Джеймс Патерсън
Крос (36)

34.

Стоях пред вратата на голямото началство. Рано или късно всички се озовавахме тук. В петък сутринта, няколко минути след девет дойдох сам пред кабинета на директора на Бюрото Рон Бърнс на деветия етаж на „Хувър Билдинг“, главната квартира на ФБР.

През вратата на кабинета надникна измамното ангелско лице на Тони Удс, личния помощник на шефа.

— Здравей, Алекс, ето те и теб. Защо не влезеш? Добра работа си свършил онзи ден на Кентъки Авеню. Особено като се имат предвид обстоятелствата. Директорът искаше да говори с теб за това, както и за някои други неща. Чух, че Нед Махони ще се възстанови напълно.

Страхотна работа, няма що, само че едва не ме убиха, мислех си аз, докато вървях след Удс към вътрешния кабинет. Нед Махони бе прострелян във врата. Той също можеше да загине.

Директорът ме чакаше в кабинета си — неговата „светая светих“. Рон Бърнс притежаваше нещо особено: беше корав и властен тип, но се бе научил да води лек и неангажиращ разговор и да се усмихва, преди да заговори по работа. Във Вашингтон това беше задължително условие за големите шефове като него, защото им се налагаше да си имат работа с много потайни и подмолни политици. Като повечето делови хора обаче, Бърнс никак не го биваше в светските разговори. При все това около минута и половина той бъбри за местните спортове и за времето, преди да стигне до истинската причина за посещението ми.

— И така, какво те мъчи напоследък? — попита накрая. — Тони ми каза, че си искал да ме видиш, но доколкото разбирам, не е, защото просто си се затъжил за мен. Аз пък искам да обсъдя с теб някои неща. Като начало — серийните убийства в Мейн и Върмонт. Все на места, където човек най-малко би очаквал да се случат.

Аз кимнах и го оставих да продължи. Но внезапно се почувствах напрегнат и малко неуверен в себе си. Накрая все пак го прекъснах:

— Няма лесен начин да го кажа, директоре, затова ще карам направо. Дойдох да ви съобщя, че напускам Бюрото. Много ми е трудно и се чувствам притеснен. Оценявам всичко, което сте направили за мен, но взех това решение заради семейството си. И то е окончателно. Няма да размисля.

— Мамка му! — процеди Бърнс и удари с длан по бюрото. — По дяволите, Алекс! Защо ни напускаш точно сега? Ти се издигаш много бързо при нас, знаеш го! Ето какво ще ти кажа — няма да те пусна да си отидеш.

— Не можете да ме спрете — отвърнах. — Съжалявам, но съм сигурен, че постъпвам правилно. През последните дни го обмислях безброй пъти.

Бърнс се втренчи в очите ми. Навярно съзря там непоколебимата ми решителност, затова стана от стола си и заобиколи бюрото. И дойде при мен с протегната ръка.

— Правиш ужасна грешка и пагубна стъпка за кариерата си, но разбирам, че няма смисъл да споря с теб. За мен беше истинско удоволствие да работим заедно, Алекс. Беше и много полезно — заяви той, докато си стискахме ръцете.

През следващите няколко минути си побъбрихме притеснено, после станах и се наканих да напусна кабинета.

Когато стигнах до вратата, Бърнс извика:

— Алекс, надявам се, че от време на време мога да ти се обаждам, нали?

Засмях се, защото уловката беше толкова типична за него — той никога не се отказваше лесно.

— В краен случай можете да ми се обадите. Но ще изчакате да минат поне няколко месеца, нали?

— По-скоро няколко дни — промърмори Бърнс, но поне ми смигна, докато го изричаше.

И двамата избухнахме в смях. Чак в този миг осъзнах напълно, че моята кратка и донякъде впечатляваща кариера във ФБР бе приключила.

Освен това бях безработен.