Джеймс Патерсън
Крос (117)

115.

Наемните убийци на мафията стреляха и по нас. Ние със Сампсън не им останахме длъжни. Както и Касапина.

Улучих мъжа с коженото манто, нарамил узито. Той бе първата ми мишена.

Убиецът се завъртя и се свлече на колена, но след това отново вдигна оръжието, за да стреля. В този миг на гърдите му цъфна червено петно, а силата на изстрела го повали ничком. Не аз го бях улучил. Може би Сампсън?

Или Съливан?

Мракът бе сериозно препятствие за всички. Навсякъде свистяха куршуми, забиваха се в дърветата, отскачаха от скалите. Пълен хаос. Истинско безумие, от което косите ти да настръхнат.

Наемниците на мафията се бяха разпръснали във ветрило, което беше допълнителна опасност за нас.

Съливан се затича наляво, прикривайки се в сенките.

Двамата със Сампсън се опитвахме да се укрием зад по-големите дървета.

Страхувах се, че тук ще намерим смъртта си, имах чувството, че този път няма да ни се размине. Прекалено честа стрелба в твърде малко пространство. Сякаш бяхме на огнева линия. Все едно се бяхме изправили срещу тежковъоръжен специален отряд.

Единият от мафиотите изпразни автомата си към Касапина. Но бързо прецених, че не го улучи.

Оказах се прав, защото Съливан мигом отвърна на огъня и го гръмна, след което се скри в гората. Простреляният нададе вик, сетне притихна. Според мен трима от нападателите бяха свалени. Ние със Сампсън не бяхме ранени, но всъщност не бяхме главната мишена.

А сега какво? Кой щеше да направи следващия ход? Съливан, Джон или аз?

Тогава се случи нещо неочаквано — чух момчешки глас.

— Татко! Къде си?