Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (49)

49.

— Закъсня, Майкъл — каза Марта още с отварянето на вратата.

— Не започвай, Марта. Имах тежък ден в офиса.

— Аз също имах тежък ден. Ходих на зъболекар, където ми пилиха зъба, докато Мейси пазеше равновесие върху корема ми, а Матю нападаше медицинската сестра. В продължение на четирийсет минути се карах по телефона с някакъв бюрократ от Националната здравна служба, а единственото, което исках, бе да променя часа на Мейси за посещение при лекаря. Освен това ходих на събеседване за работа. Само защото си служа с буркани с макарони и с пастели, а не с лаптопи и с презентации на „Пауър Пойнт“, не означава, че животът ми е лишен от смисъл. Животът ми е толкова важен, колкото и твоят — заяви тя.

— Добре — призна Майкъл малко изненадан. Не беше свикнал с новата Марта, с която се сблъскваше напоследък. Питаше се дали в Ню Йорк не е ходила на някакви курс по повдигане на самочувствието и дали там не помпаха хората с предизвикващи агресивност химикали, които пускаха през вентилационната система. Не се осмеляваше да попита. Странното беше, че тази уверена и невъзмутима Марта му допадаше. Напомняше му за момичето, за което се бе оженил.

Той огледа кухнята, в която стояха, и се опита да надникне в дневната. Марта знаеше, че търси Джак, който беше излязъл. Не му допадаше идеята да се запознае с Майкъл и досега бе успявал да го избягва. Знаеше, че сега сред средната класа беше модерно да си стискаш ръцете, да си бъбриш и да се държиш цивилизовано с бившия приятел на гаджето си, само че той не възнамеряваше да го прави. Не ревнуваше от Майкъл, обаче не го харесваше. Не можеше да МУ прости, че не обича Марта. Не можеше да му прости, че е имал шанса, който самият той никога нямаше да има — свободата да обича Марта без всякакви граници, ограничения или проблеми.

— Джак не е тук — предизвикателно заяви тя. — Излезе, но ще се върне по-късно вечерта. — Искаше да му бъде пределно ясно, че няма причини да крие Джак и че той не се спотайва някъде на втория етаж. — Имаме да обсъждаме много неща, така че ние преценихме, че е по-добре да излезе и да ни остави насаме. — Обожаваше да казва „ние“ пред Майкъл, защото това означаваше тя и още някой. Искаше й се да се запознае с Джак, защото знаеше, че тогава той щеше да умре от ревност. Не защото Джак редовно докосваше с ръце цялото тяло на Марта, а защото той имаше невероятни качества и способности.

Направи на Майкъл чаша кафе и след това двамата седнаха един срещу друг на масата в кухнята. Съдебното разпореждане за прекратяването на брака им лежеше на масата помежду им. Срещаха се, за да обсъдят последните подробности, свързани с развода им. Само след няколко дни Марта щеше да поиска окончателното решение. И тогава всичко щеше да приключи.

Край.

— Направих списък с нещата, които трябва да обсъдим — каза тя. — Подредила съм ги по групи в зависимост от приоритетите.

— Приоритети ли? — попита той и в гласа му се долови развеселеност, учудване и известна тревога.

— Да, по приоритети — настоя тя, без да издава, че стомахът й се бе свил.

— Децата със сигурност са основният ни приоритет — самодоволно заяви Майкъл.

Марта си пое дълбоко дъх. Разбира се, тя знаеше, че децата са техният приоритет. Винаги са били нейният приоритет. Безкрайните нощи, когато бе седяла будна и ги бе слушала да плачат. Беше ги хранила, преобличала, люляла, гушкала, беше си играла с тях, но въпреки това понякога не искаха да заспят. Те бяха нейният приоритет и когато ги водеше на плувния басейн, макар самата тя да мразеше да плува, защото се страхуваше. Те бяха нейният приоритет и когато се бе отказала от работата и от тялото си. Те бяха нейният приоритет и когато ги водеше на имунизация и страдаше, когато студената игла проникваше в прекрасните им пухкави бебешки крачета. Те бяха нейният приоритет и когато всяка сутрин се караше с тях, защото искаха шоколад, и когато трябваше да си измият зъбите. Те бяха приоритетът й и когато животът й се бе превърнал в нескончаем цикъл от чистене, бърсане, възпитаване и утешаване. И когато се сражаваше със сложната система на детските принадлежности: високи столчета, които винаги бяха мръсни, колички, които отказваха да се свиват, чаши с капак против разливане, които се разливаха, кубчета, които винаги се озоваваха във видеото. Децата винаги бяха нейният приоритет.

Само че никога не бяха неговият. Не и ако трябваше да бъде честна пред себе си. Той нито веднъж не бе ставал нощем, за да успокои плачещо дете. Дори сега трябваше да я пита къде държи пелените и кой размер са тези на Мейси. Той не купуваше обувки, жилетки или палтенца, не се грижеше за ежедневните им нужди. (Можеше ли някоя майка да си представи, че ще мине покрай магазин на „Бейби Гап“ и няма да й се прииска да купи последната колекция? Иска ти се, дори да не можеш да си го позволиш.) Очевидно това беше ген, който липсваше на Майкъл. Децата бяха нейният приоритет и когато се бе отказала да започне прекрасен нов живот в Ню Йорк. Защото дори да бе спечелила в съда правото да ги отведе в чужбина, знаеше, че за децата й е най-добре да поддържат връзка и с двамата си родители.

Марта имаше чувството, че ще избухне от възмущение, задето Майкъл изобщо намекна, че тя има някакви друг приоритет, но вместо това си пое дълбоко въздух и се въздържа. Искаше да се съсредоточи върху списъка. Ако успееше да мисли за него като за дневен ред на делово заседание и ако успееше да си представи Майкъл като колега, с когото работи по общ проект, може би щяха да успеят тази вечер да не се скарат.

Което би било много добре.

Марта бе изтощена от кавги. Беше имала достатъчно кавги с Майкъл.

Списъкът й не беше взискателен или неразумен, но тя твърдо бе решила какво иска да спаси от пепелището на брака им.

— Не искам да напускам къщата, ако това е възможно — каза тя.

— Съгласен съм. За децата ще е по-добре да останат тук.

Марта го погледна и се опита да прикрие смайването си. Не беше очаквала той да се съгласи толкова лесно.

— Опитах се да намеря начин да удължа ипотеката и да я поема аз, за да изплатя дела ти. Не очаквам да издържаш мен, но…

— Децата изцяло. Какво предлагаш?

Тя предложи една сума. Това бе процент от заплатата, която уебсайт със съвети за процедурата по разводите препоръчваше като разумна сума.

Майкъл каза, че според него това са много пари.

— Не точно. Това препоръчва съдът — категорично заяви тя.

Той се съгласи.

— Да започна работа — тихо каза Марта. Не беше сигурна как ще реагира на това Майкъл. Докато бяха женени, той беше против тя да работи. Твърдеше, че не е добре за децата, освен това щеше да обърка дължимите от него данъци.

— Да, спомена, че днес си била на събеседване. Смятам, че идеята е добра, това ще ти осигури известна независимост.

Дали някой друг си бе позволявал да се държи толкова покровителствено с нея? Само че Марта успя да се сдържи. В крайна сметка Майкъл се съгласяваше с всичко, което му предложеше — не можеше да се оплаква само защото не й харесва начинът, по който го прави. Зачака да види дали ще я попита каква работа започва. Не го направи. Въздъхна. Защо се учудваше, че проявява толкова слаб интерес към живота й?

Бавно прегледаха списъка й. Разделяне на пенсионните полици, на акциите, на отговорностите по заемите и по ипотеката. Разделянето на съвместния им живот изглеждаше невероятно сложно, но за щастие ипотеката им се оказа разумна, защото Марта бе получила огромна отстъпка, когато доброволно се бе съгласила на намаление на заплатата си, след като бе установила, че е бременна с Матю. Тогава бе имала изключителен късмет. Със сумата намалиха ипотеката си. Марта си бе направила сметката трябваше да биде предпазлива, да направи някои икономии, но щяха да успеят да се справят. Щеше да продаде рейндж роувъра, да върне половината пари на Майкъл и все пак да може да си позволи по-малка и по-икономична кола. Може би дори щеше да успее да ремонтира мансардата и да я даде под наем на някои чуждестранен студент. Беше прекрасна стая и дори имаше малка баня. Освен това щеше да е хубаво да си има компания, а на малчуганите щеше да се отрази добре да общуват с човек от различна култура. Тя и децата щяха да бъдат добре, нямаше опасност да гладуват.

Стигнаха до края на списъка и двамата въздъхнаха шумно. Бяха успели да уточнят последните подробности около развода си, без да се скарат. Беше нужно и двете страни доста да се сдържат, но в крайна сметка бяха успели. Спогледаха се и се усмихнаха.

— Глупаво е да се гордеем, че не сме се скарали, нали? — изрече Марта онова, което двамата си мислеха.

Той се усмихна и почти се засмя — тя се изненада, че по лицето на този мъж, когото вече смяташе за непознат, пробягват следи от някогашния Майкъл, нейният съпруг. Пое си въздух и изпита усещането, че ще потъне в тази интимност. Чувството продължи съвсем кратко, след това съпругът й отново изчезна и Марта се почувства странно ограбена, и се зачуди дали не си бе въобразила.

— Искаш ли чаша вино? — предложи тя. Не беше близнала алкохол, докато не свърши потенциално опасният разговор за пари, но сега й се искаше да пийне една чаша. Не беше сигурна дали пият, за да празнуват, или в памет на нещо минало.

— Чудесно — усмихна се Майкъл. Разхлаби вратовръзката си, както правеше обикновено. Жестът му беше тревожно познат. — Добре ли прекара в Ню Йорк?

Тя знаеше, че просто се опитва да се държи приятелски.

— Градът е удивителен.

— Нали? — съгласи се той.

— Не знам защо не съм ходила досега трябваше да те придружа на някое от многобройните ти пътувания.

— Може би трябваше.

Марта се смути. Майкъл никога не я бе канил на деловите си пътувания. Не искаше думите й да прозвучат критично или изпълнени със съжаление. Просто й беше трудно да намери неутрална територия.

— Щастлива ли си с Джак? — Това със сигурност не беше неутрална територия.

— Да — призна тя.

— Много бързо ми намери заместник — гласеше коментарът му.

Марта се замисли над думите му.

— Не гледам на нещата така. Джак не е ничий заместник. Той е… нещо важно само по себе си.

— Да не би да твърдиш, че не го сравняваш с мен?

Думите „често“ и „в негова полза“ се стрелнаха в съзнанието на Марта, но се въздържа и нищо не каза.

— Опитвам се да не го правя — отвърна много по-внимателно. Достатъчно се бяха наранявали. Не искаше да го боли повече от необходимото. Майкъл наистина бе разбил мечтите й, беше смазал сърцето й и беше унищожил познатия й живот. Но ако трябваше да бъде честна пред себе си — умение, което преоткриваше и на което се радваше — този изход я бе освободил. Беше разменила съпруга си за изкуствени татуировки, приказни светлинки, дълбока, изпълнена с любов и силна връзка, загорели бедра, изтъркани джинси и чувство за собствената си стойност.

Двамата млъкнаха. Марта се приближи до чекмеджето, за да намери тирбушона. Погледна през прозореца към красивата градина. Беше тъмно, но на светлината на кухненския прозорец успя да различи пролетните цветя, нарцисите и минзухарите, които най-сетне бяха цъфнали — слънчевите жълти и люлякови цветове танцуваха красиво във въздуха. Градината изглеждаше изпълнена с щастие и покой.

Той проследи погледа й.

— Елайза ми каза за работата на Джак в Щатите.

— Кога успя! — Тя се подразни, но за щастие стоеше с гръб към него и той нямаше как да разбере, освен ако не я наблюдаваше внимателно. Само тогава можеше да забележи лекото повдигане на раменете, когато през гърба й премина напрегната тръпка. Реши за не казва на Майкъл за решението си да не води децата в чужбина. Не искаше той да разтълкува погрешно постъпката й. Не го правеше заради него, правеше го заради Матю и Мейси.

— Каза ми, че те е помолил да заминеш с него — продължи той. Марта се обърна. Остави чашата му с вино пред него и отпи голяма глътка от своята.

— Да, така е.

— Но ти си му отказала.

— Да.

Седяха мълчаливо един срещу друг. Марта не се сещаше за нищо, което искаше да каже или да чуе.

За разлика от нея обаче Майкъл явно искаше да каже нещо и искаше тя да го чуе:

— Марта, може би в момента съм много далеч от целта и ако е така, моля за извинение, но това означава ли, че за нас има някакъв шанс?

Тя не повярва на ушите си. Не разбираше.

— Какво искаш да кажеш?

Той има смелостта да я погледне право в лицето с блестящите си очи. С очите, в които се бе влюбила преди повече от десет години. С очите, които Мейси бе наследила.

— Не знаех, че все още съществува „ние“ — каза. Гласът й издайнически потрепна в средата на изречението.

— Марта, „ние“ винаги е съществувало — умолително каза той. — Ти, аз, Матю и Мейси.

Свят й се зави. Примигна силно, опитвайки се да прогони проклетите сълзи (на какво се дължаха?) и да се опита да се съсредоточи.

— А Елинор? — попила Марта. — Все още ли спиш с нея?

— Да.

— Това любовна връзка ли е?

— Престани да ме питаш. Марта. Виж, и двамата допуснахме ужасни грешки през последните шест месеца.

Това важеше ли и за нея?

— И двамата си казахме много ужасни неща.

Това беше истина.

— Но е съвсем ясно, че трябва да бъдем заедно, че сме по-щастливи заедно.

Така ли беше? Марта не знаеше. От толкова време чакаше това признание. Още откакто Майкъл беше затворил вратата зад гърба си през септември. Дали го бе обзела сантименталност, или двамата с Елинор просто се бяха скарали? Защо, след като беше чакала толкова дълго, внезапно не искаше да чуе това? Смяташе, че откакто я е напуснал, той изглежда по-щастлив, и в това имаше известна логика. Не искаше да чува, че цялата преживяна болка е била напразно.

— Смятах, че не ме искаш, но когато научих, че си отказала на Джак, осъзнах, че все още имам шанс.

Марта се взря неразбиращо в Майкъл. Не успяваше да следи логиката му. Какво имаше предвид с това, че не го иска? Разбира се, че го бе искала. Беше го молила буквално на колене, беше го умолявала да я обича, да не напуска нея и децата. Той не я искаше. Не я искаше, каквато беше — домакиня, чиято най-голяма амбиция бе да има прекрасно семейство и съпруг и чиято най-голяма грижа беше Майкъл и неговото щастие. С него се бе чувствала сигурна. Скоро обаче сигурността се бе превърнала в зависимост, а после стремително се бе преобразила в свръхзависимост. Не можеше да каже точно в кой момент личността й се бе сляла с неговата, подчинила се бе на неговата, а след това бе напълно заличена. Беше го отегчавала, а сега можеше да си признае, че бе отегчавала и себе си. Вече не искаше да е досадна личност, но продължаваше да смята, че той е бил неблагодарен. Когато я напусна, тя бе пропаднала в огромна бездна. Почувствала се бе нищожна. Нямаше нищо. Нищо не представляваше.

Сега обаче отново бе станала личност.

Беше се преоткрила. Не й беше лесно. Всъщност й беше ужасно трудно. Джак й беше помогнал да се преоткрие и тя му беше благодарна за това. Беше просто Марта. Не Марта, съпругата на Майкъл, а Марта, майката на Матю и на Мейси. Дори не беше Марта, приятелката на Джак.

Щеше да е много хубаво, ако Майкъл беше пожелал да й помогне да открие отново онова дръзко и изпълнено с надежди момиче, в което се беше влюбил, но не го беше направил.

— Джак няма откъде да знае, че когато изгориш на слънцето, защото отказваш да спазиш съвета на производителите на слънцезащитния крем, нелогично продължаваш да настояваш, че пламналите ти ръце и крака на сутринта несъмнено ще бъдат кафяви — поде Майкъл.

Марта се усмихна. Вярно бе, че всяко лято изгаряше и упорито твърдеше: „На сутринта ще бъда кафява“. Той винаги кимваше в отговор на думите й, не й се противеше и се преструваше, че й вярва.

Джак не знаеше това.

— Той не знае забавния факт, че ти винаги изпускаш сапуна в банята — продължи Майкъл. Имаше предвид факта, че ръцете на Марта бяха малки и всеки път, когато си взимаше душ, изпускаше хлъзгавия сапун. Някога той намираше кукленските й ръце за привлекателни и посрещаше това с усмивка. Само двамата с теб знаем, че бъркотията в дома ни е дело на малкия таласъм — въодушевено изрече.

Тя кимна и не си направи труда да го поправи. Преди раждането на децата двамата си бяха измислили едно същество, което уж живееше в шкафа им за обувки — Малкия таласъм. Той беше виновен за цялата бъркотия, за всичко счупено и за изгубените ключове. Истината беше, че сега бъркотията, всичко счупено и изгубените ключове се дължаха на едни малки таласъмчета с много по-човешки облик, само че той не знаеше това.

Приятно беше да си разменят стари шеги. През последните няколко месеца бяха толкова ядосани един на друг и на самите себе си, унижени от провала си, разочаровани и отчаяни, че им бе невъзможно да прекарват спокойно времето си заедно. Майкъл седеше срещу нея и се усмихваше с характерната си мила усмивка. Беше такъв мил човек, когато се запознаха.

Усмивката му й действаше като ключ, който отваря вратата. Внезапно Марта се потопи в спомени, които смяташе, че е погребала. Първата им почивка заедно — ужасен и евтин пакет, защото по онова време печелеха съвсем скромно. Всеки ден извървяваха километри, докато си намерят усамотен плаж, за да избягат от пийналите или заболи нос в клюкарските списания туристи. Новите сандали на Марта й бяха неудобни, направиха и пришки и я болеше, докато ходеше, но не му каза — искаше да изглежда по-смела, по-силна и по-умела, отколкото беше. Хранеха се в един бар тапас — едно и също меню всяка вечер, защото целият остров бе осеян с поангличанчени ресторантчета, които предлагаха „истинска английска закуска с бял хляб, риба и чипс“. Избягнаха и моравите на цвят ликьори, а също и претъпканите и шумни клубове, понеже искаха да бъдат сами. Връщаха се в хотела рано и се любеха. Ходиха в един воден парк и се снимаха как се спускат по пързалките, снимки, които скъса миналата есен, защото все още пазеше образите в главата си.

Обичаха се. Много. Той й предложи брак на един плаж на Бахамите — беше преценил откъде ще виждат залеза. Веднъж заедно наблюдаваха звездите през телескоп. Беше държал ръката й, когато получи хранително натравяне. Заедно боядисаха детската стая. Танцуваха. Наблюдаваха фойерверките в чест на настъпването на новото хилядолетие от Лондонския мост и след това се прибраха у дома пеша. Пристигнаха чак в четири сутринта. Толкова много спомени. Десет години.

Майкъл явно размишляваше за същото, защото прекъсна потока на мислите й:

— Наистина ли искаш да започнем на чисто и да запазим спомените?

Марта не му каза „вече започнахме“. Нито пък каза „никога няма да можем да наваксаме“. Тези две мисли се появиха в главата й почти едновременно. Освен това тя вярваше в качеството, не в количеството.

Марта и Майкъл заедно бяха минали под венчилото. Това винаги щеше да бъде важно, жизненоважно. Бяха се обичали. Искаше да помни тези неща. Все още го обичаше.

В известен смисъл.

Но беше ли достатъчно?

Един ден щеше да каже на Матю и на Мейси: „Ние наистина се обичахме“.

Джак не знаеше за малкия таласъм, но вече бе научил, че Марта никога не е само гладна — тя просто умираше от глад, че никога не й е просто студено — винаги направо замръзваше, и че никога не й е топло — направо завира. Забавляваше се с начина, по който тя се хвърляше от една крайност в друга. Но въпреки това двамата бяха намерили свое собствено пространство. Свои собствени фрази. Веднъж много искаше да каже на Джак, че той „не е просто едно красиво лице“, но се бе объркала и бе казала, че „просто не е красиво лице“, фразата им стана любима и винаги предизвикваше буен смях. Той знаеше коя е любимата й книга. Всяка вечер й носеше чаша вода в леглото, защото имаше лека алергия към пуха във възглавниците и нощем се будеше, кашляйки. Това, че го събуждаше, нямаше значение, защото тогава и двамата се уверяваха, че „не кашлицата те вкарва в гроба, а ковчегът“. Не беше бог знае какво, но това бе тяхната интимност. Когато се любеше с Джак, тя опитваше вкуса не само на члена му, но и на мислите му. Той целуваше клепачите й и я виждаше цялата. Той я промени, даде й изключително хубави мисли и спомени. Бързо се превръщаше в целия й свят. Дори бе поизоставил навика си да цитира непрекъснато реплики от филм, за които тя дори не беше чувала.

Но Джак заминаваше.

И тя отново щеше да остане сама.

Мислеше за всичко това, докато пиеше виното си, а Майкъл чакаше. Пиеха от чашите, които Марта бе купила, защото той бе взел другите, само че преди това пиеха от чашите за кафе, които бяха купили заедно. Всичко беше толкова объркващо. Много по-объркано, отколкото искаше да бъде животът й.

— Децата ми липсват, Марта.

— Не се съмнявам — тъжно кимна тя и учудващото беше, че не й се налага да се бори с импулса да кресне: „И чия е вината за това, по дяволите?“. Просто й беше мъчно за Майкъл.

— Какво се случи, Майкъл? Защо си тръгна?

Той явно изпитваше болка. Знаеше, че го измъчва в момента, но трябваше да разбере. Минаха месеци, а тя все още не проумяваше. Вероятно просто му придаваше твърде голямо значение. Може би за нея нещата стояха по-просто. Както в математиката някои хора смятат, че квадратните уравнения са изключително красиви, а други просто се плашат от тях и се разплакват само при мисълта за тях. За да може да продължи напред, трябваше да разбере напълно къде бяха объркали.

— Помниш ли как сме си говорили за двойките по ресторантите, които се хранят заедно, обаче не си продумват?

— Да — отвърна тя.

— Уплаших се, че ставаме като тях.

Марта кимна. Вярно беше. Животът й беше като този на златната рибка на децата (наречена без всякакво въображение Голди, макар че Джак я наричаше с по-забавното име Рогче). Тя прекарваше дните си, като се въртеше безцелно в кръг и забравяше, че само преди секунди е била на същото място. Глупаво наблюдаваше живота, живота на другите, но не казваше нищо, камо ли да участва в него. Чувстваше се като тази златна рибка.

— Трябваше да ми кажеш. Можехме да оправим нещата. Със сигурност — уверено каза Марта. Понякога ровя в някое чекмедже и попадам на нещо, което ти си ми купил, обици или шал, специално подбран подарък, който показва, че си ме обичал.

— Наистина те обичах, Марта. Обичам те.

— И ми се иска да изкрещя, че нещата много са се променили. Онова, което имахме, беше bona fide.

Майкъл вече не познаваше речника на съпругата си, но познаваше начина й на разсъждение. Казваше му, че е твърде късно. Тя съжаляваше, но той бе допуснал да стане твърде късно.

На Марта й се искаше да не бе станало така. Искаше й се това да не се бе случвало и двамата да бяха останали завинаги влюбени. Толкова много й се искаше, че копнееше да се свие на кълбо и никога повече да не се налага да става.

— Може би не е твърде късно — каза той.

Тя се разплака. Учуди се, че изобщо са й останали сълзи. Откъде бликаха. Години наред бе вярвала, че всяка дума на Майкъл е закон. Доверяваше се на неговия избор на мястото, където да живеят, на дрехите й и дори на вината, които трябва да пие, затова й се стори изключителна ирония на съдбата, че в момента не може да му повярва. Колкото и да й се искаше.

— Ти разби сърцето ми, Майкъл. Поеми някаква отговорност.