Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (17)

17.

Марта обикаляше полупразната галерия и се опитваше да се съсредоточи върху експонатите. Две седмици, след като Майкъл си тръгна, родителите й настояха на всяка цена да отдели малко време за себе си и й предложиха да се грижат за децата всеки вторник и сряда. Господин и госпожа Евъргрийн не обсъждаха с Марта напускането на Майкъл, но присъствието му беше още по-натрапчиво тъкмо защото името му не се споменаваше. Марта беше признателна за мълчанието им, но не знаеше дали е умишлено, или е просто съвпадение. То й даде възможност да събере последните трохи на почти изгубената си гордост.

Мълчанието на семейство Евъргрийн се дължеше на факта, че не знаеха какво да кажат. Харесваха Майкъл, обичаха Майкъл, толкова много години им беше като син. Не можеха да проумеят как така едната им дъщеря бе отхвърлила подходящия за нея партньор, а другата бе отхвърлена от съпруга си, при това в една и съща вечер. По тяхно време нещата не бяха толкова сложни. Тогава може и да нямаше миялни машини и уредби за DVD, или както там се наричаха, но нямаше и толкова безмилостни очаквания. Хората изглеждаха много по-доволни, много повече умееха да ценят нещата.

Наистина, Майкъл и Марта се бяха оженили млади, но същото важеше и за господин и госпожа Евъргрийн. Да, бракът не е лесно нещо — всеки, който е бил женен, в даден момент се пита дали това не е съвсем неестествено положение. Винаги има други изкушения, други възможности, друг възможен начин на живот, други поли или панталони, които да преследваш. Но като цяло предимствата са повече от недостатъците. Със сигурност нищо на света не може да се сравни с прекрасното усещане да се обърнеш назад и да погледнеш към споделения си с някого живот. С човек, който ти е помогнал да го изживееш по-добре. Какво си мислеше Майкъл, като зарязваше децата си така? Техните внуци! Горкият човечец, сигурно преживяваше нервен срив. А горката Марта беше толкова отслабнала и съсипана. Честно казано, родителите на Марта не разбираха каква е причината Майкъл да напусне семейството си.

Не бил щастлив, така каза Марта. Че защо, за бога, не беше щастлив?

Чувстваха се безпомощни, като гледаха как голямата им дъщеря отново се превръща в малко момиченце. Винаги се бяха гордеели с уравновесеността и решителността на Марта. Поиска да си пробие ушите — но само на едно място. Работи усилено в училище и в университета и винаги излизаше само с по едно момче. Разбира се, те обичаха и Елайза и се гордееха с нея, само че тя винаги им бе създавала повече грижи и никога не знаеше какво точно иска. Луташе се и се местеше от една група приятели в училище към друга, от една група гаджета към друга, от една професионална кариера към друга, и все не изглеждаше доволна или щастлива.

Останаха много доволни, когато най-сетне си намери работа като редактор на музикални клипове, каквото и да представляваше това. Не им се струваше особено стабилна работа, а и я бе намерила доста късно — двайсет и седем не е най-подходящата възраст да стъпиш на първото стъпало от кариерата си, но тя явно харесваше работата си. Не разчитаха особено да се задържи там. В крайна сметка изглеждаше толкова щастлива с Грег, макар че той определено беше странен, се държеше добре и семейство Евъргрийн го харесваше. Съжаляваха, че той вече няма да присъства в живота им. Това непрекъснато идване и напускане. По тяхно време беше по-лесно.

Марта обаче винаги изглеждаше доволна. Тя беше щастлива да бъде майка и съпруга, което в днешно време бе нещо доста необичайно и истинско облекчение. Една дъщеря, която обикаля клубовете и упорито отказва да се омъжи, макар вече да е прехвърлила трийсетте, е предостатъчна за всяко семейство. Кой би допуснал, че предаността на Марта ще се превърне в такъв проблем? Беше се посветила на децата и съпруга си. Никога не бе желала да бъде нещо друго, освен съпруга и майка, а сега огромна част от тази нейна самоличност й бе отнета и тя изглеждаше непълноценна.

 

 

За господин и госпожа Евъргрийн не бе лесно да обсъждат положението на Марта със самата нея, защото тя почти не признаваше, че положението е трудно. Тактиката й беше да продължава така, както бе живяла и преди Майкъл да я напусне. Само дето не се виждаше с никого от приятелите си. Самоналожената й самота тревожеше родителите й. Непрекъснато я питаха какво би искала, но тя не можеше да им отговори. Като че ли бе способна само да чака следващия ход на Майкъл. А семейство Евъргрийн се бояха, че такъв няма да последва. Затова кротко, но категорично настояваха да вземат децата за ден-два седмично, за да дадат на Марта възможност да поразсъждава логично и последователно.

Е, най-малкото, поне щеше да може да ходи до тоалетната, без някой да я съпровожда.

Господин и госпожа Евъргрийн имаха право до известна степен. Докато беше сама. Марта наистина имаше време да обмисли положението с Майкъл. Само че тя мислеше за него и докато се занимаваше с прането или приготвяше храната.

Всъщност почти не мислеше за друго. Толкова много мислеше за това, че главата я заболяваше, само че все още нищо не проумяваше.

Знаеше, че родителите й й мислят доброто. И несъмнено изпита облекчение, че има възможност да излезе от къщи, да затвори вратата зад гърба си и да тръгне по алеята, без да бута двойната количка, да мъкне чантата с дрешки за преобличане и преповиване, бурканчета с храна, одеялце, плюшено зайче и други подобни.

Но след като затвори вратата, не знаеше къде да отиде. Марта ходеше най-вече на детски площадки или в супермаркети. Когато за пръв път излезе сама, чувстваше ръцете си непривично леки. Втурна се към магазините, за да купи неща, които да носи и да запълни празнината. Купи панталони за Матю, лента за коса и малко пухкаво кученце за Мейси, което беше като живо. Купи лак за нокти на Елайза, няколко луковици за градината на баща си и последната книга на Джейми Оливър за майка си. Харчеше, все едно трупаше държавен дълг. Понякога терапията действаше и притъпяваше болката й, но друг път не — просто й припомняше колко тривиален е животът й. Запита се колко пари трябва да похарчи за един ден, за да докаже, че съществува.

— Времето е много променливо, нали? — заговори я усмихнатата продавачка в „Бейбигап“. Двете с Марта си кимаха учтиво, защото тя беше редовен клиент. — Да не би да сте настинали — като че ли малко сте отслабнали. Как сте?

Ужасно, смазана, съсипана.

Ако говори с приятелите си, това би означавало да признае поражението си, но изведнъж възможността да се поразговори с някой непознат й се стори успокоителна. Може би отдалечеността от ситуацията щеше да й даде гледна точка, която тя отблизо нямаше.

— Съпругът ми ме напусна.

— Това е ужасно, мила. Кога се случи?

Марта й разказа всичко. И това й помогна. Наистина й помогна. Продавачката откликна с безусловно и простичко съчувствие. Окуражена от този успех, спомена пред жената от магазина за играчки, че в момента живее сама, и жената й стисна ръката. Топло, сухо ръкостискане. Младежът от градинския център каза, че той ще достави по-тежките неща, защото няма мъж, който да й помогне с пренасянето им.

Тези мили жестове донякъде облекчиха болката й. На Марта й олекна — каза си, че ако сподели с достатъчно непознати и види достатъчно съчувствени усмивки, получи достатъчно сърдечни ръкостискания и достатъчно помощ за тежките чанти, ще успее да запълни празнината в живота и в сърцето си. Затова говореше ли, говореше. Започна да разказва на всеки срещнат. Казваше, че е в шок, че не може да проумее, че е съсипана и че ще го чака да се върне у дома, защото какво друго й оставаше! Така поставяше в неудобно положение продавачките в магазините, фризьорите и милите старици, които седяха в автобуса и се притесняваха за сметките си за газта. Марта не забелязваше смущението им, защото бе погълната от самосъжалението си.

— Колко неприятно! — казваха хората. Клатеха глави, натъжени най-вече от факта, че историята й им звучеше ужасно познато.

— Защо ви напусна? — попита жената, която превеждаше учениците през кръстовището.

Марта отново се почувства отчаяна и глупава. Не можеше да отговори. Отгоре на всичко постъпката му я бе оставила безмълвна. Да й се налага да отговаря „Не знам“ — ама че глупост! Ама че безотговорност!

Опита се да разсъждава: „Аз съм хубава и приятна, обожавам децата и готвя добре. Поддържам безукорен ред в дома си. Не харча прекалено за себе си. Е, поне доскоро не го правех. И го обичам. Или по-скоро го обичах?“.

— Друга жена ли има? — опита се да й помогне жената.

— Едва ли.

— Сигурно има — настоя жената.

Така ли беше? Марта не знаеше, а би трябвало да знае, нали би трябвало да има известна представа дали съпругът й си има любовница. Другите жени май притежаваха усет за подобни неща. Шийла в месарницата смяташе, че той „сигурно има друга връзка“. Сестрата в приемната на лекаря заяви, че „всички мъже имат“. Дори Елайза намекна, че според нея това е възможно. Но как да повярва? Как просто ей така да престане да вярва и да се надява? Как да си помисли за него нещо толкова лошо, след като десет години го бе обожавала?

Не знаеше как.

Марта обичаше непознатите търпеливо да изслушват разказа й и да я прекъсват само с ужасено или озадачено цъкане с език. Неприятно й беше да говори с непознати, които настояват да разказват за собствените си разочарования или провали. А такива имаше много. Но какво можеше да й помогне, ако знае, че всеки си има по една подобна неприятна история като нейната? Всеки познаваше някого, комуто се е случило точно същото нещо. И каква утеха й носеше това? Безотговорността и изневярата са широко разпространени — голяма новина, няма що!

— Зет ми напусна сестра ми, докато беше бременна с близнаци — осведоми я жената в химическото чистене.

— Съпругът на приятелката ми току-що я напусна, а са женени от шестнайсет години. Оказа се, че той през цялото време е имал връзка със секретарката си и че дори е спал с нея — със секретарката — в нощта на сватбата, тоест на сватбата на приятелката ми.

— Ужасно! — промълви Марта и беше така. Наистина.

Само че ужасните постъпки на други хора не правеха постъпката на Майкъл по-малко ужасна. Чуждата болка не облекчаваше нейната, всъщност дори я засилваше. Сякаш плътният облак на измамата бе пропълзял над главата й и я задушаваше. Оглеждаше ли се наоколо, виждаше само мрачни и затворени лица, тъжни и изпълнени с разочарование житейски истории, осуетени мечти и разбити сърца. Не й помагаше, че според всички останали истинската трагедия в нейната история бе фактът, че тя е нещо съвсем обичайно и често срещащо се. Никой не даваше и пет пари, че с брака й е свършено. Смятаха, че няма нищо необикновено в това магията просто да изчезне. Марта пък оприличаваше положението на нова прическа — никой, освен нея, не я забелязваше. Не искаше да повярва, че нарушените обещания са приемлива част от света, в който е въвела Матю и Мейси. Би предпочела да вярва, че е откачалка.

Това беше шестият ден, в който излизаше самичка, и усещането, че е забравила нещо важно (тоест децата), започваше да отслабва. След първоначалната интензивна терапия чрез пазаруване Марта посвещаваше свободното си време на неща, за които после би могла да разкаже на Майкъл, ако изобщо й се удадеше подобна възможност. Макар да се съмняваше, че в момента има много възможности за разговор на общи теми — не и след фиаското с виното. Предишната сряда ходи във фитнес залата, а след това прегледа „Файненшъл Таймс“. Вчера ходи в центъра „Саут Банк“ за лекцията на един военен кореспондент, който бе прекарал няколко много интересни години, наблюдавайки как хората се избиват. Днес беше дошла в малка галерия съвсем близо до Каледониън Роуд. Изложбата беше много модерна и бе посрещната с прекрасни отзиви във всички неделни вестници. Казваше се „Заличаване“. Може би Марта щеше да направи по-разумен ход, ако бе избрала нещо друго, обаче Майкъл много харесваше модерното изкуство.

Не беше сигурна, че и тя го харесва. У нея се прокрадвала подозрението, че всъщност става дума за новите дрехи на царя. Бяло платно, закачено на бяла стена? Ценеше символиката, обаче да плати петдесет хиляди лири за тази инсталация, когато децата в нужда в много страни можеха да спасят зрението си с храна само за няколко лири, не й се струваше редно. Какви чувства можеше да предизвика у нея нещо толкова фалшиво?

 

 

В галерията нямаше много хора. Големите галерии в града привличаха туристи през всеки ден от седмицата, но организаторите на нещо толкова специализирано като това не биха могли да се надяват, а вероятно и не се стремяха към тълпи от посетители. Кураторът на галерията приемаше експозицията твърде на сериозно, за да иска да привлече масовата публика и да спечели одобрението й. Марта се залита дали не усеща липсата на нещо (освен на съпруга си). Дали не пропускаше нещо от културна гледна точка? Останалите трима-четирима души в галерията изглеждаха напълно погълнати от изложените им произведения. Може би тя беше еснафка. Един мъж стоеше пред онова голямо черно платно („Липса“) вече дванайсет минути — беше засякла времето. Какво толкова го бе очаровало. Защо хората забавят крачка, докато разглеждат картините в някоя галерия? Дали нещо ги завладява? Дали това е признак на уважение?

Или просто скуката най-сетне е изцедила запасите им от енергия и те се шляят, защото са потиснати?

Може би съпругата на този мъж неотдавна го е напуснала? Ако е така, можеше да разбере защо той беше като парализиран от картината, наречена „Липса“.

Божа, каква потискаща изложба!

Вратата на галерията се отвори широко и вътре проникна малко есенно слънце, което освежи потискащата обстановка. Уличното движение и пешеходците се носеха покрай галерията — приглушеното и разсеяно бръмчене на тънещите в културно невежество. Марта толкова искаше да е навън с тях и да се наслаждава на слънцето, вместо да се рови в скучния каталог, изреждаш значението на различни видове заличаване. Изведнъж изпита завист към хората извън галерията за тяхното блажено безразличие.

Какво търсеше тук? Майкъл харесваше модерното изкуство, не тя. Оставаше й да види още четири платна в залата и три в съседното по-малко помещение.

Можеше просто да излезе.

Да си тръгне.

Да се присъедини към културно невежите, щастливи хора на улицата. Мисълта й се стори кощунствена, но в същото време я накара да се усмихне. Никога не си беше тръгвала по средата на филм, макар някои от филмите да бяха абсолютен боклук — струваше й се непочтено по отношение на хората, които харесваха филма. Никога не бе оставяла недочетена книга, колкото и зле да бе написана — струваше и се грубо по отношение на автора. Ако си тръгнеше от галерията сега, поемаше риска да засегне персонала и да си навлече неодобрението им. Но отвън беше толкова прекрасно, а изложбата изобщо не й харесваше.

Марта неусетно се озова на улицата. Силното есенно слънце топлеше лицето й, докато хладният вятър си играеше с косите й и развяваше дългото й палто, което танцуваше като вълшебните дрехи от филмчетата на „Дисни“, които Матю толкова харесваше. Любимото му филмче беше „Пепеляшка“ — Марта не бе казала това на Майкъл, понеже й се струваше, че по някаква причина той не би го одобрил.

Откри едно кафене и си поръча кафе с мляко и голяма кифла с боровинки. В момента можеше да яде каквото си поиска, без да напълнява. Защо да не се възползва? Не че беше яла бог знае колко през последните няколко седмици. Готвеше много неща с намерението добре да се натъпче, обаче още при първата хапка стомахът й се свиваше. По някаква причина излизането от галерията бе станало причина да огладнее и тя изяде цялата кифла. След това облиза пръста си и обра с него трохите от чинията. Когато приключи, отиде да потърси телефонна кабина.

Беше около четири и половина и улиците бяха оживени. Толкова много живот. Такава врява. Толкова неща се случваха. Стори й се странно, че животът край нея упорито продължава, сякаш нищо не се е случило. Толкова много хора категорично заявяваха, че не е станала космическа катастрофа — заявяваха го най-нахално, като чакаха автобус, ядяха сандвичи, позволяваха на кучетата си да замърсяват тротоарите.

Безброй майки си проправяха път с детските колички по претъпканите улици и успяваха да преодолеят твърде тесните и тежки врати на магазините. Напоследък Марта започна да обръща внимание на левите ръце на жените, които бутаха детски колички. Дали бяха омъжени? Тя беше единствената самота майка сред всичките си приятелки. Не че наистина беше самотна майка — беше сигурна, че това положение е само временно, но ако да кажем, станеше самотна майка, тогава щеше да е единствената сред познатите си. Тази мисъл не й вдъхна утеха. Първо, не желаеше да прави нищо извън общоприетото. Предпочиташе да се вписва. Второ, и това беше главното, защо те не успяха, след като всички останали бяха успели? Потръпна. Последният път, когато бе гледала левите ръце на жените, които срещаше, беше малко след като навърши двайсет години и искаше да се сгоди. И тогава също й се струваше, че всяка носи пръстен. Погледна собствените си пръстени, красиви и класически. Обикновена златна халка и пръстен с няколко диаманта. Камъните все още искряха ярко и подигравателно.

Измамно.

Марта се вгледа по-внимателно. Всички майки без изключение изглеждаха напрегнати. Заети и неспокойни. Значи пръстените не ги предпазваха от това, нито пък им помагаха да се справят с изтощението. Марта кимна и леко се усмихна на две от жените. Те откраднаха секунда от тревожните размишления какво да купят за чая и отвърнаха на усмивката й.

След като Майкъл си тръгна, Марта престана да се интересува особено какво тя или децата ще хапнат със следобедния чай. Изведнъж й се прииска да се върне обратно в света на тези тривиални неща, винаги бе твърдяла, че животът е в подробностите. Подробности като това да намериш най-подходящата чаша с Телетъбис, от която Матю да пие плодовия си сок. Тя придаваше голямо значение на дреболиите, а Майкъл — никакво. Запита се дали някога отново ще има сили за истинско обвързване. Надяваше се. Пое дълбоко въздух. Въздухът наистина ухаеше приятно. Прозрачен и остър. Постара се да изправи рамене, защото още от ученичка ходеше по-прегърбена.

Наблюдаваше как една млада майка и момиченцето й избират тиква. Тя също трябваше да купи. Можеше да издълбае нещо, немного страшно, например котка. Мейси беше мъничка за страшен тиквен фенер, може би щеше да се уплаши. Ако купи тиква, можеше да я издълбае тази вечер, така щеше да си има занимание. Подаде парите за една голяма и тежка тиква и изпита смътното усещане за съпричастност, за принадлежност. Самотата, която повече или по-малко я поглъщаше след напускането на Майкъл, леко се оттегли.

Можеше ли да принадлежи на нещо друго, а не на Майкъл?

Освен жените с колички по улиците се движеха много групи ученици, които отлагаха неизбежния момент на прибирането си у дома и на тормоза за домашните. Дали майките и бащите на всички живееха заедно? Едва ли, не и според статистиката, прецени Марта. Замисли се за Дон, една от най-старите си и най-скъпи приятелки. Тя беше майка на три деца, две от които близнаци, и беше една най-сърдечните, забавни и здравомислещи жени, които познаваше. Родителите на Дон се бяха развели, когато била съвсем малка. Може би тази вечер щеше да й позвъни и да й разкаже какво се случи.

А като се замисли за жените, с които се бе сближила в родилния дом, три от тях бяха от семейства на разведени родители. Марта беше сигурна, че ако се обади на която и да е от тях и сподели проблемите си, те ще й окажат подкрепа. Може и да беше първата от връстничките си, която се развежда, обаче със сигурност не беше първата разведена жена на света. От нищо не следваше, че разведените родители са по-лоши от онези, които остават заедно, или пък че има по-голяма вероятност децата им да имат проблеми. Познаваше много емоционално увредени и неподготвени за живота хора, които произлизаха от добри семейства. Майкъл беше безспорен пример.

Не че при Марта нещата щяха да завършат с развод.

Но ако станеше така.

Спомни си, че търси телефонна кабина, и попита един младеж къде е най-близкият телефон. От дребничкия му ръст заключи, че сигурно е на около дванайсет години, обаче пушеше и едното му ухо беше пробито. Той явно се поучуди, че тази лъскава мадама се нуждае от неговата помощ, но все пак я упъти учтиво, заеквайки смутено и изразявайки се граматически неправилно. Каза „мамка му“ само веднъж.

Марта порови в чантата си. Винаги си носеше портмоне с дребни монети за телефон, за разни автомати и за бакшиши. Най-напред позвъни на майка си, за да провери дали децата са добре. Разбира се, че бяха добре.

Всъщност госпожа Евъргрийн нямаше особено желание да говори за децата.

— Много се забавляваме — увери тя дъщеря си. — Няма защо да се тревожиш и да бързаш да се прибираш. Двамата с баща ти ще им дадем да вечерят и ще ги изкъпем. Можем да останем до късно, ако искаш. Защо не поканиш някого на едно питие? Купи ли си нещо хубаво?

— Кифла с боровинки.

— Само това ли? Никакви дрехи или музики? — Майка й така и не научи да казва компактдискове.

— Не говориш с Елайза, не забравяй.

— Невинаги сте били толкова различни. Когато бяхте по-малки, и двете харесвахте еднакви неща — ти наистина подхождаше към всичко малко по-кротко, обаче и двете обичахте да си купувате записи и дрехи.

— Така ли? — Не си спомняше кога е била дете. Не си спомняше много неща от времето преди Майкъл. Като се замисли сега, смътно си спомни, че тогава си прекарваше доста добре. Забавляваше се.

— О, да. И двете обичахте шумната поп музика, дрехите, грима и момчетата. — Госпожа Евъргрийн се опита в гласа й да прозвучи неодобрение, но не успя. Всъщност едни от най-щастливите години от живота й бяха, когато момичетата й постепенно се превръщаха в жени. Бяха толкова жизнерадостни и изпълнени с надежда, все бъбреха, клюкарстваха, забавляваха се. Трудно й бе да ги гледа как остаряват. Марта — такова разочарована, а Елайза — толкова неспокойна.

— Не си ли спомняш?

— Не, не съвсем ясно — призна Марта.

— Всяка събота трите ходехме да пазаруваме, за да ви купим дрехи за срещите ви с момчета същата вечер.

— Наистина ли?

Изведнъж си спомни как двете с Елайза часове наред мъкнеха майка си по безброй тесни пробни в магазините.

— Как изглеждам? — питаха те.

— Прелестно — незабавно изстрелваше госпожа Евъргрийн (и наистина го мислеше).

— Не, не е вярно, коремът ми стърчи!

— Тази рокля ми скъсява краката!

— Тъпо е! — Това беше най-тежката присъда.

— Боже, бяхме ужасни! — въздъхна Марта, като си спомни колко неблагодарни са били.

— Не, бяхте си съвсем нормални момичета. Често бяхте дори забавни.

Тогава наистина много се смееха. Смееха се по време на разказите за ужасни срещи, смееха се на новите танци, смееха се на упоритите новоизпечени ухажори, смееха се на късите разкроени поли и на дългите гащи.

Марта се освободи от тези мисли и се върна към по-нещастното си минало.

— Не забравяй, че Мейси има нужда…

— … да й разтъркам гърдичките след баня. Няма да забравя.

— А Матю понякога е много капризен. Пилешкото бутче е в хладилника, обаче ще го изяде само ако махнеш количката и го нарежеш на парченца.

— О, не, Марта, днес на обяд много щеше да се зарадваш. Матю се нахвърли на бутчето заедно с баща ти. Изяде всичко заедно с кожата. Много обича да се прави на мъж. Пилето е изядено. Смятам да им приготвя макарони за чая.

— А Мейси?

— За нея също, ще й ги нарежа на ситно. Не се тревожи, не забравяй, че съм го правила и преди — весело додаде госпожа Евъргрийн. Явно беше в стихията си. Обожаваше да бъде с децата, но още по-силно искаше нещо, което Марта може би не бе осъзнала съвсем ясно — да помогне на дъщеря си, да й даде възможност да се откъсне.

Марта я увери, че ще се прибере за къпането, и затвори. Погледна през зацапаното стъкло на телефонната кабина. Учениците бяха изчезнали, не виждаше и младите майки — сега по улицата усмихнати вървяха десетки двойки. Изпита към тях нещо като омраза. Имаше и много пенсионери с изморен вид, които просто се разхождаха. Забеляза, че носят големи пазарски чанти, но всъщност купуват само едно-две неща. Консерва с котешка храна, четвърт шунка, съвсем малка глава карфиол. Така на следващия ден щеше да се наложи да излязат отново и да купят нещо друго. Допускаше, че така си създават занимания.

Боже, а тя с кого щеше да остарее?

Позвъни на сестра си:

— Елайза, аз съм.

— Здрасти Аз. Какво правиш?

— Нищо особено. Мама и татко ще се погрижат за децата днес.

— Значи си млада, свободна и сама, късметлийка такава.

Думите се откъснаха от устата на Елайза, преди да успее да ги обмисли добре. Проблемът беше в това, че Марта й се бе обадила по средата на много отговорна среща за цветовете и обработката на едно много важно видео. Не можеше да се очаква Елайза да постави разпадащия се брак на сестра си начело в списъка си, нали? Естествено, Марта не искаше да бъде млада, свободна и сама, така че изобщо не се чувстваше късметлийка. Елайза искаше да вземе обратно думите си, обаче нямаше как. Напоследък сестра й беше станала прекалено чувствителна. Липсваше й спокойната Марта, на която можеше да разчита в миналото.

— Току-що говорих с мама и децата явно са добре и без мен — каза Марта. Гласът й звучеше измъчено и някак насила, сякаш се опитваше да изрече думите още преди да ги е обмислила.

— Ами това е добре, нали? — попита Елайза. И наистина така смяташе, обаче усещаше, че сестра й е на друго мнение.

— Не съвсем — промърмори Марта.

— Защо, мила? — Елайза направи знак на шефката си, че трябва да излезе с телефона от стаята. Тя нетърпеливо й махна с ръка. Все пак ставаше дума за развод, не за смъртен случай. Въпреки това не побърза да свърши с разговора.

— Знам, че мама и татко се опитват да ми помогнат, като идват да гледат децата два пъти седмично. Наистина е много мило, че ми предложиха да ги гледат тази вечер, обаче… — Тъничкото балонче на щастието, което Марта надуваше, като си тръгна от една скучна изложба, изяде една кифла и купи тиква, се беше спукало. За няколко минути животът й се бе сторил поносим. Само че внезапно отново се почувства самотна и нещастна. Слънцето избра точно този момент да се скрие зад облак. Марта потрепери. — Никой няма нужда от мен. Не мога да накарам Матю да яде пилето с кожичката, за нищо не ставам.

Само след няколко думи щеше да се разплаче. Фактът, че децата се чувстваха щастливи в нейно отсъствие, всъщност говореше добре за нея. Тя искаше да бъдат спокойни и уверени пред други хора. В крайна сметка не ги беше изоставила на някоя гара с провесена през шията табела, бяха с дядо си и с баба си. Само че никога не се бе чувствала толкова самотна и потисната.

— Какво? — Елайза се обърка. Тя използваше най-различни критерии, за да преценява успехите или неуспехите си като личност. Постиженията й на работата, наличието на връзка, която я прави щастлива, дали си бе спомнила да прати на родителите си поздравителна картичка за годишнината от сватбата им — обаче да накараш Матю да яде пилешкото заедно с кожичката определено беше нещо ново за нея. — Виж, ще поговорим за това, когато се прибера. Трябва да тръгвам, шефката ми ме вика. — Елайза се чувстваше ужасно, задето има работа.

— Да, добре. И без друго парите ми свършват. — Марта отчаяно се опитваше да преглътне риданията си. Сестра й го долавяше по гласа й.

— Парите ти ли? Откъде се обаждаш?

— От телефонна кабина на Каледониън Роуд.

— От телефонна кабина ли? — Ама че странно! — Нямаш ли мобилен.

— Не, Майкъл имаше.

Замълчаха. Елайза се бореше с желанието да изстреля: „Е, на теб това не ти върши особена работа, нали?“, а Марта се бореше със сълзите си.

— Е, сега, когато си само момиче в града, ще трябва да си купиш мобилен телефон. Много е важно — пошегува се Елайза.

— Не искам да съм само момиче в града. — Нуждите и желанията на Марта бяха съвсем скромни. Искаше спретнат, топъл и безопасен дом. Нещо, което би трябвало да е гарантирано за човек с нейния произход, възраст и обществено положение. Искаше децата й да са здрави, щастливи и да не се държат като хулигани на детската площадка. Искаше съпругът й да има приличен доход, но — и това беше най-важното нещо за нея — да го печели с работа, която му допада. Искаше родителите й спокойно да доживеят до дълбоки старини. Искаше да не забравя рождените дни на приятелите си. Не желаеше да се развежда. Не искаше, когато стане на петдесет и пет години, сама да обикаля парковете.

Не искаше да е само момиче, което вилнее из града.

— Знам, Марта — решително заяви Елайза. — Обаче това е истината. Независимо дали ти харесва.