Джеймс Патерсън
Крос (83)

81.

Все още бях в църквата, когато мобилният ми телефон иззвъня — нещо се бе случило в района на Капитолия. Помолих се набързо за този, който се намираше в опасност, после отправих още една молитва — да заловим престъпника по-скоро. След това напуснах тичешком църквата „Сан Антонио“.

Двамата със Сампсън потеглихме с колата му, с включени сирени и светлини, към района зад Капитолия. Когато пристигнахме, мястото бе опасано с жълта полицейска лента. На фона на най-важните правителствени сгради престъплението не би могло да изглежда по-драматично, помислих си, докато със Сампсън тичахме нагоре по стъпалата на кафявата каменна къща.

Дали убиецът устройваше това представление само за нас? Нарочно ли го правеше? Или просто бе случайност…

Чух писъка на автомобилна аларма и се извърнах към улицата. За кой ли път в живота си се сблъсквах със странната и любопитна гледка: полиция, репортери, нарастваща тълпа зяпачи.

По лицата на повечето присъстващи бе изписан страх. Помислих си, че това бе станало обичайна гледка за новия век — изплашеното изражение, ужасът, обхванал сякаш цялата страна, а може би и света.

За нещастие положението в сградата беше още по-зловещо. Вътре вече гъмжеше от детективи и техници. Пуснаха само Сампсън, но той пренебрегна нарежданията на сержанта и ме поведе със себе си.

Влязохме в кухнята.

Ужасяващата сцена.

Работилницата на убиеца.

Видях бедната Мина Съндърланд, просната на окървавените кафяви плочи на пода. Изцъклените й очи бяха втренчени в тавана. Но не тях забелязах първо. О, какво отвратително копеле беше този убиец!

В гърлото й бе затъкнат остър нож, забит като смъртоносно копие. Лицето й бе обезобразено от множество прорези, дълбоки и ненужно жестоки. Бялата й тениска бе разкъсана. Джинсите и бикините й бяха свалени до глезените, единият й пантоф бе на крака й, а другият лежеше настрани в локва кръв.

Сампсън ме погледна въпросително.

— Не мисля, че я е изнасилил — казах му.

— Защо? Смъкнал е бикините й…

Коленичих до тялото на Мина.

— Ужасните рани, цялата тази кръв, жестоко обезобразеното й лице говорят друго. Бил й е прекалено ядосан. Предупредил я е да не контактува с нас, а тя не му се е подчинила… което е причината за това страховито отмъщение. Така мисля. Може би ние сме виновни за смъртта й, Джон.

— Алекс, но ние я посъветвахме да не се връща тук! — избухна приятелят ми. — Предложихме й защита, щяхме да я наблюдаваме. Какво повече бихме могли да сторим?

— Навярно да я оставим на мира — въздъхнах ядно аз. — Или да заловим убиеца й, преди да се докопал до нея.