Джеймс Патерсън
Крос (13)

11.

За Касапина не беше трудно да се смеси с колежанчетата в студентското градче на университета „Джордж Вашингтон“. Беше облечен в джинси и измачкана сива тениска с надпис „Спортен факултет“, а под мишницата си бе пъхнал един оръфан роман на Айзък Азимов. Прекара сутринта по пейките в четене на „Основаването“^[1], за да може да наблюдава студентите, и най-вече — да следи за Мариан. Момичето бе обсебило мислите му, ала това беше най-малкият му проблем.

Той наистина я харесваше и я следеше вече двадесет и четири часа, а тя взе, че разби сърцето му. Беше си отворила устата. Знаеше го със сигурност, защото я чу да споделя със Синди, най-добрата й приятелка, за „консултантката“, с която говорила преди няколко дни. След това бе отишла на втора консултация, въпреки изричната му забрана и предупреждението му.

Грешка, Мариан.

След часовете по префърцунената английска литература от осемнадесети век Мариан излезе от сградата на университета и той я последва. Момичето се движеше в компанията на двадесетина студенти. Касапина веднага разбра, че се е запътила към апартамента си. Отлично.

Може би бе приключила със занятията за деня, а може би имаше дълга почивка между часовете. Но за нея вече нищо нямаше значение. Тя бе нарушила правилата и сега трябваше да си понесе наказанието.

След като разбра, че отива в квартирата си, Съливан реши да я чака там. Като студентка от горния курс й бе позволено да живее извън комплекса и тя бе наела малък двустаен апартамент на Тридесет и девета улица, който поделяше с младата Синди. Сградата беше на четири етажа, без асансьор. Касапина влезе вътре без затруднения. Предната врата беше с обикновена ключалка, детска играчка за него.

Докато я чакаше, реши да се настани удобно. Съблече се и събу обувките си. Не искаше да цапа дрехите си с кръв.

Прочете малко от книгата си, помота се из стаите наоколо. Щом Мариан влезе, Касапина се скри в спалнята. А когато тя отвори вратата, я сграбчи с две ръце отзад и притисна скалпела под брадичката й.

— О, здравей, Мариан, Мариан — прошепна напевно. — Нали те предупредих да не говориш!

— Не съм казала на никого — едва чуто промълви тя. — Моля те…

— Лъжеш. Обясних ти какво ще се случи. По дяволите, дори ти го показах на снимка!

— Не съм казала, повярвай ми! — проплака момичето. — Обещах ти…

— Аз също ти обещах нещо, Мариан. Заклех се в очите на майка си.

Преряза гърлото й отляво надясно. После още веднъж, в обратна посока.

Докато момичето се извиваше в предсмъртни гърчове на пода, давейки се в кръвта си, той й направи няколко снимки.

Най-хубавите досега, не се съмняваше в това. Не искаше да я забрави, никога.