Джеймс Патерсън
Крос (75)

73.

Денят ми беше дълъг и уморителен, но на следващата вечер се прибрах рано.

Нана имаше занятия по четене с класа си в Първо баптистко сиропиталище на Четвърта улица, така че аз останах у дома с децата. Най-хубавите мигове от живота ми са, когато съм с тях. Проблемът понякога беше, че невинаги успявах да им отделя достатъчно време.

Тази вечер реших да се развихря в кухнята. Приготвих любимата им бобена чорба, както и салата „Коб“^[1], а на път за вкъщи бях купил прясно изпечен хляб с чедър от хлебарницата близо до офиса ми. Бобената чорба беше вкусна почти колкото тази на Нана. Понякога си мисля, че тя има по две версии на всяка рецепта — едната, която е в главата й, и втората, в която пропуска някоя и друга тайна подправка и после споделя с мен. Това си е нейна мистерия и се съмнявам, че се е променила особено през последния половин век.

След това проведохме с децата една доста дълго отлагана тренировка. Джени и Деймън се редуваха да удрят кожената боксова круша в сутерена, докато Али обикаляше с камиончето си наоколо по пода, който бе обявил за междущатска магистрала I-95.

После се пренесохме на горния етаж за урока по „плуване“ на малкия брат. Това беше измислица на Джени, вдъхновена от нежеланието на Али да влиза във ваната. Макар че, след като веднъж се озовеше вътре, беше доста трудно да го накараме да излезе от там. Явно връзката между двете събития не му бе съвсем ясна, затова той протестираше всеки път, когато трябваше да се къпе. Аз бях доста скептичен относно идеята на Джени, докато не я видях в действие.

— Дишай, Али! — съветваше го тя, заела позата на треньор. — Хайде да видим как дишаш, мъниче!

Деймън придържаше най-малкият ми син, докато той цамбуркаше по лице във водата, опръсквайки всичко наоколо. Беше голяма веселба, но заради Джени запазвах сериозна физиономия. Наблюдавах урока на безопасно разстояние от пръските, седнал върху тоалетната седалка.

— Вдигни го за секунда — нареди Джени.

Деймън изправи „плувеца“, който вкопчи ръчички в ръба на ваната.

Али примигна и изплю вода, а очите му блестяха от играта.

— Аз плувам! — обяви той.

— Не, още не си се научил — делово заяви Джени. — Но определено имаш голям напредък, малки братко.

Двамата с Деймън бяха не по-малко мокри от него, но май въобще не ги бе грижа. Беше истински потоп. Джени бе коленичила в голяма локва, докато Деймън стоеше изправен и ме гледаше конспиративно, сякаш снизходително казва: Не са ли откачили напълно?

Когато телефонът иззвъня, и двамата бяха готови да се изстрелят към вратата и извикаха в един глас.

— Аз ще вдигна!

— Не, аз ще вдигна — пресякох ентусиазма им. — Вир-вода сте. Никакво плуване, докато не се върна.

— Хайде, Али — дочух на излизане от банята, — нека ти измием косата.

Момичето беше гениално.

Забързах надолу по коридора, за да вдигна телефона, преди да се включи телефонният секретар.

— Тук е резиденцията на семейство Крос — казах достатъчно високо, за да ме чуят децата.