Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (23)

23.

Елайза имаше право — Марта наистина се почувства по-добре, след като започна да разговаря открито с приятелите си за раздялата си с Майкъл и за възможността, не, за вероятността за скорошен развод. Никой не злорадстваше, никой не въздъхна с облекчение, доволен, че Марта и Майкъл вече са запълнили статистическата квота за техния приятелски кръг. Никой не си помисли, че техния развод поставя останалите в безопасност. Марта почерпи увереност от факта, че приятелите им останаха точно толкова изумени от новината, колкото беше самата тя. Смятаха, че е възможно да се сдобрят, точно както бе смятала и Марта. Когато внимателно, но категорично им обясни, че това вече не е възможно, нито пък тя го иска, изявлението й бе прието с мълчание. Беше огромно облекчение да признаеш, че животът ти не е съвършен. Всъщност да признаеш, че животът ти е станал — какъв израз използваше Елайза? — с циците откъм гърба, точно така. Да признаеш, че животът ти с циците откъм гърба, беше огромно облекчение.

Внезапно си даде сметка, че е напълно свободна от тиранията на домакинската работа, от всякакви разписания, готварски книги, шишета с белина, фитнес зали, образователни книжки за развитието на децата и от очакванията на Майкъл.

Очаквания, на които винаги бе имала чувството, че не може да отговори.

Вече нямаше да организира разточителни вечери. Вместо това канеше приятелите си да пренощуват в дома й, когато бяха твърде уморени, за да шофират до вкъщи. Марта не си представяше, че подобен сценарий е възможен, докато живееше с Майкъл — никога не й бе хрумвала подобна идея. Постепенно стигна до извода, че е налудничаво да тича като луда и да бърше мръсни следи от пръсти нощем — те винаги се появяваха отново най-късно до осем и половина на следващата сутрин. Скоро откри, че след като децата са в леглата й е приятно просто да пъхне нещо в микровълновата фурна. Така миеше, пазаруваше и чистеше по-малко.

Имаше по-малко разправии, по-малко напрежение, притеснения и раздразнителност.

А обичта в къщата не беше по-малко, което я накара да се запита кога всъщност си бе отишла любовта. Явно много преди да си тръгне Майкъл.

Започна да си прави списъци с нещата, които се надяваше да постигне през следващите няколко дни. По този начин, ако останеше без работа и имаше опасност да започне да разсъждава върху случилото се — което неизбежно водеше до рев, — можеше да погледне списъка и да си намери някакво занимание. Понякога в списъка фигурираха съвсем незначителни задачи (да купи картички, да надпише картички, да купи марки, да изпрати картичките). Дори само да напише „да купя картички“, вече й печелеше едно отмятане от списъка, а това беше признак, че тя сама се одобрява — нещо, в което имаше нужда да повярва.

Проблемът с това да цениш сам себе си е, че никой друг не може да го направи, макар че, честно казано, всички се опитваха. Приятелите и роднините й я учудваха с огромната подкрепа, която й оказваха. Обаждаха й се, разговаряха, изслушваха я, насърчаваха я и одобряваха, не казваха нищо, когато тя твърдеше, че като баща на децата й той заслужава уважението и доброто й отношение. Нито пък когато казваше, че ще го спипа и ще му отреже топките.

Учудващо много хора предложиха на Марта да наеме частен детектив, защото никой не разбираше причината съпругът й да я напусне. Всички бяха съгласни, че „не съм щастлив“ не е достатъчно обяснение, за да изоставиш семейството си. Тя се изкушаваше. Щеше да изпита едва ли не облекчение, ако детективът й предадеше няколко черно-бели снимки, на които се вижда как Майкъл излиза от някакъв апартамент, на вратата на който стои задоволена и разрошена жена, притиснала халата си към своята пищна гръд. Марта искаше просто да разбере Майкъл, но в момента това беше невъзможно, защото тя не го познаваше. Вече не.

 

 

Тържеството по случай рождения ден беше чудесно. Имаше балони, сапунени мехури, награди, музика и смях. Нищо не липсваше. Майкъл го нямаше, обаче въпреки това нищо не липсваше.

След като си тръгна и последният гост, след като всички разкъсани опаковъчни хартии бяха натъпкани в два черни чувала, а изтощените Матю и Мейси бяха настанени в леглата им, Елайза и Марта свалиха обувките си и се приготвиха да се насладят на тишината.

— Зарежи миенето, нищо няма да им стане на чиниите — каза Марта, която наистина полагаше огромно усилие да се отпусне. С учудване установи, че това не е толкова трудно, колкото звучеше.

Елайза нямаше нужда да й се повтаря. Отдръпна се от мивката и се пресегна да вземе бутилка вино.

— Искаш ли една чаша?

— Да — кимна ентусиазирано Марта. — Мисля, че тържеството беше страхотно, нали?

— Да. Желе и сладолед по стените, чипс по пода и нито една здравословна храна пред погледа — точно така разбирам аз готиното тържество — пошегува се Елайза. — Имаше ли поне едно дете, което да не се разреве за нещо?

— Съмнявам се.

— Със сигурност нямаше.

Двете сестри се запътиха към дневната. Марта избра един компактдиск и го пъхна в уредбата. Били Холидей мелодично я споходи до стаята.

— Трябва да си купиш малко нови записи — отбеляза Елайза.

— Така ли? Тези не ти ли харесват?

— Не казвам подобно нещо. Това е класика, обаче ти само него въртиш.

— Всъщност не е вярно. Слушах го в университета, обаче не мога се сетя да съм го слушала през последните десет години.

— Наистина ли? — Сестра й си даде сметка, че показателният период от „десет години“ трябва да е белег за времето преди Майкъл. С облекчение установи, че Марта успя да не спомене името му.

— В университета ти винаги имаше прекрасна музика — отбеляза Елайза.

— Нали? — Квартирата на Марта представляваше опияняваща смесица от романтика, очакване и възможности. По стените висяха безброй плакати от предрафаелово време и пощенски картички, които скриваха грозните тапети. Изображенията не бяха сред любимите на Елайза — твърде много прелестни девици, които се давеха, плачеха или просто чакаха своя рицар в лъскави доспехи. Обаче на Марта — безнадеждната романтичка, много й подхождаха. Грозният изтънял килим беше покрит с дрипава рогозка, купена от вехтошарски магазин. Марта изучаваше английско изкуство и история, затова стаята й винаги беше натъпкана с книги. Тя изпитваше огромно уважение към тях, а черните гръбчета на класическите произведения, издания на „Пенгуин“, стояха като стражи по рафтовете и подредени по азбучен ред. На Елайза винаги й бе по-лесно да пуска книгите си на пода. В крайна сметка единственото неудобство бе да не се спънеш в тежките купчини, след като си изпил чаша-две повече.

— Марта, спомняш ли си колко харесваше онези грозни чаши в зелено и златисто?

— Много ги благодаря. Изобщо не бяха грозни — засмя се тя.

— И имаше отвратителна морава покривка за легло!

— Беше последен писък на модата! — защити се Марта през смях.

— Честно казано, навремето беше доста модерна.

Защо ли не прозвуча като комплимент? Елайза възнамеряваше да е комплимент. Това би зарадвало Марта.

— Тогава носеше къси поли и кубинки.

— И сака от рипсено кадифе — добави Марта.

— С кожени кръпки на лактите.

— Разнищени джинси втора ръка.

Двете сестри изпискаха, изненадани от спомена.

— Какво стана с…

— С мен ли?

— Щях да питам за кожената ти барета.

Млъкнаха. Уместният въпрос беше какво се е случило с Марта. Кога романтичната индивидуалистка се бе удавила сред гумени ръкавици и се бе задушила от препарата за мебели?

— Напоследък често се сещам за времето си в колежа — замислено изрече Марта. — Тогава за последен път бях съвършен егоист. Трябваше да мисля единствено за себе си. Вече никога няма да бъда в това положение.

— Е, поне не преди да навършиш петдесет.

Тя се засмя. И на двете „когато навършиш петдесет“ им се струваше толкова далеч, все едно беше „никога“.

— Не ме разбирай погрешно, не съжалявам за нищо. Не съжалявам, че се омъжих за Майкъл, и със сигурност не съжалявам, че родих децата. Просто би ми се искало да имам възможност да поставя себе си на първо място.

Тъй като Марта се стараеше много да направи живота на децата възможно най-щастлив, тя бе вложила доста усилия в организирането на тържеството. Хартиените чинии, балоните, цветните лентички бяха подбрани подходящо в цветово отношение, което не можеше да се каже за дрехите й. Отдели цяла вечност, за да облече децата за тържеството, но посвети само няколко секунди за себе си, колкото да си сложи червило. Много се измъчи, докато избере подаръците за Мейси. Опита се да направи смес от необикновени, образователни и относително евтини играчки. Много се радваше на пъстрите лампички с форма на сърце и на дървената тротинетка, обаче в същото време Марта от месеци не се бе излежавала във ваната — твърдеше, че все не й остава време.

Елайза сякаш прочете мислите й и каза:

— От време на време не е зле да мислиш първо за себе си. Не през цялото време, разбира се. Обаче не е необходимо да си мъченик, за да бъдеш добра майка.

Истина беше.

— Марта, трябва да излизаш повече. Приеми някои от поканите, които получаваш.

— Но аз приемам покани.

— Не, не приемаш. Чух те днес, прие всички покани, които бяха свързани с децата. Ще ходиш на игрището в Сиън Хаус и в курса по музика за деца, само че те чух да отказваш поканата за трийсетия рожден ден на Клеър.

— Не бих могла да отида там.

— Защо не?

— Всички ще бъдат по двойки.

— Не е вярно, попитах я. Марта, трябва да се пребориш и да излезеш от удобната си изолация.

— Ще бъде в някакъв салса ресторант и бар. Не умея да танцувам салса.

— Не ставай смешна, просто трябва да тресеш бедра.

— Е, не е само това, нали? Толкова е похотливо. Само се усукват.

Елайза положи усилие да не се засмее.

— Поне веднъж живей опасно. Какво лошо може да ти се случи? Не можеш да изживееш живота си с убеждението, че рискуваш, когато не следваш дума по дума рецептата от готварската книга и замениш магданоза с босилек.

— Не ставай глупава, и аз рискувам.

— Например?

— Например ли?

— Да, дай ми поне един пример. Едно рисковано нещо, което си направила през последните десет години.

Марта се разсърди. Отчасти на сестра си, но най-вече на себе си, защото Елайза имаше право.

— Какво ще облека? — Нещо в това й подсказваше, че съпротивата й намалява. Искаше просто да бъде убедена.

— Добър въпрос, ще трябва да се погрижим за външния ти вид.

— За вида ми ли?

Елайза скочи от дивана и се втурна към купчина модни списания, които бе натрупала преди това. Явно бе чакала подобна възможност. Започна бързо да ги разлиства и да показва снимки на дългокраки манекенки, които изглеждаха превъзходно в джинси и оскъдни горнища.

— Не мога да се облека така — ужаси се Марта. — Както и да е, купила съм си някои нови дрехи.

— Една-две и това беше преди седмици. Имаш прекрасна фигура, трябва да се възползваш от нея.

— Прекрасна фигура. — Почти нямаше време да се наслади на комплимента, преди да осъзнае опасното значение на фразата „трябва да се възползваш от нея“.

— Да преправим нещо? — попита Марта с широко отворени и уплашени очи.

— Пълна промяна — категорично заяви Елайза. — Трябва да излезем по магазините.