Джеймс Патерсън
Крос (35)

33.

Два дни след като си тръгна, Нана се върна у дома. Слава на Господ и всички ангели небесни, които сигурно бдяха над нас! Цялото семейство, особено аз, бяхме осъзнали колко много я обичаме и се нуждаем от нея. Колко наглед дребни и често незабележими неща е правила всеки ден за нас, без да получи някаква благодарност. Колко незаменима е, колко жертви е правила и продължава да прави за нас.

Не че Нана не ни напомняше за тях, както и за помощта, която ни оказва. Просто сега разбрахме, че е по-добра дори отколкото самата тя си мислеше.

Когато онази сутрин влезе с плавна стъпка през кухненската врата, свари Джени да си похапва какаови пръчици, полети с мляко.

— Казвам се Джени Крос. И съзнателно вредя на организма си — изрече Нана със своя неподражаем, безапелационен тон.

Джени вдигна ръце, за да покаже, че се предава, след което отиде и изпразни купичката си в кофата за смет. Сетне погледна Нана в очите и рече:

— Ако си возило, което се движи със скоростта на светлината, какво ще стане, като превключиш само на фарове? — После прегърна баба си, преди тя да се опита да отговори на въпроса й, който всъщност нямаше отговор.

Аз също я прегърнах, но проявих достатъчно разум да си държа устата затворена.

Когато вечерта се върнах от работа, тя отново ме чакаше в кухнята. Изтръпнах, защото си помислих, че пак ще ми трие сол на главата, но в секундата, в която ме видя, Нана протегна ръце, за да ме прегърне. А това ужасно ме изненада.

— Ела — рече тя. И когато вече бе обгърнала кръста ми, продължи:

— Съжалявам, Алекс. — Нямах право да бягам и да те изоставям така. Сгреших. Започнахте да ми липсвате още щом таксито на Ейбрахам потегли.

— Имаше пълно право… — заговорих примирително.

— Не спори с мен, Алекс — прекъсна ме Нана. — Поне веднъж млъкни, докато печелиш играта.

Послушах я и млъкнах.