Джеймс Патерсън
Крос (77)

75.

Нана все още не се бе върнала. След мигновено колебание повиках съседката Нейоми Харис, за да остане при децата. Скочих в колата и подкарах с пълна газ. Нямаше да е зле да имам и синя лампа на покрива.

Пристигнах много бързо в болницата. По пътя не можех да мисля за нищо друго, освен за Кайла. Когато спрях пред спешното отделение, видях колата й, паркирана под навеса.

Шофьорската врата бе отворена и докато минавах тичешком, надникнах вътре — на предната седалка имаше кръв. Господи, бе шофирала сама до тук! По някакъв начин беше успяла да се изплъзне от нападателя.

Както винаги, в чакалнята на „Сан Антонио“ бе пълно с хора. На рецепцията се бе строила редица от хора с отчаяни, изпити лица. Имаше и ранени, придружавани от приятели и роднини. Тук ми съобщиха, че Мария е мъртва.

— Господине, не можете… — викна някаква сестра зад гърба ми.

Но аз вече се бях промъкнал през вратите към отделението, преди да успеят да се затворят. Когато се озовах вътре, станах свидетел на поредната трескава нощ в спешното. Санитарите припряно тикаха носилките; навсякъде около мен кръстосваха лекари, сестри и пациенти.

Един младеж лежеше на походно легло, на челото му зееше дълбока рана, а лицето му бе в кръв.

— Ще умра ли? — питаше нещастникът всеки, който минеше покрай него.

— Не, ще се оправиш — уверих го, след като никой друг не си даваше труда да го успокои. — Ще оздравееш, синко.

Но къде беше Кайла? Не знаех кого да попитам за нея. Тогава чух някой да ме вика.

— Алекс, насам!

Ани ми махаше от дъното на коридора. Притичах до нея, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към травматологията — голяма зала, в която, отделени едно от друго със зелени найлонови завеси, бяха подредени болнични легла.

Неколцина медицински служители се бяха скупчили в полукръг около едно от тях. С ужас мярнах изцапаните им с кръв ръкавици.

Други минаваха забързано покрай мен, без да ми обръщат внимание.

Това означаваше, че Кайла е жива. Предположих, че в момента се опитват да я стабилизират, за да я вкарат в операционната.

Носът и устата й бяха закрити от маска. Някой тъкмо сваляше от корема й просмуканата с кръв превръзка, вече бяха срязали ризата й.

— Прободна рана в коремната област, възможно е разкъсване на далака — каза лекарката, жена на около тридесет и пет години, която явно ръководеше екипа.

Останалите гласове се примесиха. Вече нищо не чувах, всичко около мен се замъгли.

— Кръвно налягане седемдесет, пулс 120. Честота на дишане — тридесет и четири.

— Аспирирайте, моля.

— Тя добре ли е? — попитах плахо. Имах чувството, че сънувам кошмар, в който никой не може да ме чуе.

Ръката на Ани се отпусна на рамото ми:

— Трябва да ги оставим да си свършат работата. Още не знаем много, Алекс, но веднага щом разберем, ще ти кажа.

Осъзнах, че ме води към вратата. Господи, исках още да гледам Кайла, но в същото време такава мъка бе сграбчила сърцето ми, че ми бе трудно да дишам.

— Обадете се на седмия етаж, кажете им, че сме готови — викна лекарката, — ранената е остър корем.

— Това означава, че стомахът е твърд и няма перисталтика — прошепна ми Ани.

— Да вървим. Побързайте, колеги!

Бях избутан, при това не особено любезно.

— Дръпнете се от пътя ни, господине. Състоянието на пациентката е критично.

Отстъпих назад, за да направя път на носилката. Отвеждаха Кайла към коридора. Очите й бяха затворени. Дали знаеше, че съм тук? Кой й го бе причинил? Последвах носилката, но след миг я пъхнаха в асансьора много бързо, както правеха всичко. Металните врати се затвориха.

Ани ми посочи другия асансьор.

— Ако искаш, ще те заведа в чакалнята на втория етаж. Повярвай ми, всички правят каквото могат. Те знаят, че Кайла е лекар. Всички колеги я познават като истинска светица.