Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (1)

1.

Марта рядко се озоваваше следобед на станция „Ърлс Корт“. Не ползваше често метрото — не е практично, когато пътуваш с деца. Не всички спирки имаха асансьори, а да мъкне десетмесечната Мейси и две и половина годишния Матю (да не говорим за всички останали принадлежности на двойната детска количка, безбройните чанти, няколко кукли, книжки, дъждобрани и така нататък) нагоре-надолу по стълби и ескалатори не беше представата й за забавление. Почти никъде не ходеше без децата, затова се придвижваше из Лондон предимно със семейния автомобил. Днес обаче колата бе на ремонт.

Провървя й на проклетата кола.

Марта виновно се огледа, сякаш бе изрекла думите на глас. Никой не й обръщаше внимание, така че явно не го бе направила.

Не че се оплакваше, задето Майкъл не и обръща внимание, просто… Добре, де, всъщност се оплакваше.

Днес за децата се грижеше майка й. Тя се чувстваше малко виновна и заради това, но понеже вината бе чувството, което я спохождаше най-често, вече дори не усещаше кога се чувства виновна. Не си даваше сметка и кога е напрегната, стресирана и дори изтощена. Беше привикнала с неприятната тъпа болка в стомаха, която й подсказваше, че незнайно как е забравила, провалила или развалила нещо, въпреки старанието си.

Марта смяташе, че не е честно да моли майка си да гледа децата, за да може да отиде на фризьор, макар тя да твърдеше, че й е приятно да се грижи за тях. Струваше й се егоистично. Вече повече от пет години ходеше в салона на Тони и Гай в Найтсбридж, за да се подстригва при невероятния Стивън. Обикновено водеше и децата, което си беше сериозно предизвикателство. Или едното, или другото, а най-често и двете пищяха и превръщаха събитието по-скоро в мъчение, отколкото в приятно изживяване. Днес също смяташе да ги вземе със себе си и да отиде с такси, за да избегне метрото. Само че в такъв случай щеше да й се наложи да напъха в таксито и двете детски седалки, а шофьорите винаги губеха търпение. И къде щеше да сложи седалките, когато пристигне във фризьорския салон? Само щяха да пречат.

Марта мразеше да се пречка или да създава главоболия, дори незначителни. Обичаше да се слива с тълпата, да се нагажда. В идеалния случай — да бъде напълно незабележима. Освен това винаги бе смятала, че ползването на такси е глезотия, а подобно разточителство не беше в стила й. Всъщност разточителството изобщо не й бе присъщо, ако не броим флуоресцентните й розови аксесоари за коса.

Така че не знаеше как да постъпи. За щастие майка й реши вместо нея, като се появи с балони и с енергийни хранителни добавки под формата на сладкиши и плодови сокове.

Марта оправи и без друго безукорната яка на ризата си и пак я изпъна. Погледна отражението си в лъскавия автомат за шоколад, който изкусително стоеше на перона. Махна няколко косъма от раменете си. Прическата й бе съвършена. Тя ходеше на фризьор всеки първи петък на месеца, в два и петнайсет следобед. Само изключително наблюдателен човек би забелязал, че косата й е подстригана. Беше съвсем леко оформена и сресана. Марта беше доволна, понеже почти не личеше, че си е правила прическа.

Косата й, както и тя самата, беше пригладена, чиста и спретната. Беше кестенява, с изискани тъмноруси кичури. Ненавиждаше разрошена коса, прилепнала коса, изкусно оформената коса и дори къдрици. Марта обичаше правата, контролируема и сигурна коса. От все сърце съчувстваше на жените, които имаха дни с „ужасна коса“. Представете си да станете от леглото и да установите, че кичури коса най-безотговорно стърчат. Или да имате подла коса, която се сплесква, когато би трябвало да има обем, или пък бухва, когато трябва да е пригладена. Марта пое дълбоко въздух, ужасена дори от мисълта за подобно нещо.

Палтото й беше бежово, от чиста вълна и много дълго. Беше привързано с колан, който подчертаваше тънката и талия. Не беше модерно палто, а класическо, и това я ласкаеше. Носеше фини чорапогащи с телесен цвят (чорапите бяха нелепи, жартиерите просто не ставаха за нищо). Носеше официални лачени обувки, които бе купила от „Ръсел и Бромли“, обаче кой знае как на краката на Марта те изглеждаха все едно са на „Доктор Шол“. Имаха удобното четирисантиметрово токче.

Под палтото носеше елегантен тъмносин костюм (не черен, за бога, не беше юрист и със сигурност не работеше в рекламата). Ризата й беше бледосиня, не слагаше други бижута, освен венчалната халка и годежния си пръстен (огромен грозд от диаманти), но имаше красив и скъп часовник. Жените смятаха кожата, косата и ноктите на Марта за съвършени и единодушно я определяха като привлекателна, обаче мъжете й правеха комплименти по-скоро за интелекта й (по-модерно настроените) или за нейния киш „Лорен“ (традиционалистите). Харесваха я мъже, които си падаха по ученички или по младата принцеса Даяна. Такива типове я намираха за изключително секси.

Марта имаше чувството, че почти всеки на перона на „Ърлс Корт“ смята почти всеки друг за изключително секси. Положи сериозно усилие да съсредоточи вниманието си върху автомата за шоколад.

Беше около четири часът — краят на учебните занятия в повечето училища. Безобразието се изразяваше в това, че онези, които намираха всички останали за секси, бяха деца. Марта опита да не допусне устните й да се свият в издайническа гримаса. Но момичетата на възраст между дванайсет и шестнайсет години (не можеше да определи с точност, но в днешно време кои ли би могъл) най-безсрамно флиртуваха с момчета на същата възраст! Матю бързо щеше да порасне. При тази мисъл тъпата болка в стомаха й се превърна в мъчителен и парещ спазъм. Беше септември, така че би трябвало учениците да са облекли саката си, освен това вероятно скоро щеше да се усети недостиг на носни кърпички, понеже момичетата явно много си падаха по поли с подобен размер.

Марта (както и управляваните от тестостерона младежи на спирката) не можеше да откъсне поглед от едно момиче, което стоеше няколко метра по-нататък на перона и дъвчеше дъвка, облегнало се на плакат, рекламиращ най-новия кинохит. Установи, че момичето прилича на кинозвезда, какъвто често е случаят с красивите момичета. Може би се дължи на факта, че те прекарват много време, мечтаейки да се снимат във филм, затова поведението им цели ежеминутно въздействие върху публиката. Марта си спомняше поне това от своите ученически години. Девойката бе вързала пуловера си на кръста, а блузата й бе закопчана неправилно, за да изглежда небрежно и да подсказва, че се е облякла набързо, а причините за това бяха оставени на въображението на любопитния наблюдател. Марта знаеше, че ефектът е постигнат след старателно нагласяване.

Марта и шумна група момчета, които се мушкаха с лакти, наблюдаваха как момичето пъхва пръст в устата си, напипва дъвката и я опъва като пъпна връв. Нави я на пръста и отново я напъха в устата си. Макар да бе открит флирт, това действие все пак беше напълно безобидно, обаче Марта се смути. Напомняше й за нещо — не можеше, не искаше да мисли за какво точно. Най-високото момче от шумната група пристъпи напред и смело заговори момичето. Зяпаше я с нескрит копнеж. Ясно бе, че единственото му желание е да остави пръстовите си отпечатъци навсякъде по тялото й. Марта усети как завист натежава в гърдите й и неволно вдигна ръка, сякаш искаше да я махне оттам. Завистта не бе позволена.

Високото момче не знаеше точно как да поясни апетитите си и вероятно още няколко години нямаше да притежава нужното красноречие, затова двамата със заекване и с поруменели страни подеха разговор. Странно колко невинен и изпълнен с надежда беше този дързък сексапил. Завистта на Марта се превърна в копнеж. Момичето улови погледа й и му отвърна с враждебността и откритостта, присъщи на младостта. Марта се изчерви и отмести очи. Слава богу, че в този момент пристигна влакът. Тя се укори — копнежът бе още по-опасен от завистта.