Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (91)

Скритият ред

Как щяхте да виждате любимата си компютърна игра, ако нямахте компютър, който да превежда софтуера й в картини? Как щяхте да чувате кой ви се обажда по телефона, ако нямахте апарат, който да приема позвъняването? Думите и картините щяха да се разтварят в невидими енергийни вълни и вие всъщност нямаше да сте в състояние да ги доловите само посредством обикновените си човешки пет сетива. Също като електромагнитните импулси на съвременните телекомуникационни средства целият заобикалящ ни материален свят приема разбираема форма единствено когато влезе в досег с подходящ рецептор, какъвто е всяко от петте ни сетива.

Фигура 7.1. Физикът Давид Бохъм оприличава света извън рамките на нашите пет сетива на аквариум, който е скрит от погледа ни. Ако чрез две насочени под различен ъгъл видеокамери наблюдаваме плуваща в него риба, ще ни се струва, че гледаме две различни риби, чиито движения по някакъв загадъчен начин влизат в пълен синхрон — така, както ни се струва, че си взаимодействат квантовите частици, независимо от делящите ги сякаш безмерни пространство и време. Айнщайн нарича това поведение на квантите „призрачна връзка от разстояние“. Бохъм предполага, че в действителност при тази „призрачна“ взаимовръзка всъщност става дума за един-единствен квант, който — подобно на рибата в аквариума — само изглежда като две отделни частици, намиращи се на две различни места, поради несъвършената способност на нашите сетива да доловят „скрития ред“ (както нарича той невидимия свят).

Така поне разсъждавал Давид Бохъм. Според неговата хипотеза във вселената съществува някакъв скрит ред, в който под формата на чиста енергия е закодирано всичко, което възприемаме посредством сетивата си. Единствено благодарение на особеното устройство на човешката сетивност този скрит енергиен шифър бива преведен на езика на разбираемите форми на нашата триизмерна вселена.

Холографски принцип

Ако хвърлите камък в някое езерце, ще видите как около мястото на падането му се образуват концентрични кръгове. Ако хвърлите един след друг три камъка, техните концентрични кръгове ще се пресекат и ще образуват върху водната повърхност така наречената интерферентна мрежа, тоест мрежа от взаимосвързани вълни.

А сега си представете, че можете по вълшебен начин в същия миг да замразите езерцето и така да „уловите“ интерферентната мрежа, образувана от концентричните кръгове при падането на трите камъка. Ако вземете парче лед от замразеното езеро, закодираната в него интерферентна мрежа ще ви даде цялата информация, която ви е необходима, за да изчислите къде точно е паднал всеки от трите камъка (виж Фигура 7.2).

През 1947 година изследователят Денис Габор открива начин за кодиране на триизмерни обекти върху фотографска лента — много подобен на този, по който кодирахме падането на трите камъка в замръзналото езерце. Използваният от Габор процес, разработен въз основа на интерферентните мрежи, се нарича холография.

За да създадете холограма, трябва да насочите един лазерен лъч — наречен „информативен“ — пряко към избрания обект, така че впоследствие, когато бъде отразен от него, да попадне върху фотографска плака. В същото време трябва да насочите друг лъч — наречен „референтен“ — пряко към същата фотографска плака. Когато двата лъча се срещнат, те създават интерферентни мрежи, които се запечатват върху фотографската плака.

Но ако погледнете плаката, върху нея ще видите не образа на избрания обект, а сложна плетеница от вълнообразни линии — интерферентната мрежа, образувана при срещата и смесването на двата лъча, информативния и референтния. За да получите холографски образ, трябва отново да насочите един лазерен лъч към фотографската плака. Неговото отражение ще оформи точното триизмерно изображение на избрания от вас обект, което ще увисне в пространството в същото положение спрямо фотографската плака, в каквото е бил и първоначалният обект в момента, когато е била направена холограмата.

Фигура 7.2. И в най-мъничката холограма се съдържа достатъчно информация под формата на интерферентни мрежи, за да бъде прожектиран целият кодиран върху нея образ. Същият ефект може да бъде постигнат при мигновено замразяване на концентричните кръгове от хвърлени в езерцето камъни.

Парчето лед с отбелязаната върху него интерферентна мрежа. В нея е кодирана достатъчно информация, за да изчислите къде точно е паднал всеки от трите камъни.

Също както и парченцето лед от езерото всяко късче от счупената фотографска плака ще съдържа цялата информация, необходима на лазерния лъч, за да възстанови триизмерната холограма. Ако счупите плаката на десет парчета, ще имате десет отделни и напълно еднакви холограми.

Илюзия за местоположение

Според хипотезата на Давид Бохъм заобикалящият ни обичаен свят прилича на холографско изображение — един вид отражение, излъчено от скрития ред, тъй както холограмата е отражение от фотографската плака. И точно така, както холограмата само привидно съществува на определено място в пространството, предметите в нашата вселена също само привидно заемат конкретните си места. Но тъй като цялото съществуващо пространство е „замръзнало“ или кодирано в скрития ред, което и да е кътче от вселената е равнозначно на всяко друго. Самата идея, че нещата в пространството са раздалечени на сантиметри, километри, светлинни години или парсеци не е нищо друго, освен привидност, илюзия — също толкова ефимерна и относителна, колкото и местоположението на сенките в пещерата на Платон.

Както вече се убедихме от необичайното поведение на изграждащите атома квантови частици, и най-огромните разстояния в пространството могат да бъдат прекосени само за миг, благодарение на съвсем лека пренастройка на скрития ред — аналогично на леката промяна в гледната точка по отношение на златната рибка в аквариума на Бохъм. Това е принципът на илюзията за местоположение: разстоянието, независимо колко малко или огромно ни се струва, всъщност е абсолютно без значение.

Илюзия за време

Според Бохъм времето е друга холографска илюзия. Нашите сетива ни казват, че времето протича в линеарна последователност — от миналото през настоящето към бъдещето. Но в скрития ред на вселената всичко, което изобщо някога вече е било или ще бъде, съществува и в този миг, изцяло кодирано в една суперхолограма.

Бохъм твърди, че насладата, която изпитваме при слушането на прекрасна музика, ни позволява да надникнем в скритата същност на времето. Въпреки че чуваме тази музика в хронологична последователност — нота след нота и акорд след акорд — в действителност ние не я оценяваме и не й се наслаждаваме в подобна линеарна последователност. Според Бохъм в действителност всяка чута нота предизвиква така наречената от него „активна трансформация“ на усещането ни за всички останали ноти, които сме чули преди тя да прозвучи, и събужда в нас тръпнещо очакване да чуем онези след нея. Всъщност ние оценяваме и се наслаждаваме на музикалното произведение в неговата цялостност и завършеност, като в ума ни началото, средата и краят му се смесват и преливат в едно неделимо цяло.

Когато Моцарт преглеждал своите произведения наум, „с един поглед“, той вероятно си е служил с много по-истинни сетива от петте, които всички ние използваме в ежедневния си живот. Според хипотезата на Бохъм поне част от гениалността на великия композитор се дължи на способността му да възприема музиката на нивото на много по-дълбокия скрит ред на реалността.