Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (161)

Мъничката разлика

Като президент на „Пийпьл Нетуорк“ (TPN) — изключително популярна и бързо разрастваща се сателитна телевизионна мрежа със седалище в Ирвинг, Тексас, посветена на разработване и разпространение на различни програми за самоусъвършенстване — Джеф Олсън изповядва една философия на успеха, която нарича „Мъничката разлика“. „Победителите се отличават от останалите хора — пише той в списание «Съксес». — Но това е само една съвсем мъничка разлика. Разликата между победата и поражението твърде често се крие в онези ежедневни човешки действия, които съвсем лесно можем да правим — но също толкова лесно можем и изобщо да не правим… Мъничката разлика е винаги в работата, която вършите или не вършите — тоест, тя е във ваша полза или във ваша вреда.“

„С течение на времето — обяснява Олсън — резултатите от нашите на пръв поглед незначителни ежедневни привички се натрупват и се превръщат в удивителни върхови постижения — или в смазващи провали.“ Той оприличава този процес на растежа на водния зюмбюл — в малкото езерце има едно-единствено цветче, но от него всеки ден прораства стръкче с ново цветче, от което също всеки ден прораства стръкче с ново цветче… След петнайсет дена в езерцето ще има само грозд водни зюмбюли. На двайсет и деветия ден вече половината езеро ще е покрито с цветовете им. „Но на трийсетия ден — казва Олсън — цялата повърхност на езерцето ще е покрита с плътна маса водни зюмбюли.“

Мъничката разлика при Айнщайн

След като не успява да получи препоръки и академично назначение, Айнщайн постъпва на работа като нисш служител в малко патентно бюро — нещо, което много лесно би могло да го изкуши да се поддаде на отчаянието и да затъне в рутината на ежедневната борба за оцеляване. Хора, посещавали жилището му по онова време, с ужас си спомнят мизерията, в която тънел бъдещият гений.

„Вратата към стълбището зееше отворена — пише Давид Райхинщайн, бивш преподавател на Айнщайн в колежа, — за да може по-бързо да съхне прането, простряно на опънати през хола въжета. Влязох в стаята му. Заварих го, потънал в дълбоко философско самовглъбение, да люлее с една ръка люлка, в която спеше малко бебе. В устата му димеше пура от най-лошо качество, а в другата си ръка държеше отворена книга. Коминът на печката не теглеше добре и в стаята се стелеше задушлив дим. Как, за Бога, бе в състояние да търпи подобен живот?!“

При подобни житейски обстоятелства Айнщайн би могъл съвсем лесно да изостави изучаването на физиката. Ежедневието му поднасяло удобно извинение за пред собствената му съвест: „Точно сега нещата са малко извън релсите. Утре ще започна отново да уча.“ А само след година-две подобни отлагания вече изобщо не би изпитвал нужда да си търси самооправдания. Въпросът за светлинния лъч щеше да е напълно забравен.

Но не станало така. Защото между Айнщайн и останалите хора, притиснати от подобни трудни житейски обстоятелства, съществувала „мъничката разлика“ — на него му доставяло удоволствие да изучава физиката. Толкова голямо, че независимо колко зает бил със службата и с домашните си проблеми, винаги намирал време за своето страстно увлечение. За десет години „водният зюмбюл“ на Айнщайн — представата как се носи в пространството, яхнал опашката на светлинния лъч — неусетно се разраствал и изпълнил цяло огромно езеро. А той самият бил безкрайно изненадан, когато резултатът от дългогодишната му търпелива и всеотдайна работа изведнъж гръмнал по първите страници на вестниците в целия свят. Защото Айнщайн не възприемал заниманията си като сериозен труд, а като любимо и увлекателно хоби, на което се е отдавал по малко всеки ден от живота си.