сгоден, може и да бе успял да направи на Елайза относително сносно предложение за брак, но това не означаваше, че умее да разговаря с жените за любов и за други подобни неща. Джак му харесваше. Струваше му се забавен. Харесваше и Марта, тя имаше добро сърце. Харесваше я още повече, откакто готините й модерни дрехи пасваха на готината й модерна личност. Само че не изгаряше от желание да го въвлекат в разговор от типа „според теб той обича ли ме истински“. Неговият опит сочеше, че такъв разговор рядко завършва добре.

Спаси го звънецът на входната врата. Вероятно господин Евъргрийн си бе забравил ключовете. Марта остави Грег да отвори. Е, и без друго явно много му се искаше — напрано скочи от дивана. Не го беше виждала да се движи толкова бързо, откакто Бразилия отбеляза втория си гол на полуфиналите за Световната купа — тогава скача безкрайно дълго, обзет от ярост и разочарование.

— Знаеш ли какво, Марта? — провикна се той, когато отвори вратата. — Мисля, че Елайза имаше право.

— Така ли?

— Да, момиче, ако наистина те обичаше, щеше да иска да е до теб сега.

— Добре — отвърна тя и потъна още по-дълбоко в депресията, която не се дължеше единствено на тъжния тембър на Виктор Мелдрю.

— Ей, миличка, отмести се, този филм май не съм го гледал.

Беше Джак.

Седна до нея на дивана. Марта зяпна, неспособна да продума.

Грег явно много добре се владееше. Представи се като идеалния домакин и подаде на Джак кутийка „Карлинг“, обаче веднага след това я дръпна.

— О, извинявай, сигурно предпочиташ портокалов сок, нали? Сега ще ти донеса от кухнята.

Марта все още не можеше да продума. По дяволите, кой й пусна кранчето? Пак плачеше. Дали някога щеше да престане?

— Хей, миличка, какво има? — попита Джак. Наведе се и нежно целуна лицето й, по което се стичаха сълзи. — Нали ти казах, че ще се върна?

Очите му представляваха екзотична и еротична смесица от страст и любов. Дълбока, дълбока любов. Тя вярваше в нея. Беше достатъчно мъдра и глупава, за да вярва. И достатъчно смела, за да го признае. Притежаваше достатъчно оптимизъм, за да се надява на това. Достатъчно влюбена, за да го знае.

Той я обичаше.