Джеймс Патерсън
Крос (30)

28.

Освобождаването на единадесетте работници от лабораторията спря нападението на Отряда за спасяване на заложници и преговорите се подновиха. Полицейският комисар и шефът на детективите се срещнаха с капитан Моран и с двама пастори от енорията. Независимо от късния час телевизионните екипи продължаваха трескаво да излъчват на живо.

В крайна сметка около три часа след полунощ все пак разбрахме, че ще атакуваме. Последва още едно забавяне.

В три и половина получихме заповед за нападение. Казаха ни, че е окончателна.

С Нед Махони се спуснахме към страничния вход на сградата. Същото сториха и десетина момчета от ОСЗ. Хубавото на бронежилетката е, че може да спре фаталния куршум, но забавя движенията ти, затруднява тичането и те кара да се задъхваш.

Снайперистите се разположиха по прозорците, за да се опитат максимално да неутрализират съпротивата от вътре.

Махони обичаше да нарича тези предварителни действия „пет минути на паника и възбуда“. Аз винаги съм ги ненавиждал. За мен те бяха по-скоро „пет минути по-близо до рая или ада“. Не бях задължен да съм тук, но с Нед бяхме участвали заедно в няколко нападения и не можех да гледам безучастно отстрани.

Откъм задната врата отекна оглушителна експлозия.

Внезапно над главите ни се понесоха огромни облаци черен дим и ни посипаха отломки. В следващия миг всички тичахме към сградата. Надявах се, че няма да ме уцели някой заблуден куршум. Молех се тази нощ никой да не загине.

Двамата с Нед отвърнахме на огъня, макар да не знаехме кой стреля по нас — наркопласьорите или момчетата от Специалния отряд. А може би гърмяха и от двете страни.

Канонадата на автоматите и взривовете на гранати отекваха оглушително, докато ние си пробивахме път към извитите стълби. Цялата сграда сякаш се тресеше. Страховитият грохот пречеше да мислиш и да се концентрираш.

— Хей! Задници! — чух някой да крещи зад нас.

Последва нов залп и ослепително зарево разкъса мрака.

В този миг Нед изпъшка и се свлече върху стъпалата.

Отначало не разбрах, че е ранен, сетне видях окървавеното му рамо. Не знаех дали е улучен от куршум, или ударен от някоя отломка. Но от раната бликаше силно кръв.

Останах до него и се разкрещях по радиостанцията за помощ, но изстрелите и експлозиите заглушаваха гласа ми. Над нас се носеха викове. Настана истински хаос.

Ръцете на Нед трепереха. Никога досега не го бях виждал изплашен. Екотът на гърмежите още повече усилваше ужаса и объркването. Лицето му бе пребледняло, не изглеждаше никак добре.

— Сега ще дойдат с носилката — опитах се да го успокоя. — Аз съм с теб, Нед. Чуваш ли ме?

— Глупава работа — простена накрая той. — Попаднах право на мушката. Но можеше да бъде и по-зле. А можеше и по-добре. Между другото — продължи с усилие той — ти също си ранен.