Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (21)

21.

Елайза отвори входната врата — къщата беше необичайно и зловещо притихнала. Може би Марта беше завела децата в парка. Взе пощата. Две сметки, брошура за скъпи френски детски дрешки и поредната пощенска картичка от Грег. Третата, която получаваше. Странно, но само седмица след като го бе напуснала, групата му беше поканена да подгрява доста голям и набиращ известност мъжки състав по време на турнето му във Великобритания и Германия. Той смяташе, че музиката им е боклук, така че не ставаше дума за голям пробив, а по-скоро за незначителен напредък — повечето концерти бяха по клубове, а не в големи зали — обаче все пак беше постоянна работа за шест седмици. Първите шест седмици, през които Грег щеше да получава редовни приходи.

Картичките му кой знае защо я разстройваха.

Не че в тях й се обясняваше във вечна любов и я молеше да се върне.

А точно защото не правеше нищо подобно.

Елайза беше зарязала много гаджета през живота си. Всъщност много повече, отколкото трябваше. Знаеше как стават тези неща. Казваше им, че вината не е тяхна, а нейна (което от части си беше така, знаеше го). Те я молеха да им обясни къде са сбъркали, което тя никога не правеше, понякога плачеха, друг път изпращаха цветя или стихове, а веднъж и нещо в кутийка от „Тифани“. Винаги искаха тя да се върне. Грег не бе направил нищо подобно. Освен пиянското му обаждане няколко нощи след раздялата им не й бе оказал никакъв натиск да се върне. Картичките му бяха небрежни и бъбриви бележки, които разказваха за забавните лудории на групата. Бяха картички, каквито би изпратил на многобройните си приятели. Никога не споменаваше факта, че са били любовници. Явно вече я беше забравил. Четири години не означаваха нищо за него.

Беше толкова повърхностен.

— Лельо Иза, лельо Иза — провикна се Матю от кухнята или от задната градина.

Елайза пъхна картичката в дълбокия джоб на чантата и на съзнанието си и се запъти в посоката, откъдето идваше гласът на племенника й.

— Мамо, татко, каква приятна изненада — каза тя и разцелува родителите си. — Не знаех, че днес ще идвате да се грижите за децата.

— Мама е пияна — съобщи Матю. — Пияна като казак, пияна като казак — с удоволствие извика той.

— Ш-ш-т, Матю, защо не излезете с дядо да потърсите червеи — предложи госпожа Евъргрийн. Матю обмисли предложението и реши, че тормозеното на червеи му допада малко повече, отколкото огласяването на слабостите на майка му в целия квартал, затова щастливо пое ръката на дядо си.

— Какво става? — попита Елайза. — Защо всички сте навън?

— Тя се възстановява, това става. Изведохме децата, да не вдигат шум.

— Възстановява се от махмурлук?

— От това и от един разрушен брак — въздъхна госпожа Евъргрийн. — Не разпознаваш ли признаците, Елайза. Това е прочутият ти първи етап. След това ще започне да се тъпче с десертчета „Марс“ и ще го нарича така, както заслужавала бъде наричан.

Елайза вдигна поглед към прозореца на спалнята на Марта — завесите все още бяха спуснати.

— Значи най-сетне прие нещата насериозно.

— Снощи е поискал развод — осведоми я госпожа Евъргрийн.

— Развод? Вече? Не е ли малко прибързано? Само преди седем седмици Марта смяташе, че са блажено щастливи заедно. Не трябва ли преди това да опитат семейни консултации или нещо подобно?

— Марта може и да е мислела, че са блажено щастливи, обаче Майкъл категорично е бил на друго мнение. Кой знае откога се е опитвал да стигне до решението, че иска да сложи край. Марта има много да наваксва. Какъв беше този шум?

— Струва ми се, че е вратата — отговори Елайза. — Ще отида да проверя.

 

 

Марта забързано излезе през входната врата и пое по улицата. Чу сестра си да вика след нея, но не й обърна внимание. С никого не искаше да говори. Нито с родителите си, нито с децата си, нито дори с Майкъл. Имаше нужда да помисли. Имаше нужда и от пържени яйца. Нямаше махмурлук, обаче не можеше да се залъгва, че това е така, понеже снощи не се е напила. Всъщност се беше напила страшно. И още беше пияна — това беше единствената причина да няма махмурлук.

Чувстваше се сюрреалистично откъсната от света около себе си. Не можеше да реши дали да отдаде това на факта, че снощи беше изпила две бутилки и половина вино, или на факта, че съпругът й беше поискал развод. Развод ли — какво беше това? Имаше чувството, че действа на забавени обороти, че всички около нея — хората, кучето, което пикаеше до една улична лампа, шумно прелитащите превозни средства — се движат два пъти по-бързо. Майкъл със сигурност действаше по-бързо, отколкото тя успяваше да помисли. Беше изключително бавна, даже бавноразвиваща се, по отношение на осъзнаването на степента, до която той бе решил да я отхвърли.

Две и половина бутилки вино. Последният път, когато бе изпила подобно количество, бе непосредствено след като се бе запознала с Майкъл. Обикновено в петък вечер приятелите им цъфваха в апартамента на Майкъл с половин дузина консервени кутийки с напитки, с бутилки долнокачествено вино и с твърд алкохол. Обаче им беше весело. Много весело. Най-големият специалитет, който си приготвяха, беше да изсипят в купа чипс „Филеас Фогс“. Играеха на странни пиянски игри и всички здравата се гипсираха. По онова време бяха твърде млади, за да се плашат от махмурлук, твърде безотговорни, твърде големи късметлии. Тези забавления ли липсваха на Майкъл? Откога бяха започнали да се хранят здравословно и да намаляват промилите? Кога станаха толкова стерилни? Безчувствени? Защото в даден момент сигурно бяха станали безчувствени. Дали огънят в стомаха на Майкъл не бе угасен от твърде многото планирани вечери и чиабата с маслини?

Марта не възнамеряваше да пие толкова много снощи. След като Майкъл изхвърча разярен от къщата, а тя рита ли, рита входната врата (с желанието това да е той и наранявайки крака си), тя знаеше прекрасно какво не трябва да прави. Не беше добра идея да слуша тъжни любовни песни. Всъщност това определено беше лоша идея. Какво друго можеха да направят песните, които бяха слушали на сватбеното си тържество, освен да я разстроят?

Това нямаше да й помогне.

Въпреки това обаче си ги пусна.

И плака. Хлипаше, ридаеше и виеше. Проля толкова сълзи, че фланелката й се намокри чак до пъпа. Докато изслуша „Всички жени“ — и двата диска, беше изпила цяла бутилка бяло вино. През последните четири години тя или се опиташе да зачене, или беше бременна, или кърмеше, така че издръжливостта й бе намаляла. Жадно поглъщаше виното. Знаеше, че трябва да престане да пие, но знаеше и че няма да го направи, беше жадна и имаше нужда, а освен това то имаше приятен вкус. Студеното боцване на сухото вино докосна гърлото, а след това и стомаха й. Изпита болка, когато поклати глава в такт с музиката. Знаеше, че след това ще има ужасен махмурлук. Но не й пукаше. Дори го очакваше с нетърпение. Винаги можеше да вземе хапче против главоболие.

Най-неподходящото нещо, което можеше да направи, бе да разглежда стари снимки. Това сигурно щеше да я съсипе. Когато взе първия дебел кожен албум, едната бутилка вече беше наполовина празна. Албумът беше пълен със снимки от първите им почивки заедно, от годежното им тържество, тя бременна с Матю, първото къпане на Матю. Имаше много снимки на Марта и на Майкъл заедно. Нито един от двамата не беше особено умел фотограф, затова си бяха купили апарат като за пълни кретени. Той често я прегръщаше с лявата си ръка, хващаше апарат с дясната, изпъваше я и натискаше копчето. На повечето снимки се виждаха предимно стени, тавани или гардероби. Марта и Майкъл бяха натикани в единия край на снимката, отчасти обезглавени или пък разкривени заради странния ъгъл, под който се бяха обезсмъртили.

Но винаги бяха широко усмихнати. Хилеха се като обезумели и изглеждаха като хора, които вярват във вечността. Боже, достатъчно лошо бе, че губи това копеле (наистина го бе изгубила и той наистина беше копеле), та сега да си припомня, че някога е бил много специален и почтен мъж. Идеше й да се изяде. Още една чаша вино и Марта си даде сметка, че вече не познава младия, весел и мил мъж от тези снимки, не го познаваше ОТ месеци. Той беше изчезнал. Мъжът, в когото се бе влюбила, вече бе изчезнал от местопрестъплението — останало бе само виновното му извинение.

Допипаше втората бутилка, когато взе последния пакет със снимки. Бяха правени това лято в Сентър Паркс. Марта все още не беше намерила време, или по-точно желание, да ги подреди в албуми. Внимателно разгледа снимките. Тази беше чудесна — Матю прегръща Мейси, много сладко. Имаше една хубава снимка на Матю, който скачаше в надуваемия замък и една чудесна снимка на блаженото изражение на Мейси, която опитваше сладолед за пръв път през живота си. Макар че това бе станало по време на чая на рождения ден на Марта двамата с Майкъл се бяха скарали по този повод. Разбира се, Майкъл беше прав. Мейси беше пълничко бебе и може би не трябваше да се поощрява вкусът и към сладкото. Обаче ставаше дума за съвсем мъничко сладолед. Така че беше малко вероятно тя да отиде зад гърба им да похарчи всичките си пари за сладкиши — та Мейси още не можеше да ходи. Освен това Марта също беше пълно бебе, а сега беше само кожа и кости. Бебетата трябва да бъдат пухкави.

Прегледа снимките, опитвайки се да намери някоя, на която са двамата с Майкъл. Нямаше. Полата й се виждаше на една от снимките, където децата седяха на одеялото за пикник, и имаше три снимки на Майкъл, които беше направила Марта. Бяха режисирани — тя му даде Мейси и го накара да седне до Матю, защото искаше да изпрати на родителите си няколко хубави семейни снимки. Снимките не бяха хубави. Майкъл може и да бе замижал от слънцето, обаче всъщност изглеждаше нацупен и явно позираше неохотно.

Когато отвори третата бутилка, почти не бе в състояние да вижда ясно. Фланелката й издържа и на второто си мокрене за вечерта, когато разля виното. Алкохолът сковаваше мозъчните й клетки, обаче не можеше да премахне болката й. Гърдите я боляха, направо крещяха от болка. Марта искаше да разбере Майкъл, което в момента бе невъзможно, защото тя дори не го познаваше. Вече не. Той не я искаше. И тона беше най-лошото. Не, не беше. Най-лошото беше, че той не искаше децата си. Ето това беше най-лошото. Не, всъщност беше фактът, че той унищожи нейната история. Че хората на снимките й бяха напълно непознати. Освен това бе заличил и бъдещето й. Голямото семейство, големият семеен дом, вечното щастие — всичко бе пометено. Каква ужасна загуба!

Той беше човекът, към когото тя се обръщаше, на когото се доверяваше в продължение на цели десет години, почти целия й съзнателен живот като зрял човек. Той беше най-близкият й роднина, така твърдяха толкова много официални документи, той присъства на раждането на двете си деца. На неговите две деца. Беше виждал какво има в корема и между краката й. Беше гледал как я зашиват и изхвърлят плацентите. Той беше най-добрият й приятел, неин съюзник и неин любовник.

А сега не значеше нищо за нея.

Улови се, че го описва като баща на децата си.

В един и половина през нощта най-сетне заспа. Заспа с дрехите на включено осветление, празните бутилки се бяха търкулнали по пода на кухнята и се бяха спрели до един шкаф, играчките на децата бяха разпилени из къщата, разпилени бяха и накъсаните снимки. В шест и половина Марта се бе събудила както обикновено. Смени пелената на Мейси и й прикови закуска. След това събуди Матю, облече го и се опита да го накара да хапне пълнозърнеста препечена филийка. В седем и половина се обади на родителите си и ги помоли да дойдат.

Когато се събуди за втори път, чу семейството си в градината. Надникна през прозореца и видя как баща й и Матю са се надвесили над зеленчуковата леха и търсят червеи. При вида на плешивината на темето на баща си и на крехкото телце на Матю в гърлото й заседна буца. И двамата изглеждаха толкова уязвими. Видя майка си и Елайза, приведени над Мейси — насърчаваха я да пристъпва, помагаха й да открие независимостта си. Говореха приглушено, Марта се досещаше за какво. Засрами се, че им причинява такова тревоги.

Огледа се в огледалото — лицето й беше подпухнало от алкохола, от недоспиване и от плач. Пролените сълзи бяха превърнали очите й в две цепки. Марта беше твърде изтощена, за да съжалява заради самотното си пиянство. Твърде изтощена, за да се постарае да изглежда бодра заради семейството си. Без да си направи труда да се преоблече, да си сложи чорапи, да измие зъбите си и да се среши, тя се запъти към близката закусвалня. Често бе минавала покрай това място, но никога не бе влизала вътре. Имаше огромна нужда от порция пържени яйца.

 

 

Чаят имаше вкус на веро. Марта се опита донякъде да се утеши с мисълта, че чашата поне е била измита. Удиви се с каква лекота бе влязла в кафенето (пълно с набити строители и без нито една жена сред клиентите) и си бе поръчала силен чай и едно (не, хайде да бъдат две) пържени яйца. Строителите четяха таблоидите. Задниците им се бяха разплули върху тесните дървени столове, а коремите преливаха над коланите им. На тях обаче не им пукаше. Марта завидя на блаженото им спокойствие.

Беше слънчева ноемврийска сутрин. Не й беше толкова студено, колкото можеше да се очаква, само че нали я предпазваха предизвиканите от алкохола горещи вълни. Избра си място близо до прозореца.

Есенното слънце пръскаше лъчите си върху заскрежения път и създаваше впечатлението, че улиците на Лондон са павирани с диаманти. Влизаше през прозореца и си играеше с металните солници, със захарницата, с ножа и с вилицата й и с мазнината по пържените й яйца, като караше всичко да изглежда скъпоценно. Ако Марта не беше толкова измъчена, сигурно щеше да си помисли, че малката мазна лъжичка е направо божествена.

Седеше и размишляваше. Мисленето я плашеше. Беше болезнено, но необходимо. Сериозно ли говореше той?

Да. Това беше сериозно.

Можеше ли да го накара да промени намеренията си? Марта си припомни последните един-два месеца. Беше го умолявала, заплашвала, изпращала бе любовни писма, бе обяснявала, бе крещяла, бе вдигала скандали и се бе цупила, но Майкъл беше непреклонен.

Не можеше да го накара да промени решението си.

Той вече не я обичаше. И по-точно, каза, че го отегчава. Че не се интересува от нея.

Предишната вечер й каза това и още много други неща. Въпреки усилията си да прогони от главата си мисълта за раздялата, Марта си спомни, че и двамата си бяха крещели жестоки обиди и яростни критики. Той каза, че тръпката да бъде с нея е изчезнала безследно. Тя му заяви, че е повърхностен, че му липсва постоянство. Той пък отвърна, че това е толкова типично за нея — винаги да обижда. След това додаде: „Ти никога няма да ми простиш, Марта. Никога няма да можели да забравиш“. А това я обърка. Нима се нуждаеше от прошката й? Искаше ли да се върне у дома? Марта веднага бе настояла: „Грешиш, всичко ще се оправи. Аз те обичам. Ние сме семейство. Трябва да бъдем заедно. Трябва да ходим в Кю Гардънс и на пикник. Върни се у дома. Върни се у дома. Сложи край на това безумие, Майкъл, и се върни у дома“.

Обаче той каза само: „Мразя да ходя на пикник“. Марта се мразеше, че го бе умолявала да се върне, че така всецяло бе заглушила собствените си желания. Мразеше се, че му е дала безброй много възможности. Възможности, от които той не се възползва. Каза му, че е изтощена и се чувства пренебрегната. Той пък й отговори, че предпочита да е на работа, във фитнес залата или в прегръдките на друга жена, където й да е, само не с нея. Тя му кресна веднага да се пръждоса и да си намери друга жена, ако може, само че се съмнявала да успее да намери някоя достатъчно глупава, за да се обвърже с такъв себичен и късоглед тип като него — имал късмет, че е успял поне веднъж. Той кресна в отговор, че може би ще направи точно това, и злобно добави, че може би дори вече го е направил. След това добави, че не й отива да ругае, че никога не е харесвал жени, които ругаят, понеже е унизително и отвратително. Думите му я извадиха от равновесие. Тогава му изкрещя в лицето всяка ругатня, за която успя да се сети. Което доказа, че явно нещо в хардуера на мозъка й не е наред. Мислеше си: „Арогантен, нещастен и жалък тип!“, а гласовият й апарат превеждаше тези думи в ругатни от англосаксонски произход.

Не се гордееше със себе си, обаче не можеше да се сети и за друг начин да го нарани. А много искаше да го нарани.

Как всичко се бе сринало толкова бързо?

Караха се, говореха високопарно, крещяха си, заяждаха се, замерваха се с чаши с вино, а сега всичко бе свършило.

Точка.

Край.

Ето това нараняваше Марта най-силно. Той нито веднъж (доколкото й бе известно) не се бе запитал дали постъпва правилно, като напуска нея, Матю, Мейси и Бридълуей. Имаше собствено мнение по въпроса. Боже, колко обичаше това негово качество някога и колко го презираше в този момент!

Поръча си още чай и пържени яйца. Това бе може би най-вкусното нещо, което бе яла някога. Много по-вкусно от специалитетите, които бе опитвала в многобройните модерни ресторанти. Много по-вкусно, от която и да е чужда кухня, която бе опитвала. Изяде яйцата, мислейки си, че белтъкът прилича на опал, а жълтъкът — на течно злато. Това образно описание на яйцата доказваше, че все още е пияна. Не можеше да си представи, че ще ходи по модерни ресторанти без Майкъл. Но дали щяха да й липсват?

Времето, което бе прекарала сама, бе ужасно и унизително.

Но не всичко беше лошо.

Допадаше й да има мобилен телефон и бе омагьосана от интернет. Наистина, първоначалният й интерес бе предизвикан от желанието й да впечатли Майкъл, но когато той категорично отказа да се възхити от нахлуването й в света на високите технологии, тя си даде сметка, че от това удоволствието й ни най-малко не намалява. То нямаше нищо общо с него.

Харесваше й да не прибира играчките всяка вечер, всъщност се чувстваше много свободна, докато наблюдаваше как купчината с прането расте. Онзи ден и тя, и децата се бяха облекли с дрехи от тази купчина и светът не беше престанал да съществува. Сметката й в бакалницата намаля наполовина, а също и времето, което прекарваше в супермаркета. Разполагаше с повече място в гардероба и обожаваше новите си кожени панталони.

Не, не всичко беше лошо, помисли си Марта. И това бе най-плашещата й мисъл през този ден.

Внимателно прецени хапките си, за да може да лапне последното залъче препечена филийка с последното парче от яйцето и с остатъка от доматения сос. След това изпи още четири чаши чай и изяде два шоколадови кроасана.

Истински триумф.

Всъщност искаше ли той да се върне? Мисълта избухна в съзнанието на Марта и я шокира. Със сигурност се дължеше на алкохола. Вкусни пържени яйца и прилично кафене едва ли бяха в състояние да ти навеят мисли да се откажеш от брака си.

Вдигна поглед и забеляза, че строителите са си тръгнали. Двете пълни жени зад бара седяха и си бъбреха. От изражението им беше ясно, че да си разменят клюки за тях е нещо обичайно, необходимо, но вече не е забавно. Марта усети липсата на Елайза, искаше й се да си поговори с нея. Порови в чантата си и извади мобилния си телефон.

— Здрасти, аз съм.

— Здрасти, Аз. Къде си?

— В кафенето срещу бензиностанцията на „Стандарт Ойл“. — Марта гневно изгледа фирмената табела. Преди, всеки път, когато минаваше покрай бензиностанцията на „Стандарт Ойл“, изпитваше известна гордост. Мислеше си: „За тази фирма работи съпругът ми, тук прекарва дните си“. Майкъл смяташе, че компанията е нещо много важно, затова и тя смяташе така. Сега я дразнеше.

— Поръчай ми една пълна пържена закуска и ще дойда след по-малко от десет минути. С лук, гъби и всичко останало, става ли?

— Става.