Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (40)

40.

— Страхотен подарък — възхити се Елайза.

Марта се учуди на безусловното й одобрение, обаче го посрещна с благодарност. Беше прекарала фантастична нощ в „Сандерсън“ и не искаше мрачните предсказания на сестра й да развалят приятното усещане.

— Не са ми купували нещо толкова уникално от деветдесет и четвърта.

— А то какво беше?

— Майкъл ми купи лилав велурен минижуп. Беше буквално една педя. Краката ми не ставаха, за да го нося, обаче му позволих да се раздели с четирийсет и петте лири, което си беше огромна сума за онова време, понеже бях много поласкана, че според него дрехата ми отива.

— Обличала ли си го някога?

— Само в спалнята — изкиска се тя. Кога Майкъл бе престанал да мисли за нея по този начин? Спомняше си, че в самото начало с него се любеха по канапетата, масите и столовете. Но след това, когато разполагаха със свободен достъп до легло, правеха любов само там, а в крайна сметка престанаха да го правят дори там. Освен в петък. Странното беше, че когато се любеха, се чудеха защо не го правят по-често. Познаваха телата си до най-малката подробност. Майкъл улучваше точното място с плашещо въздействие всеки път. Марта знаеше точно колко бързо, колко силно и колко дълго трябва да възбужда Майкъл. Но кога интимността се бе превърнала в леност?

С Джак тя беше в стихията си. Чувстваше се красива, интересна, неоткрита. Беше рай, а не изгубен рай. Внезапно застина. Възможно бе един ден Джак да й купи обувки на „Доктор Шол“, както Майкъл бе започнал да й купува поли с дължина под коляното. Беше възможно, но малко вероятно. Марта нямаше да си позволи да разсъждава по този начин. Не бе задължително един познат рай да стане изгубен рай.

— Ами ти? Ти какво получи? — смени темата тя. Елайза се поколеба. Най-значимото събитие в нейната празнична вечер беше фактът, че е видяла Майкъл. Дали да каже на Марта? Дали сестра й щеше да се утеши, че той също я бе забелязал и това вероятно бе провалило вечерта му?

За щастие, Марта до такава степен бе в плен на плътското желание, че бе в състояние да мисли единствено за себе си и за Джак.

— Почти се чувствам виновна, задето съм толкова щастлива — изчурулика тя. Би трябвало да не се чувствам толкова въодушевена и да не ликувам така с оглед на живота, който ме очаква. Но съм във възторг. Наистина е прекрасно. Всъщност в живота има много повече от един мъж, който не ме иска.

— Наистина ли мислиш така? — попита Елайза. Боже, Джак явно наистина беше вълшебник в леглото!

— Да.

— Добре, защото има нещо, което трябва да научиш. Искам да кажа, че ако аз бях на твое място, щях да искам да го науча.

Марта вече знаеше, че не иска да го научи, но май щеше да й се наложи.

— Снощи видях Майкъл.

— Къде?

— В „Ембаси“.

Беше празникът на влюбените. Нямаше смисъл да пита дали е бил сам.

— Тя как изглежда?

— Руса, млада, висока.

Марта прие с въздишка предсказуемостта на положението. Майкъл я беше превърнал в клише.

— Не беше толкова слаба като теб — додаде Елайза с надежда. Това би трябвало да помогне.

— Знаеш ли коя е?

— Ами, поставих го в неудобното положение да ме запознае.

Това я поразвесели. Много й се искаше да бе видяла Майкъл и неумолимата Елайза.

— Не направих сцена, защото знаех, че ще ме убие, макар че много ми се искаше да му излея супата в скута.

Беше си поръчал супа. Сигурно е била френска лучена супа, защото Майкъл ядеше само такава.

— И как се казва тя?

— Елинор.

Марта затаи дъх. Името не й говореше нищо. Това беше по-добре — или пък беше по-лошо?

— През цялото време ти повтарях, че има връзка.

— Среща по случай Деня на Свети Валентин не означава, че има връзка. Аз бях на среща.

— Марта, очевидно е.

— Така ли?

— Мъжете никога не напускат някоя жена, освен ако няма къде другаде да отидат. Винаги причината да си тръгнат е друга жена.

Марта прокара една кърпа по повърхността на кухненските плотове. Не искаше да погледне сестра си в очите.

— Не разбираш ли? Не искам да повярвам това за мъж, когото съм обичала. Ако си права, ще се окаже, че от горе на всичко съм била и глупачка, а аз не мога да го призная. Какво искаш да вечеряме? Имаме киш, а мога да приготвя печени картофи или спагети — предложи, с което даде да се разбере, че разговорът е приключен.

 

 

— Щеше ли да ми кажеш, че се срещаш с друга?

— Да.

— Кога?

Майкъл въздъхна и Марта усети раздразнението му от километри по телефона. Знаеше, че среднощното й обаждане ще го подразни много, искаше й се да бе успяла да се въздържи и да не му се обажда. Само че не можа.

— Кога щеше да ми кажеш? — повтори.

— В удобен момент. Скоро — додаде той. Ясно бе, че разговорът го караше да се чувства неудобно. — Виж, Марта знам, че си наранена. Не знаех как да ти го кажа.

— Кога се запознахте?

— Има ли някакво значение.

— Да, има. За мен има — възмути се тя. „Разбира се, че има, скапаняк такъв“ остана неизказано.

— Познавам я… не съм сигурен — запъна се той. — Малко повече от година.

— Значи наистина си имал връзка с друга. — Опита се разпитът й да прозвучи делово, сякаш не откриваше нещо по-сериозно от факта, че някой е на диета. Все едно казваше: „Значи ядеш обезмаслено мляко“.

— Не, бяхме само приятели. — Гласът му звучеше сърдито и обидено.

Марта изгуби търпение, правото да се чувства засегната беше нейно. Лежеше и се питаше какво трябва да попита сега. Чудеше се дали има значение и дали той ще й каже истината.

— А защо не съм чувала да споменаваш името й, ако е приятелка?

— Защото беше далечна приятелка. Приятелка е на Карън. Не ми е била близка.

— Е, вече явно ти е близка. Откога се срещаш с нея?

— От няколко седмици.

— От колко седмици? Две, три?

— Повече.

— Преди Коледа?

— Може би. Престани, Марта. — Майкъл беше объркан. Мразеше да се чувства така, защото тогава казваш неща, за които впоследствие съжаляваше. — Не ти дължа никакви обяснения. Ти спиш с Джак — обвини я той в опит да възвърне самообладанието си.

— Никога не съм те лъгала за Джак. А ти защо ме излъга за тази Елинор?

— Защото непрекъснато ми повтаряше, че имам връзка, и знаех, че няма да ми повярваш, ако ти кажа, че я познавам отдавна, но съвсем отскоро спя… се срещам с нея.

— И се надяваше, като ме излъжеш, да ми помогнеш да ти повярвам, така ли? — сряза го тя и затвори.

Въпреки това й се искаше да му вярва.

И почти му повярва.

Марта лежеше будна и се взираше в тавана. Искаше й се Джак да е до нея в леглото, за да може да увие прекрасното му стегнато тяло около своето. Кожата му беше чиста, хладна, стегната.

Беше й най-лесно да не мисли за това, че мъжът, който е обичала от десет години, спи с друга жена.

Все още отказваше да повярва, че става дума за любовна връзка, макар мнозина да настояваха, че няма друго обяснение. Сигурно е станало, след като е напуснал Марта, както беше станало с нея и с Джак.

Защо ли това не я утешаваше особено?

Той й бе казал, че ще е по-щастлив, ако живее по различен начин. Каза й, че ще е по-щастлив сам, отколкото с нея. Боже, това така я нарани! Ослепителна мълния поразяваше цялото й тяло всеки път, когато повтаряше тези думи мислено или проумяваше последиците от тях.

Но не болеше толкова, колкото признанието, че някой друг го прави по-щастлив. Все едно я накъсваха на хиляди парченца.

Как тази жена правеше Майкъл щастлив? Смееше ли се на шегите му? Разбира се, ако допуснем, че той отново е започнал да пуска шеги. Отдавна бе престанат да се шегува пред Марта. Дали готвеше по-добре от Марта. Дали се обличаше по-елегантно? Разсъждаваше ли по-логично? Дали щеше да му роди по-красиви деца? Тази мисъл я заля като ледена вода. Погледна снимката на децата си на нощното си шкафче. Пресегна се и погали личицата им. Усети под пръстите си топлината и чудото, което носеха в живота й. Къдравата руса коса на Матю и пълните му бучки сякаш имаха за цел единствено да ти разтопят сърцето. Наведе се и целуна чернените му като черешка устни. Усмивката на Мейси беше от ухо до ухо, а петната от шоколад не я правеха по-малко сияйна. Децата бяха красиви. Фантастични. Марта се усмихна на себе си. Нищо нямаше значение. По какъвто и начин онази жена да правеше Майкъл щастлив, това нямаше значение за нея, защото тя си беше щастлива като Марта. Вярваше, че Джак е прав за нея, а Майкъл греши. Тя наистина беше невероятна личност. „Най-невероятната“ може би бе малко преувеличено, но беше хубава, мила, честна и дори забавна, когато имаше време. Готвеше добре, обличаше се модерно, разсъждаваше добре, а децата й бяха ненадминати.

В момента най-голямото й желание беше да поговори с Джак. Погледна часовника. Беше много късно, минаваше полунощ. Ако се обадеше и той се подразнеше от късния час, това щеше да я нарани. А ако не беше сам, това щеше да я съсипе. Щеше да бъде неутешима. Но Марта не смяташе, че той ще е сърдит, и беше сигурна, че ще е сам. Вярваше, че всичко ще е наред. Имаше му доверие.

— Смяташ ли, че съм глупачка, защото вярвам в лоялността, чудото и верността? Че все още вярвам? — попита тя направо.

— Не, миличка, изобщо — отговори Джак. В тона му нямаше нищо, което да подсказва, че обаждането й е неуместно. Обичаше го заради това.

Е, може би не точно го обичаше — просто така се казваше. Не искаше да каже, че обича Джак. Нали така? В тъмното Джак се опита да види будилника. Дванайсет и единайсет. Горката малка мис Е, явно нещо я бе разстроило. Той разсеяно започна да гали котките си, които винаги спяха с него, и сериозно се замисли как да й помогне да се почувства по-добре.

— Но смяташ ли, че съм глупава и дори наивна, затова, че все още вярвам, че тогава не е имал връзка с друга? — попита тя.

— Миличка, нямаше да си толкова готина, ако беше някоя стара цинична крава. А ти си готина…

— Просто не може да ми е все едно, въпреки статистиката, и не искам да престана да търся… ами…

— Любовта.

— Да, въпреки логиката.

— Ей, Марта, ти си истински поет и…

— Не вярвам. — Вече започваше да се чувства по-добре.

— О, мрачни женски страхове!

— Какво?

— О, мрачни женски страхове. Това е…

— Знам, знам, друго тълкуване на „нещо значимо“.

— Точно така.

Марта се усмихна.

— Пръстите ми са измръзнали — промърмори.

— Искаш ли да дойда? Ще ги разтрия между дланите си и ще ги стопля — предложи пой.

— Да, о, моля те! — грейна тя. Точно на това се надяваше, макар да не го бе осъзнала, преди да чуе думите му. Странното бе, че прозвучаха така, сякаш предлагаше много, много повече. Повече от „ще те обичам вечно“.