Джеймс Патерсън
Крос (46)

44.

Касапина тръгна след Мартин и Марша Харис, докато двамата вървяха, уловени за ръце по тъмната и тясна венецианска улица. Влязоха през централния вход на хотел „Бауер“. За миг Съливан се почуди защо Джон Маджоне ги иска мъртви, макар че това всъщност нямаше никакво значение за него.

Малко по-късно вече седеше срещу тях в бара на терасата на хотела. Приятно местенце, уютно като любовно гнездо с изглед към канала и Chiesa della Salute^[1]. Касапина си поръча „Бушмилс“^[2], но отпи само глътка-две, колкото да се настрои. В джоба на панталона си имаше скалпел. Опипа го бавно, докато наблюдаваше семейство Харис. Под раздърпания си пуловер носеше и пистолет. За всеки случай.

Какви влюбени птички!, помисли си той, докато двамата си размениха дълга целувка на бара. Май беше време да се качат в стаята си…

Сякаш прочел мислите му, Мартин Харис плати сметката и двойката напусна препълненото заведение на терасата. Съливан ги последва.

Хотел „Бауер“ беше типично венецианско палацо, повече приличаше на частен дом, обзаведен разкошно и разточително. Касапина си помисли, че съпругата му Кейтлин би харесала всичко това, но той никога не би могъл да я доведе тук, нито самият той да се върне отново.

Не и след тази нощ и неописуемата трагедия, която щеше да се разиграе само след няколко минути. Защото тъкмо това беше специалността му — трагедиите, при това най-зловещите.

Знаеше, че хотел „Бауер“ разполага с деветдесет и седем стаи за гости и осемнадесет апартамента. Семейство Харис бе настанено в един от тях на третия етаж. Последва ги по стълбите, застлани с дебел килим.

Изведнъж двойката забърза подозрително и изчезна зад ъгъла.

Съливан също ускори крачка, вземайки по две стъпала наведнъж, но в един миг всичко се обърка!

Грешка!, отсече той. Негова или тяхна обаче?

Двамата Харис го чакаха зад ъгъла с извадени оръжия. Лицето на Мартин бе изкривено в отвратителна самодоволна усмивка. Сигурно смятаха да го отведат в стаята си и там да го убият. Касапина явно беше попаднал в капан, поставен от двама професионалисти…

Що-годе прилична работа, помисли си. Даваше им осем по десетобалната система.

Но кой им я бе възложил? Кой искаше той да умре във Венеция? Защо точно той и защо сега?

Тези въпроси го осениха за част от секундата, когато двете дула зейнаха срещу него в полутъмния хотелски коридор. Само че изненадата не беше пълна, защото двамата Харис вече бяха допуснали няколко грешки: бяха прекалено лесни за проследяване, държаха се подозрително безгрижно и спокойно и твърде романтично — поне според неговото мнение — за двойка, женена от двадесет години, дори да бяха на ваканция във Венеция.

И така, още щом ги зърна да изчезват зад ъгъла, Касапина бе извадил пистолета си и стреля в секундата, в която мярна двете дула.

Не се поколеба нито за миг.

Първо се прицели в мъжа, по-опасния съперник по неговата преценка. Куршумът го улучи в лицето, разкъсвайки носа и горната му устна. Определено смъртоносен изстрел. Главата на онзи се отпусна назад и русата му перука отхвръкна.

В следващата секунда Съливан се приведе, отскачайки встрани. Куршумът, изпратен от Марша, изсвистя покрай него.

Той стреля отново и я улучи във врата, вторият куршум се заби в гърдите й, а третият — право в сърцето.

Касапина беше сигурен, че двамата Харис са мъртви, проснати като парчета месо в коридора на хотела. Но не побърза да си тръгне.

Вместо това извади скалпела и се зае с лицата и гърлата им. Ако имаше повече време, щеше да „зашие“ устата и очите им — безгрешно послание. Направи десетина снимки за колекцията си.

Някой ден, при това много скоро, Касапина щеше да ги покаже на този, който им бе платил да го убият. Но се бе провалил. Все едно вече бе мъртъв.

Този мъж беше Джон Маджоне, самият дон.