Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (144)

Прозорец на възможността

Дюселдорфското изследване (чиито резултати бяха публикувани през февруари 1995 г.) е само едно от дългата поредица подобни научни изследвания, които доказват хипотезата, че можем да оформяме и значително да променяме мозъка на децата посредством ранно обучение и „настройка“. Отдавна е известно например, че деца, които още в ранното им детство са били научени да свирят на някакъв инструмент и да четат ноти, обикновено са с няколко степени по-интелигентни от средностатистическите стандарти за съответната възраст.

Вече споменахме и в предишни глави — например в случая за супермонахините от Манкато — за наличието на все повече и повече научни доказателства, че дори при по-възрастните хора мозъците, а оттам и интелигентността им, могат да бъдат драстично развити и подобрени посредством подходящи среда, настройка и обучение. В действителност човек никога не е прекалено стар, за да повиши и да усъвършенства интелекта си. Но все пак се предполага, че съвсем малките деца са доста по-възприемчиви, отколкото хората в останалите възрастови групи, за благотворното въздействие на различните техники за подобряване на мозъчната, а оттам и на мисловната дейност.

Пиковото нарастване на човешкия мозък се осъществява на три ясно отличими етапа. Първият започва приблизително на осмата седмица след зачатието и продължава до тринайсетата. Вторият започва десет седмици преди раждането и продължава до навършване на двегодишна възраст. По време на този етап се оформят повечето трайни свръзки между невроните. И най-сетне, третият етап е между две и петгодишна възраст, когато мозъкът нараства до 90% от окончателната си маса. Следователно критичният за развитието на човешкия мозък период между зачатието и петгодишна възраст представлява безценен „прозорец на възможността“, когато можем да „стартираме“ мозъците на нашите деца и така да им осигурим невероятно, огромно предимство още от най-ранна възраст.

Чувствителни умове

Всеки родител знае, че децата са далеч по-чувствителни и по-възприемчиви от възрастните. Те се плашат много по-лесно и страдат много по-силно. Но същевременно притежават и много по-изострено усещане за красотата и за чудесата на света. Тези характеристики са свързани с огромния потенциал на детето за обучение. Същата особеност на мозъка, която прави детето по-уязвимо за страдания и страх, го прави и по-открито за красотата, учението и знанията.

Границите

Преди няколко години психиатърът Ърнест Хартман бил обзет от любопитство защо някои хора са по-склонни да сънуват кошмари, отколкото други. В резултат на работата си като директор на Лабораторията за изследване на съня към болницата „Лемюъл Шатук“ в Бостън, Хартман знаел, че приблизително 5% от хората поне веднъж седмично редовно сънуват изключително правдоподобни кошмари.

След като задълбочено проучил медицинските им истории и щателно изследвал сто души, жертва на подобни чести и мъчителни съновидения, Хартман открил някои общи за всички тях черти. За хората, които сънували особено ярки и живи кошмари, било характерно, че и другите им, нормални и неплашещи, сънища са също толкова правдоподобни. Освен това, те много по-често и по-подробно от останалите хора си спомняли какво са сънували. Всички изследвани сто души споделили, че имат много живи спомени от ранното си детство, дори от времето, когато са били на две-три годинки. Всички те се самовъзприемали като „необичайни“ и „различни“, а Хартман определя начина им на мислене като „освободен и движещ се някак по допирателната на общоприетото“. И което е може би още по-интересно и от по-голямо значение, голямата част от изследваните от Хартман сто души упражнявали творчески професии — те били музиканти, художници, писатели…

В своята книга „Граници в ума“ (1992 г.) Хартман стига до заключението, че хората, склонни да сънуват кошмари, имат „тънки граници“ — тоест проявяват необичайно изострена чувствителност спрямо възприятия, сили и стимули извън тях.

„Не съм в състояние да изключвам външния свят“

Според Хартман хората с тънки граници често се чувстват като смазани от буйния поток на усещания и емоции, присъщи на нормалния живот. Прилошава им от силния шум. От ярката светлина им се завива свят. По-наситените и по-неприятни образи ги плашат.

„Не съм в състояние да изключвам външния свят“, оплаква се една от изследваните — художничка, наближаваща трийсетте.

Хартман намира за „поразително“ това, че изследваните от него хора с тънки граници „не използват типичните, присъщи на относително зрялата възраст самозащитни мисловни механизми, например изолирането на възприятията, интелектуалното им осмисляне, потискането им… Намирам ги за «беззащитни» и необичайно уязвими.“ Накратко, тези хора с тънки граници (по определението на Хартман) проявявали емоционална чувствителност, която наподобява много тази на малките деца.

Шалтер

Зигмунд Фройд пръв изказва хипотезата за съществуване на „граници на егото“ — психически бариери, които предпазват крехкото душевно равновесие на индивида от емоционалните заплахи, непрестанно прииждащи откъм външния свят и откъм потиснатите спомени. Но Хартман предполага, че тези „граници в ума“ изпълняват много по-дълбока роля. Той смята, че те отговарят за реда при работата на самия мозък, като разполагат и ограничават отделните му функции в рамките на съответните им мозъчни центрове и участъци — така, както дигите възпират разрушителните приливи на морето.

Ако ги нямаше тези граници, би съществувала реална опасност мозъкът да се пренатовари и да „гръмне“ като компютър по време на токов удар. Те са нещо като психически „шалтери“, които прекъсват автоматично захранването, когато напрежението стигне критични стойности.

Пропускливост

Като малки — твърди Хартман, — всички ние сме имали в една или друга степен тънки граници. Но в процеса на порастването необходимостта да предпазваме сами себе си от опасното за мозъка ни въздействие на различните вредни външни стимули става причина границите ни да се уплътнят. Повечето възрастни попадат в зоната между крайната тънкост и крайната плътност на границите, чиито стойности се измерват по съставения от Хартман диагностичен въпросник. Така хората са нито прекалено чувствителни, нито прекалено „дебелокожи“; нито с твърде „развинтено“ въображение, нито с крайно догматично мислене.

Това междинно състояние на границите в ума е идеално за вписването на индивида в обществото. За жалост обаче, то не е никак идеално за оригиналното мислене и за ускореното обучение. Тънките, или наричани още пропускливи, граници осигуряват съществено предимство при прилагането на техниките, които научихте от тази книга. Когато сънуват например, хората с тънки граници често и с лекота приемат чужда идентичност — да речем на животни или на индивиди от противоположния пол, — което ги прави естествено възприемчиви за ефектите от техниката „Гений назаем“. Яркостта на техните сънища предполага, че притежават и силно развита способност да постигат буйни образни потоци.

Най-общо казано, човекът с тънки граници е по-открит за възприятията и за посланията откъм подсъзнанието, откъдето извират оригиналните прозрения. Същите онези „шалтери“, които предпазват психиката ни от душевна болка и смут, същевременно възпират и блестящите откровения на мисловната ни образност. Изглежда че човешката гениалност зависи пряко от наличието на крайно пропускливи граници в ума и без тях е просто невъзможна, тъй като тя се поражда именно от смесването на същите онези образи, звуци, мисли и спомени, които нашите примитивни самозащитни „шалтери“ така отчаяно се опитват да поддържат строго разграничени.

Разковничето е в това да се научим как да уплътняваме или да изтъняваме границите си по желание, тоест да ги нагаждаме към непрекъснато променливите обстоятелства. Уплътняването е лесно — всъщност дори прекалено лесно.