Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (46)

46.

Нямаше да отиде. Защо да го прави? Веднъж вече я бяха направили на глупачка, стига толкова. Беше й приятно. Забавно. Но беше по-добре нещата да приключат дотук. Нима не беше молила Майкъл да остане, нима не се бе унижила напълно? Със сигурност трябваше да си извлече поука от всичко това и тогава все нещо можеше да се получи от цялата тази жалка неразбория. Нямаше да пропилее нищо повече за мъж, който не обича нея и само нея. Тази работа с „голите приятели“ вършеше работа, докато се намираше — как го бе нарекла Елайза? — във фазата на възстановяване. Да, признателна бе, че фазата на възстановяване бе минала с Джак. Сексбог с добро сърце. Но вече се бе възстановила. А възстановената Марта заслужаваше нещо повече от това да бъде една от многото. Връзката им беше красива и й помогна да си стъпи на краката. Това е всичко. Елайза имаше право, Марта бе сбъркала, но беше благодарна за това. Ако се бе вслушала в думите на сестра си, щеше да пропусне най-хубавите три месеца през живота си.

Да, наистина, той не я бе лъгал, наранявал или подвеждал и това бе много мило от негова страна. Беше разбирал колко е уязвима и не бе предал доверието й. Само че това бе добре и за него — Джак се бе радвал на неограничен и невероятен секс с благодарна и страстна жена в развод. А тя се бе радвала на неограничен и страстен секс с един същински Адонис. Сделката между нея и Майкъл бе малко по-прозаична, свързана повече с прането на чорапи и с припечелването на прехраната, отколкото с любовната игра, но принципно бе същата. Що се отнася до това, че двамата с Джак ядяха заедно понички, смееха се, разговаряха, четяха и играеха с децата, е, то беше бонус. А останалото й бе трудно да опише… Увереността, че е влюбена в него, че двамата си приличат като две капки вола, както и да изглежда отвън, е, щеше да се наложи да я забрави, ако той не я обичаше.

Защото тя заслужаваше да бъде обичана.

Страните й пламнаха от спомена за онова, което беше наговорила. Призна му, че го обича, а той не й бе обърнал никакво внимание. Не бе казал абсолютно нищо. Все едно бе казала: „Ама че време улучихме! Странно как ту вали проливен дъжд, ту небето става ясносиньо“. Марта не намираше голяма утеха във факта, че онова, което беше казала, е истина.

Затова нямаше никакви смисъл да се среща с него на Юниън Скуеър. Най-разумното нещо, което можеше да направи сега, бе да се качи на самолета, да се прибере при децата, семейството и приятелите си и да започне истинския си живот. Който благодарение на Джак вече нямаше да се свежда до правенето на сладко и до украсяването на торти. Щеше да включи и купуване на модерни дрехи, гледане на DVD. Какъв смисъл имаше да се среща с него? Казаха си всичко, което имаше да се казва, и дори повече. Март си мислеше за всички тези неща, докато се качваше на метрото. Взе линия, която минаваше през Юниън Скуеър, но си каза, че няма защо да слиза там, а може да отиде направо в Сохо и да понапазарува още малко, преди да се качи на самолета на летище „Кенеди“.

Само че отново се бе заблудила, че денят е топъл. Удивляваше се как оптимизмът отново надвива горчивия опит. Небето остана синьо чисто само през десетте минути, които й бяха необходими да избере дрехите си сутринта. В момента беше ужасно студено. Хората във вагона се бяха сгушили на седалките. Разбира се, както и в Лондон, никой не подхващаше разговор, а предпочиташе да чете рекламите по плакатите. Марта се запита какво ли би било да живеем в свят, където хората разговарят един с друг в метрото, усмихват се на уличните музиканти и дори припяват с тях. Само че това беше поредната й романтична представа точно като влюбването и надеждата за споделена любов. Нелепа, нереалистична. Като слезе от влака на Юниън Скуеър, пъхна билета си в апарата и бутна преградата, си каза, че няма нужда да ходи в кафенето, където бяха прекарали прекрасно, а може да отиде на пазар. Погледна часовника си. Беше пет без петнайсет. Беше й казал, че ще е там след четири. Не каза колко време ще чака, но се подразбираше, че се подразбираше, че ще е дълго. Любопитна беше да узнае дали я е чакал четирийсет и пет минути. Едва ли, обаче лесно можеше да провери. Можеше просто да мине през кафенето и да види дали е там, което беше малко вероятно. Приближи се към вратата — гледаше през прозореца, — нямаше много хора, но не можа да открие Джак. Коленете й се подкосиха от разочарование. Тъгата и недоумението й бяха твърде силни, за да се разплаче. Макар да бе убедена, че няма какво повече да си кажат, тя поне бе казала предостатъчно и макар връзката им да бе неадекватна и злепоставена, на момента тя беше направо божествена. Частица от нея смяташе, че е възможно и той да си е помислил същото и поради това да е намерил какво друго да й каже.

Марта имаше нужда от сладка топла напитка. Толкова силно трепереше, сякаш танцуваше брейк, и ако не се махнеше бързо от улицата, някой като нищо можеше да й подхвърли някой долар.

Бутна вратата на кафенето. Никой не се обърна да я погледне, което я изненада, защото беше сигурна, че над главата й със сигурност има огромна подигравателна стрелка с надпис: „Отново разочарована“. Приближи се до бара и си поръча кафе с пълномаслено мляко и четири бучки захар.

Съдейки по тревожния вид на Марта, сервитьорките допуснаха, че тя току-що е станала свидетел на ужасен инцидент или най-малкото са я обрати.

— Ей, добре ли си, момиче?

Тя леко поклати глава. Не беше ясно дали се опитваше да кимне, или просто трепери.

— Май ти е студено. Защо не отидеш в задната част на кафенето? Там гори огън и е много спокойно.

Марта се подчини на предложението, все едно беше заповед. Не знаеше, че кафенето има и друго помещение. В задната стая имаше само двама души. Една жена до прозореца четеше „Ню Йорк Таймс“.

И Джак. Седеше до огъня.

— Марта, прекрасно е, че дойде. Мислех, че може би няма да го направиш — скочи той. — Да ти поръчам ли нещо? Не, вече си си поръчала. Аз също. Всъщност на масата пред него имаше три празни чаши от сок. — Дойдох по-рано за всеки случай — обясни той.

Наведе се, за да я целуне, но тя се отдръпна. Знаеше, че ако я целуне, това ще я обезоръжи. Щеше да извика: „Забрави всичко, което ти наговорих сутринта. Забрави, че искам да съм единствената, и забрави, че те обичам. Нека да се върнем там, където бяхме. Просто остани с мен. Не ме напускай“. А това нямаше да е особено достойно. Стисна устни, за да си затвори пътя за отстъпление.

Той взе ръката й и за миг я стисна силно. Опита се да я погледне в очите, но тя избягваше погледа му и нещастно се взираше в пода. Джак вдигна ръката й до устните си и я целуна. Целувките му я изгаряха, жигосваха я с подписа му. Имаше чувството, че ще я съсипят за цял живот. Никой друг мъж не би могъл да бъде такова уникално съчетание от сексапил и ведрост. Всъщност не вярваше, че и този е такъв.

Джак седна и изчака Марта да се настани срещу него, обаче тя решително остана права. Не се чувстваше удобно, не искаше и той да се чувства удобно. Част от нея искаше да го накаже, задето не я обича, и макар да съзнаваше, че да го накара да се протегне, за да хване ръката й, не е същото като да го подложи на изтезания в лондонската тъмница, в момента можеше да направи само това.

Джак изчака, разбра, че тя няма да седне, и отново скочи на крака. Все още държеше ръката й.

— Боже, имах много странен ден — каза той. Марта го погледна невярващо. Шегуваше ли се с нея? Нейният ден също не беше цветя и рози. Не всеки ден казваш на някого, че го обичаш, а той (това може би бе най-главното) те пренебрегва. Джак й се усмихна лъчезарно.

Боже, обичаше я, ей сега щеше да й го каже. Внезапно Марта забеляза в очите му надежда, вълнение и топлота. Защо не се бе вгледала по-добре тази сутрин? Тогава щеше да прозре всичко и да си спести мъчителните целодневни притеснения. Тя позволи на тялото си да се отпусне, все едно потъваше в огромна вана, пълна с пяна. Почувства как мечите й я обгръщат и я повдигат нагоре. Чакаше думите.

— Имам нова работа — каза той.

— Моля? — попита Марта. Сигурно не бе чула добре.

— Нова работа. Затова съм тук — за интервю за работа. И днес ми казаха, че съм я получил.

— Моля?

— Не е ли фантастично, Марта? — Защо бе започнал да я нарича Марта? Какво стана с „малката мис Е“? И обръщението ли щеше да бъде погребано с връзката им? Ще ръководя клона в Ню Йорк, ще бъда изпълнителен директор.

— Поздравления. Много се радвам за теб — каза Марта и тежко се отпусна на най-близкия стол. Седна, преди шока да я повали. Джак прие това за добър знак и също седна. Странното бе, че тя наистина се радваше за Джак. Явно постът беше добър и той беше щастлив. Обичаше го и искаше той да е щастлив. Това мислеше една част от мозъка й. Останалата смяташе, че той е най-противното, жестоко и нетактично копеле, след като толкова очевидно се радваше, че ще я напусне, но нали, както бе повтарял непрекъснато, не си търсеше приятелка, защото имаше още много неща, които искаше да направи.

— Би ми било приятно да седя и да обсъждаме подробностите за новия ти договор и други подобни неща — поде Марта, като не успяваше да прикрие болката си, — обаче трябва да се върна в хотела, за да успея да хвана полета си.

— Какъв полет? Защо? Децата добре ли са? — попита Джак, внезапно обзет от тревога.

— Да, добре са. Просто не искам да оставам повече тук с теб. Не виждам смисъл. — Понечи да стане. Не беше сигурна дали ще й стигнат силите да излезе от кафенето. След това можеше да плаче или да вика.

— Но… — Изглеждаше объркан. — Каза, че ме обичаш.

Марта го изгледа гневно. Как може да е толкова безчувствен, че да повдига този въпрос? Той нищо не разбираше.

— Бях пияна — каза.

— Не може да си била пияна. Беше сутринта.

Марта си помисли дали да не му каже, че вече не мисли така. Но какъв смисъл имаше? Не можеше да спаси самоуважението си с една лъжа. Зачуди се дали да не настоява: „Обичай ме, обичай ме, аз съм добра, красива и забавна. Мога да ги дам толкова много обич“. Само че се боеше, да не би да остане нечута.

Отново.

— Наистина те обичам, Джак — чу се да изрича. Странно, но не се почувства унижена, както бе очаквала. Вероятно разликата се дължеше на това, че този път нямаше никакви очаквания. Просто заявяваше един факт. — Надявам се да си много щастлив с новата си работа. И държава — добави многозначително. — Но никога не съм била привърженик на връзките от разстояние и не ставам за другарче по пощата. Не се съмнявам, че много скоро ще се заобиколиш с нови „голи приятелки“.

Джак изглеждаше тъжен и разочарован. Какво бе очаквал? Че тя ще топли леглото, за да може той да прелита океана от време на време и да се вмъква вътре, да се връща за малко лондонски екшън между чаршафите?

— Марта, знам, че си преживяла доста неща…

— И така може да се каже.

Не обърна внимание на тона й и продължи:

— И знам, че си много наранена, но може би бих могъл да ги помогна.

— Едва ли ще имаш време да поддържаш такова приятелство, при положение че ще трябва да обслужваш всичките си нови „голи приятелки“.

— Добре — бавно каза Джак. Отпусна глава между ръцете си и разтърка очи. — Нямам други „голи приятелки“.

— Е, отскоро си в Ню Йорк — отбеляза Марта. — Не се тревожи, сигурна съм, че ще… — Тя спря насред изречението. — Какво искаш да кажеш?

— Няма други. Нито тук, нито у дома.

— Но… — Думата увисна във въздуха. Джак беше великолепен и тя винаги бе смятала, че той прекарва всяка свободна минута, като разгонва с пръчка тълпящите се около него жени, или още по-лошо, като не ги разгонва. Какво говореше в момента?

— Не съм имал други „голи приятелки“, откакто се запознах с теб. След салса клуба.

Марта не искаше да допуска нова грешка.

— Защо?

— Защото не беше нужно. Нямах желание да съм с друга.

Тя поклати глава и тайно се ощипа по ръката — искаше да е сигурна, че не сънува.

— А защо ме остави да си мисля, че има и други жени?

Как бе могъл да я принуди да изживее цялото това мъчение и несигурност? Не че беше чак ролкова нещастна! През повечето време бе успявала да прогони от съзнанието си вероятността за съществуването на други жени. Само че Елайза беше много несигурна и бе направила всичко възможно да направи и нея нещастна.

— Всъщност, не вярвах да мислиш, че има и други. Освен че не исках други жени, откъде бих могъл да намеря време и енергия, като се има предвид колко често се чукаме.

На Марта й се искаше да се бе задоволил с първия отговор, беше много по-романтичен.

— Освен това и децата — продължи Джак.

— Е, и?

— И бракът ти.

— Всеки си има история. Ти също.

— Не бях сигурен как ще се развият нещата. Ти тъкмо приключваше с брака си. Всъщност, формално погледнато, все още си омъжена. Не исках да те притискам.

— Аз се чувствам разведена. И скоро наистина ще бъда. Това е истината. Вече не чувствам Майкъл свой съпруг, а и той не ме чувства негова съпруга, с изключение на еднаквите ни фамилии върху договора за ипотеката и за пенсионните осигуровки. Той си отиде. Освободи сърцето и дома ми. — Марта много се надяваше гласът й да не звучи умолително.

— И, честно казано, не бях сигурен дали ще успея да се справя, ако реша да създам… ами… как точно се казва?

— По-сериозна връзка? — предложи тя.

— Семейство — гневно я поправи Джак.

— А, разбирам, вече можеш да ми кажеш, че нямаш други „голи приятелки“, защото и бездруго си тръгваш, така че това ще бъде утешителната ми награда. — Марта почти се гордееше с възмутения си тон.

— Не, Марта, не е вярно. Аз те обичам. Ти си най-невероятният човек, когото познавам, вече съм ти го казвал. Много те обичам. От доста време те обичам и просто чакам подходящия момент да ти го призная. Днес усещах липсата ти направо болезнено — можеш ли да повярваш? — засмя се Джак. — Съзнавах, че единственото, което може да направи един съвършен ден още по-щастлив, е да те видя. Искам да дойдеш с мен. Тази работа е истинска мечта. Ще печеля три пъти повече, отколкото взимам сега. Мога да осигуря на теб и на децата много добър живот. Оказа се по-лесно, отколкото смятах — неизвестното, как ще се чувствам около децата. Те са страхотни. Шумни, изпоцапани, но страхотни. Компанията ще плаща за дома ни и за образованието на децата. Можем да бъдем истинско семейство. Щастливо семейство. Аз ще ти бъда предан и ще се вслушвам във всяка твоя дума. — Той се смееше и се шегуваше, но всъщност говореше сериозно. — Не ти казах нищо тази сутрин, защото исках да знам какво точно мога да ти предложа.

Джак се усмихваше по-широко. Смехът грееше в очите му, бликаше от порите на кожата му, дори косата му блестеше от щастие. Беше успял да го измисли. Имаше решение. Можеше да предложи на Марта вечното щастие, което тя искаше и заслужаваше. Никога не се бе чувствал по-щастлив.

— Не мога да живея тук, Джак.

— Не, не веднага. Трябва да освободиш къщата.

— Майкъл.

Думата сякаш удари Джак. Повали го на земята по-сигурно, отколкото ако го бе ударил Ленъкс Луис.

— Той никога няма да се съгласи. Ще извади съдебна заповед по-бързо, отколкото ти можеш да произнесеш „зелена карта“.

— Ще се борим. — Джак се изправи, обзет от паника и прокара пръсти през косата си. Почти веднага седна отново. — Ще се борим.

Само че вече съзнаваше, че Марта никога няма да може да дойде при него. Думите му се понесоха безтегловни като пера и във въздуха на много ветровит ден.

— Не мога да му отнема децата.

— Те са твои деца.

— И негови.

Влюбените седяха в мълчание, което ги надви. Марта наблюдаваше как сладкото й кафе изстива и се питаше колко смелост се очаква от нея. Смяташе, че модата на мъчениците и на героите отдавна е отминала. Явно не бе така.

— Не знам какво да правя — въздъхна той. Погледна отчаяно Марта и тя разбра какво му се иска да чуе от нея.

— Приеми работата, Джак.

Тя си мислеше, че ако човек обича някого, трябва да го пусне да си отиде. Ако се върне, значи е твой. Ако не се върне, значи никога не е бил твой. Мразеше факта, че най-важните неща в живота й можеха да се сведат до послание на сантиментална и глупава картичка.

— Кога трябва да започнеш?

— В края на април.

— Трябва да си поръчаме нещо за пиене, за да го отпразнуваме. Ти можеш да пиеш портокалов сок, обаче аз се нуждая от нещо по-силно.

— Подписах договора. Просто не се замислих — извинително каза той.

Марта сигурно щеше да го съжали, но до такава степен съжаляваше себе си, че не бе способна да съчувства на никого другиго, дори на Джак. Разбира се, че не се е замислил. И защо да го прави? Не бяха женени, децата не бяха негови.

През последните три години Марта непрекъснато мислеше за децата си и за това какво би било най-добре за тях. Беше свикнала да го прави, ставаше от само себе си. Джак не носеше същата отговорност, не беше в това положение. Би могъл да развали договора — сигурно имаше такава клауза, и двамата го знаеха, но никой не го предложи.