Джеймс Патерсън
Крос (48)

46.

— Хей, Алекс, ти ли си? Как си? Отдавна не сме се виждали, голямо момче! Добре изглеждаш — викна ми една дребничка, хубава жена, която се казваше Малина Фрийман.

Махнах й и продължих да тичам. Малина, също като мен, живееше отдавна в квартала. Беше приблизително на моята възраст. Вече бе собственичка на онзи магазин за вестници, където някога двамата с нея си похапвахме бонбони и пийвахме сода като деца. Носеха се слухове, че ме харесва. Но аз също я харесвах, винаги съм я харесвал.

Нозете сами ме понесоха към Пета улица, покрай забързаните ми съседи, все едно си знаеха пътя. Когато стигнах до Суърд скуеър, завих наляво и поех обратно по заобиколния маршрут. Нямаше смисъл да се прибирам по него, но го направих по логически съображения.

В последните дни мислите ми постоянно се връщаха към убийството на Мария. Сега заобикалях пресечката, където се разигра трагедията, и в същото време се опитвах да си я спомня жива, а не в мига, в който я изгубих. Освен това всеки ден отделях време, за да проучвам старите материали. Надявах се да попадна на следа, която би могла да ме отведе до убиеца й, особено сега, след като подозирах, че той все още е на свобода.

Свърнах надясно по Седма улица, после се насочих към търговския център, като ускорих темпото. Когато стигнах до моята сграда на Индиана Авеню, вече бях набрал достатъчно скорост, за да изкача четирите етажа, взимайки по две стъпала наведнъж.

Новият ми офис представляваше преустроен апартамент. Състоеше се от обширна стая с малка баня и кухненски бокс. Снопове светлина проникваха вътре в него през големия полукръгъл прозорец в овалния ъгъл.

Точно там бях разположил две удобни кресла и малка кушетка за психиатричните сеанси.

Обстановката ме изпълваше с вълнение. Бях открил свой частен кабинет и бях готов да посрещна първия си пациент.

Върху бюрото ме очакваха три купчини с папки: двете от Бюрото, а третата от вашингтонското полицейско управление. Повечето от тях бяха за случаи, по които вероятно щях да работя като консултант. Имаше няколко престъпления за разкриване.

Първото досие, което прегледах, се отнасяше за сериен убиец в Джорджия, когото медиите бяха нарекли Среднощния посетител. Трима чернокожи мъже бяха убити в кратък интервал от време. Случаят беше интересен за мен, но имаше едно неудобство — близо хиляда километра деляха Вашингтон от Атланта.

Оставих папката настрани.

Следващата трагедия се бе разиграла по-близо. Двама професори по история в университета в Мериленд, може би любовници, бяха намерени мъртви в аудиторията. Телата им висели обесени от гредите на тавана. Местната полиция имаше заподозрян, но искаше да му се изработи психологически профил, преди да му предяви обвинение.

Оставих папката върху бюрото си и залепих отгоре й малко жълто листче, което означаваше, че може би щях да се заема със случая.

В този момент на вратата се почука.

— Отворено е! — извиках аз, но тутакси ме обзе подозрение и застанах нащрек — съвсем обичайно състояние за мен.

Какво ми бе казала Нана, преди да изляза от къщи? Гледай да не те прострелят.