Нора Робъртс
Свидетелката (9)

9.

Докато караше по лъкатушещия път към вилата, в която живееше Абигейл Лаури, Съни искрено се съмняваше, че синът й ще одобри това, което прави. Само че тя бе свикнала да прави, каквото й скимне, стига да не наранява другите хора — освен ако те не си го заслужаваха. А посещението на сина й предния ден й даваше идеален повод да се отбие.

Докато паркираше, забеляза джипа, който гълташе газ като змей, и мислено се възмути.

Но пък одобри лехите за пролетни насаждения, които бе подготвила стопанката. А оранжерията направо я изпълни със завист.

Утрото бе само за гости — реши тя. Миришеше на пролет, дърветата се бяха раззеленили, а дрянът бе напъпил.

За всеки случай сутринта направи боровинков пай. Никой не можеше да устои на боровинковия й пай.

Слезе от колата, качи се по стълбите и почука. Когато вратата се открехна, предпазливо се усмихна:

— Здравейте. Аз съм Съни О’Хара, майката на Брукс.

— Да?

— Знам, че Брукс е идвал вчера, и затова реших да направя същото. Питах се как е възможно някой да живее тук цяла година, а аз все още да не съм го навестила.

— Благодаря, госпожо О’Хара, но…

— Казвай ми Съни. Направила съм ти боровинков пай.

— Благодаря. Много мило, но за съжаление имам работа и…

— Все ще намериш време за един пай. Аби ли те наричат?

— Не.

— Абигейл е симпатично, старомодно име. Трябва веднага да ти кажа, че като си наумя нещо, го постигам. Ще ти бъде много по-лесно, ако ме поканиш за няколко минути, защото иначе ще идвам, докато най-сетне се примириш и ме поканиш. Предполагам, че имаш пистолет — ако не у себе си, то някъде наблизо. Не одобрявам огнестрелните оръжия, но няма да ти чета лекции. Не още.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Аз не нося никакво оръжие. Освен пая. Пълен е с калории, но ти си слаба като вейка, така че няма да ти се отрази зле.

— Извинете, но…

— Слушай — прекъсна я весело Съни, — да се договорим така. Покани ме вътре и хапни парче пай. За да не ме обидиш.

Ядосаната Абигейл отдръпна ръка от пистолета, залепен отдолу на масичката до вратата.

Нямаше съмнение, че жената е майка на Брукс Глийсън. Приличаха си външно, а и бяха еднакво нахални под прикритието на дружелюбното държание.

Без да каже и дума, Абигейл отвори вратата по-широко и отстъпи назад.

— Божичко, великолепно куче! — Съни подаде чинията с пая на Абигейл и коленичи пред него без страх.

— Здравей, момчето ми. — Вдигна поглед към нея и попита: — Може ли да го погаля? Нашият Тор умря преди месец и половина. Беше на седемнайсет, когато се наложи да го приспим. Накрая беше сляп като прилеп.

— Много тъжно.

— А аз пък направо си изплаках очите. Остана ни старият котарак Чък, обаче не е същото. Ще си вземем друго куче, но все още не съм готова да обикна друго животно. Много е болезнено, когато трябва да се сбогуваш.

Абигейл стисна безпомощно пая.

— Ami^[1] — рече тя на кучето. — Ami, Бърт. Вече може да го погалите.

Бърт изръмжа от удоволствие.

— Да не би да си французойка?

— Не, просто знам френски.

— Бърт, ти също знаеш френски, нали? Какъв красавец! Има лешникови очи, като на Брукс. Добро куче.

Изправи се, просълзена.

— Извинявай, все още не съм преживяла загубата.

— Смъртта винаги е трудна.

— И още как. — Съни отметна назад плитката си, въздъхна и се огледа наоколо. — Много е спретнато тук.

— Ами… да. Предпочитам около мен да има ред.

— Аз пък обичам хаоса. Както и да е — не остава подредено за дълго. Художничка съм. Имам една картина, която много ще отива на хола ти.

— Така ли?

— Рисувам най-вече измислени създания и митологични герои. Феи, русалки, богове и богини, дракони, кентаври — и разни такива.

— Митологията е източник на много идеи за хората на изкуството. Ваши ли са стенописите на онази къща на „Шоп Стрийт“?

— Да, това е нашата къща.

— Много са интересни.

— Благодаря. Защо не направиш по едно кафе към пая?

— Госпожо О’Хара…

— Казвай ми Съни.

— Съни, не съм особено добра компания.

— Не се безпокой, миличка.

Колкото и да беше неудобно и притеснително, щеше да е по-лесно да покани жената за няколко минути — и толкова.

— Ще направя кафе.

Тя тръгна към кухнята и се замисли, че за втори път от два дни насам непознат човек бе влязъл в къщата й. Жената обаче беше добронамерена. Или пък…

— Синът ти ли те накара да дойдеш?

— Не. Всъщност, когато разбере, никак няма да се зарадва, че съм ти се натрапила. Само че аз… Леле! Кухнята ти е страхотна! Какви плотове само! И аз имам такъв — от стария модел. И ти отглеждаш билки като мен. Обожавам да готвя. Прилича на рисуването, само че смесваш подправки и билки за сосовете, вместо бои.

— Аз пък го приемам като наука. Има си формула. Ако се отклониш от формулата, може да създадеш нещо коренно различно.

Съни само се усмихна.

— Нямаше да имаш такава кухня, ако не обичаше да готвиш.

Тя пристъпи към прозореца.

— Много ти завиждам за оранжерията. И ние с Лърен си направихме, но нашата е малка. Нямаме място за по-голяма. Виждам, че марулята ти е пораснала. Хубава зеленчукова градина имаш.

— Сама си отглеждам повечето зеленчуци и подправки.

— И ние. Преместих се тук през седемдесетте с група други свободни души — в нещо като комуна на артистичните натури. Отглеждахме си сами плодове и зеленчуци, сами си тъчахме платове за дрехите. Мнозина от нас все още живеят тук. Стари хипита.

— Значи си била нестандартна.

— Да, и още съм.

Докато Абигейл правеше кафе и вадеше чаши и чинии, Съни разглеждаше кабинета. Вдигна вежди, когато видя алеята за автомобили и задната част на къщата на мониторите.

— Невероятно! Никой не може да се промъкне тук. Занимаваш се с охранителни системи, нали?

— Да.

— Едно време хората не си заключваха вратите нощем, а пък ако има магазин и ти се наложи да излезеш — драсваш една бележка. Ако им трябва нещо спешно, хората влизаха и оставяха парите на щанда. Понякога прогресът и промяната са нещо добро, но в някои отношения не е така.

— По-добре е да имаш сигурност.

Не умее да общува, бе казал Брукс. Само че тя извади хубави чинии, наля мляко в малка каничка, приготви захар и салфетки. Значи знаеше как да посреща гости, дори когато се изтърсваха неочаквано и не бяха добре дошли.

Съни реши, че Абигейл има само два стола — бяха комплект. Капна малко мляко в кафето си и добави щедро захар. След това я подкани:

— Ела и седни. Разкажи ми за Абигейл.

— Няма нищо за разказване.

— Винаги има. С какво обичаш да се занимаваш?

— Обичам си работата. — Абигейл седна, макар и с нежелание.

— А освен нея?

— Работя много. — Съни вдигна вежди и Абигейл се опита да измисли още нещо. — Бърт има нужда от упражнения — затова се разхождаме. — Част от очарованието на тази собственост беше, че има достатъчно земя. — Работя в оранжерията или в градината. Обичам да чета и да гледам телевизия.

— И аз — дори повече, отколкото казват, че трябва. Но хората не разбират. Освен това обичаш да се усамотяваш.

— Точно така.

— Докато отглеждах три деца, си мислех, че съм готова да платя, колкото ми поискат, за няколко часа, през които да остана сама.

— Нямах представа, че имаш и други деца.

— Още две момичета — по-големи.

— Твърде млада си, за да имаш деца на по трийсет и няколко.

— Бях на деветнайсет, когато дойдох в Бикфорд. Вече бях обикаляла цели две години.

— Искаш да кажеш… че си напуснала дома си на седемнайсет, така ли?

— В деня, след като завърших гимназия. Бях вложила твърде много, за да се откажа. Но в мига, в който приключи, се разкарах. — Съни щракна с пръсти. — Не се разбирах с родителите си, което не беше никаква изненада, тъй като виждахме всичко, ама абсолютно всичко по различен начин. Когато дойдох тук, се запознах с един млад учител. Той беше срамежлив, мил, умен, имаше красиви лешникови очи и аз го прелъстих.

— Ясно.

— Тази част беше лесна — аз бях очарователна и привлекателна — засмя се тя. — Само че ми отне доста време, докато осъзная, че се любя с човек, в когото съм влюбена. Бях напълно убедена, че не искам такъв живот. Мъж, дом, корени, семейство. Той обаче се оказа неустоим. Настояваше да се ожени за мен. Аз отказах, защото тази работа не беше за мен.

— Бракът като институция е част от културата ни, и въпреки това си остава просто един договор — ненужен договор, който се разваля много лесно.

— Все едно повтаряш онова, което аз казвах навремето. Когато разбрах, че съм бременна с Мия, се съгласих да се обвържем. По онова време се занимавах с уика^[2]. Направихме си чудесна церемония край реката и се нанесохме в малка барачка. Кухнята не беше и наполовина колкото тази, нямаше вода и тоалетна, но се чувствах добре.

Тя въздъхна и се наведе над кафето си при този спомен.

— Там родих и отгледах две деца. Животът ни съвсем не беше розов. Мъжът ми искаше истински брак, истински дом. Търпя това положение почти три години. Тогава осъзнах, че е крайно време да отстъпя. И така — грабнахме бебоците и отидохме при съдията, за да подпишем официално. С парите, които изкарвах от произведенията си — бях подписала договор за изработка на поздравителни картички, който ми носеше добри средства — и с тези, които той беше спестил от учителската си заплата, си купихме разнебитената къща до Шоп Стрийт. Започнахме да я стягаме; роди се Брукс, а аз не съжалих за решението си нито за момент. Никога.

На Абигейл разговорът й беше много интересен.

— Имала си страхотен късмет.

— О, да. Харесва ли ти паят?

Абигейл примигна и сведе поглед. Беше изяла почти половината, докато слушаше като омагьосана разказа на Съни.

— Чудесен е.

— Ще ти дам рецептата.

— Никога не съм правила пай. Сама съм и ми се струва непрактично.

— Няма нищо практично в един пай. Да направим размяна. Ще ти дам рецептата, ако ми дадеш някоя от твоите.

— Не знам какво харесваш.

— Изненадай ме.

Абигейл се поколеба, после отиде до лаптопа и отвори файла с рецепти. Принтира рецепта за пиле с чушки.

— Може да увеличиш или намалиш подправките, в зависимост от вкуса си.

— Струва ми се върхът. На път към къщи ще се отбия на пазара и ще купя, каквото нямам. Още довечера ще я пробвам. Ей сега ще ти напиша рецептата за пая. — Тя извади от чантата си бележник и химикалка.

— Наизуст ли я помниш?

— Да знаеш от колко години правя този пай! Той е любимият на Лърен.

— Усмихваш се, когато изричаш името му.

— Така ли? Женени сме от трийсет и шест години, и той все още ме прави щастлива.

Това, помисли си Абигейл, бе най-прекрасното, което можеше да се каже за някоя връзка. Изглежда щастието можеше да трае дълго.

Когато остана отново сама, прочете рецептата, която стискаше в ръка. Щеше да я качи в компютъра по-късно. Веднага събра чиниите и чашите и с огромна изненада забеляза колко е часът.

Нямаше представа как бе станало — но се оказа, че е прекарала повече от трийсет минути в кухнята, докато похапваше пай, пиеше кафе и водеше увлекателен разговор с напълно непозната жена.

Е, май вече не беше непозната.

Погледна кучето и каза:

— Какво пък толкова. Да отидем да се поразходим.

 

 

— Какво си направила? — Брукс зяпна майка си.

— Много добре ме чу. Занесох пай на Абигейл. Побъбрихме си приятно, докато похапвахме от него и пиехме кафе. Тя ми хареса.

— Мамо…

— Съгласна съм, че й липсват социални умения. Не е срамежлива — просто е забравила как се общува. Когато си припомни, започнахме да се разбираме безпроблемно. Дори си разменихме рецепти.

— Ти… — Седналият на бюрото Брукс отпусна глава в ръцете си. — Не чу ли какво ти казах снощи?

— Чух, разбира се.

— Възможно е тя да бяга. Много възможно е да се окаже, че е в беда. Ако проблемите й я застигнат, ще стане опасно. А ти просто решаваш, и се изтърсваш с някакъв пай.

— Боровинков. Наложи се да направя два, за да не се сърди баща ти. Кухнята й е невероятна. А ако се съди по рецептата, която ми даде — готова съм да се обзаложа, че е страхотна готвачка. Има камери, пръснати из целия имот. Видях различни места на екрана на компютъра — алеята за автомобили, задната част на къщата и така нататък.

— Боже!

— Говори на кучето си на френски.

Щом чу тези думи, той отново вдигна глава.

— Какво?

— Така и не можах да си обясня защо му е на някого да учи кучето си на френски. Но пък възпитанието й е на ниво. Докато те слуша, сякаш цялото й тяло се устремява към теб. Има нещо у нея, което ме привлече. Прииска ми се да я погаля, също като кучето.

— Да не би да си… погалила си онзи чудовищен звяр?

— Тя му каза на френски, че може. Голям е сладур. А колко й е предан само — веднага си личи. Не се отделя на повече от две крачки от нея. Много добро куче. Сигурна съм, че е невероятен другар. А сега отивам в магазина да напазарувам. Иска ми се да пробвам рецептата, която тя ми даде.

— Мамо, не искам да ходиш пак там, преди да науча нещо повече.

— Брукс!

Той беше на трийсет и две, и въпреки това още се стряскаше от тона й.

— Вече си голям човек, но още не сме стигнали дотам, че да ми нареждаш какво да правя. Ако искаш да разбереш повече за нея, защо просто не отидеш там и не се опиташ да се държиш приятелски като мен?

— И пай ли трябва да й нося?

— Пробвай с бутилка вино.

 

 

Той занесе сравнително хубава бутилка пино гриджо. Жестът му се стори подходящ, приятелски. Освен това нямаше да изглежда твърде нагласено. Престана да мисли и се качи в колата.

Дъждът от предишната вечер сякаш бе раззеленил дърветата още повече. Бе привечер. Слънцето блестеше през цъфналите, свежи клони, надвесени над пътя, и хвърляше последни отблясъци по бързоструйната вода в малкия поток, който се виеше край, пътя.

Той шофираше бавно заради неравностите. Забеляза дима, който излизаше от комина.

В следващия момент я видя.

Стоеше край алеята с огромното куче, притиснато до високите й черни ботуши. Беше с дънки, черно кожено яке и задължителното огнестрелно оръжие.

В този момент бе невероятно сексапилна.

Като се изключи раздразнението, изписано по лицето й.

Той взе бутилката вино и слезе от автомобила.

— Добър вечер. — Пристъпи към нея, сякаш не бе препасала „Глок“ и до нея не стоеше куче, което сигурно щеше да разкъса вратната му вена, още преди да успее да извади оръжието си от кобура.

Тя стрелна бутилката с поглед.

— Това пък какво е?

— Две неща. Едното е бутилка хубаво вино, а другото — извинение.

— Извинение за какво?

— Заради мама. Бях ходил у тях на вечеря и споменах, че съм идвал. Тя веднага се е хванала за думите ми. Много се извинявам за… натрапничеството.

— Значи сега ти се натрапваш, за да се извиниш за натрапничеството.

— Може и така да се каже. Но пък виното съвсем не е лошо. На разходка ли сте били?

— Защо реши така?

— Ботушите ти са кални. Снощи валя. Винаги ли носиш оръжие, когато разхождаш кучето?

Абсолютно винаги носеше пистолет, но това не му влизаше в работата.

— Ходих да стрелям по мишена. Не трябваше да ми носиш вино.

— Може би, но пък е приятно. — Той обърна бутилката така, че светлината премина през виното със златист цвят. — Къде стреляш по мишени?

— Защо задаваш толкова много въпроси? Защо непрекъснато идвате тук — ту с вино, ту с пай? Какво ви става, бе, хора? И на какво се хилиш?

— На кой въпрос искаш да отговоря първо? — Тя го изгледа студено и той сви рамене. — Тогава поред. По природа съм любопитен, освен това съм ченге, така че въпросите са ми в кръвта. По всяка вероятност съм наследил част от любопитството си от мама, която е пристигнала тук, въоръжена с пай, тъй като е дружелюбна. Вече ти обясних за виното. Така че ние сме си такива. Твоята гледна точка може би е различна. А се ухилих, защото се питах дали влагаш някакъв темперамент в тази работа. Буквално те озарява. Хубаво е да видиш светлината. Отговорих ли на всички въпроси?

Очите му бяха придобили кехлибарен цвят на следобедното слънце, а усмивката му й се стори примамлива. Помисли си, че той умее да общува с невероятна лекота.

— Сигурно се мислиш за очарователен.

— Ами, да. Това сигурно е недостатък — но кой иска съвършенство? Отговорих на въпросите ти, а ти така и не отговори на моя. Къде стреляш?

— Защо питаш?

— По две причини. На първо място отново е любопитството. Второ — ченге съм и знам, че пред мен е жена, която редовно ходи въоръжена. Искам да разбера как се справяш.

— Изключително точен стрелец съм.

— Това обаче го казваш ти. И аз мога да ти кажа, че танцувам танго като аржентинец, но ако не ти покажа, може да се окаже, че лъжа — или преувеличавам.

— Едва ли всички аржентинци умеят да танцуват танго.

— Добре — като аржентинец, който умее.

— Ако ти покажа уменията си по стрелба, ще ме оставиш ли на мира?

— Стига, Абигейл — не мога да приема подобна уговорка. Може да се наложи да се върна. Ами ако банда екстремисти нахлуе, за да те похити? Или пък извънземни? Наоколо е пълно с хора, които се кълнат, че са виждали въпросните извънземни — като И Ти. Бо Мъгсли разправя, че го отвличали по два пъти в годината — като по часовник.

— Това е нелепо.

— Не и според Бо Мъгсли. А пък да знаеш какво става, когато започне да ти обяснява за аналните сонди… Но да оставим настрана тези глупости — ти си много интересна жена.

— Не искам да съм интересна.

— Ето, виждаш ли? Така ставаш още по-интересна.

— Ако има интелигентни форми на живот на други планети — те едва ли ще си губят времето да отвличат онези, които си гледат работата.

— Никога не се знае.

Тя нямаше представа как да спори с човек като него, който не следваше логиката и беше толкова бъбрив. А и разбра, че няма измъкване, заради упоритостта му и любопитството на ченге.

— Ще задоволя любопитството ти за уменията си по стрелба. След това можеш да си вървиш.

— Това е добра отправна точка. — Той забеляза, че тя отпусна ръка на главата на кучето, преди да се обърне.

— Мама ми каза, че кучето ти говори френски — рече Брукс и я настигна. — И аз учих две години в гимназията, но само защото учителката по френски беше адски готина. Невероятна жена. Не научих почти нищо, но цели две години не откъснах очи от великолепната госпожица Гарднър.

— Проучванията доказват, че тийнейджърите мъже често вземат решения на базата на секса. Повечето така и не успяват да надраснат тази тенденция.

— Не можеш да ни обвиниш за генетичния ни профил. Много впечатляващо. — Той спря и се огледа.

Очакваше да види една-две мишени — но се оказа, че има три силуета като на полицейско стрелбище, изправени на подвижни стойки, подпрени на дебело подплатени греди. Предпазни наушници и очила, оставени на дървена пейка до резервните пълнители. Прецени, че тя е нагласила мишените на петнайсет метра.

— Нямам втори чифт наушници — обърна се тя към него, преди да си ги сложи.

— Нищо.

Той отстъпи назад и притисна ръце към ушите си, докато тя заемаше позиция.

Веднага забеляза, че заема стойка на добре обучено ченге — с едно-единствено, отработено движение. Изстреля шест куршума, без да трепне, след това прибра оръжието си в кобура, и едва тогава изтегли мишената.

— Добри попадения — отбеляза той. И шестте бяха в средата — описваха стегната, почти съвършена формация.

— Както сам се убеди, аз съм безупречен стрелец.

— Спор няма — съгласи се той. Тя се наведе, събра гилзите и ги изхвърли в една кофа. — Може ли да пробвам и аз?

Тя свали наушниците и защитните очила и му ги подаде.

Кучето бе приседнало наблизо и чакаше търпеливо.

— Възглавница.

— Какво?

— Говорех на кучето, защото може да… възрази, ако извадиш оръжие.

— Няма да е много хубаво. — Брукс подаде на Абигейл бутилката вино и сложи очилата и наушниците.

— Използваш „Глок 22“ — отбеляза тя. — Добро оръжие.

— Върши работа. — Сега той зае позиция, отпусна рамене и изстреля шест куршума.

Погледна към кучето, докато прибираше пистолета. Бърт не беше помръднал.

Абигейл изтегли мишената и за момент остана загледана в попаденията, почти идентични с нейните.

— И ти си великолепен стрелец.

— И аз съм на мнение, че ако носиш оръжие, трябва да уцелваш онова, към което си го насочил. Мама, като достоен представител на децата на цветята, е против оръжията — може би тъкмо затова аз развих уменията си. Най-обикновен тийнейджърски бунт, нищо повече.

— Сигурно. — Тя вдигна поглед към него. — Стрелял ли си по хора?

— Засега не съм. Ще ми се така да си остане. На няколко пъти ми се е налагало да вадя оръжие, но не ми се е налагало да го използвам.

— А би ли го направил?

— Да.

— От къде си толкова сигурен?

— Защитавам и служа. — Той я погледна, а пъстрите му очи бяха станали напълно сериозни. — „Защитавам“ е на първо място. Защо да нося значка, ако не мога да защитавам? Но пък ще съм доволен, ако никога не се наложи да стрелям по хора. — Той се наведе, за да събере гилзите. — А ти?

— Питаш дали съм застрелвала някого ли? Не. Но дори да бях — ако си призная, ти ще започнеш да задаваш нови въпроси.

— Така си е. А в състояние ли си да застреляш човек?

— Да. — Тя помълча за кратко. — Не ме питай от къде знам.

— Не се налага. А случайно да ти е останало парченце от пая? След като доказахме един на друг какви добри стрелци сме, мисля, че е най-добре да пийнем по чаша вино с парче пай.

— Значи виното е било само претекст.

— Така е — но пък е много добро вино.

Той притежаваше чара на майка си — каза си тя, както и същото умение да постига своето. Нямаше никакъв смисъл да отрича физическата му привлекателност. Хормоналната й реакция към външния му вид, поведението, дори гласа му, бе напълно нормална.

— Не мога да изям целия пай сама. Твърде голям е.

— Би било жалко да се развали.

Тя остави очилата и наушниците на пейката.

— Добре. Може да похапнеш пай и да пийнеш вино. Само че няма да правя секс с теб.

— Сега вече ме обиди.

— Не, не съм. — Тя пое към къщата. — Харесвам секса.

— Ето, виждаш ли — непрекъснато откриваме общи неща помежду си. Ако продължаваме така, до седмица ще станем първи приятели.

— Ако исках да си намеря приятели, щях да се запиша в някой читателски клуб.

Започва да се отпуска — помисли си той, очарован от сарказма й.

— Много обичам да чета — поредното общо нещо между нас. Но не говорехме ли за секс?

— Сексът е напълно нормална физическа функция и приятно преживяване.

— Дотук сме напълно единодушни.

Тя извади ключ и отключи вратата. Влезе и набра кода на алармата.

— Може би ти се струвам физически привлекателна на някакво ниво.

— На всички нива.

— Може би това е причината, поради която си дошъл с бутилка вино. Ще изпием по една чаша, но няма да правя секс с теб.

— Добре. — Очарован от нея, той я последва в кухнята. — Има ли някаква причина да не искаш — освен факта, че дори не сме похапнали боровинков пай заедно?

— Задаваш прекалено много въпроси. Доста е досадно да им се отговаря.

— Дяволите да го вземат това любопитство! За бога, Абигейл — ти да не би да се усмихна?

— Сигурно съм направила гримаса.

— Дори се пошегува. Вече очаквам да нахлупиш шапка за парти и да затанцуваш по масата.

— Забавен си. А аз не съм — затова ценя високо хората с чувство за хумор. — Тя свали якето, отвори вратата на малък килер и го закачи там. — Освен това си привлекателен, със стегната фигура. Предпочитам да правя секс с човек, който е в добра физическа форма.

Тя извади тирбушон и отвори виното неочаквано бързо и умело.

Какво пък, помисли си той и седна.

— Значи единствената ми черна точка досега е любопитството.

— Има и други. Близостта например — която ще направи отношенията ни проблематични, когато вече нямам желание да правя секс с теб.

— Защо реши, че ще искаш да сложиш край на секса с мен?

Тя извади чаши, чинии и прибори.

— Законът за вероятностите.

— Така ли? Готов съм да се боря с него.

— Много хора си мислят, че могат да се преборят с него, само че не успяват. — Тя наля вино и му подаде чашата. — Носът ти ми харесва.

— Защо?

— Чупен е. Несиметричността ти придава характерно излъчване, прави лицето ти по-интересно. Харесвам различните неща.

— И въпреки това няма да правиш секс с мен.

Тя се усмихна отново — този път истински.

— Сигурна съм, че имаш и други възможности.

— Така е. Момичетата се редят на опашка с номерчета, както в кулинарния магазин.

— Да ти кажа ли защо няма да правя секс с теб?

Той забеляза, че е събудил любопитството й.

— Кажи ми.

— Привлекателен си; струваш ми се… в добра физическа форма. Наблюдаваш ме така, сякаш успяваш да проникнеш, до най-дълбоките кътчета на мозъка ми. Не знам защо това е секси — но е факт, че е така.

— Имаш нужда от помощ.

— Не искам никаква помощ.

— Не става въпрос дали искаш, или не. Имаш нужда от нея, а аз имам слабост към хора в беда. Харесвам и кучето ти, въпреки че ми се струва опасно като „Глока“, който носиш — или почти толкова опасно. Харесва ми как говориш. Иска ми се да усетя формата на устата ти под моята. Но… — Той въздъхна преувеличено и вдигна ръце, след това ги отпусна. — Винаги ще имам въпроси. А това ще си остане проблем. Аз съм мъж, следователно съм навит за секс. Но имам желание първо да опозная жената. Вечеря, разговор — нали знаеш.

— Среща. Не искам да ходя по срещи.

— Не се изненадвам, че го казваш. Но двамата с теб вече стреляхме по мишени. Говорихме си и сме наясно с гледните си точки по някои въпроси. Сега пък пием вино и ядем пай. Накрая ще излезе, че това е среща.

Тя го погледна, без да крие смущението си.

— Не е никаква среща.

— Според теб. Само че аз си имам друга преценка. Единственото, което ме възпира да правя секс с теб, е вроденото ми любопитство. Него мога и да го заобиколя. Мога да се убедя, че не представлява проблем за мен; след това единственото, което ще ме спре да правя секс с теб, ще бъде твоето желание.

— Само че аз не изпитвам подобно желание — така че най-добре да говорим за нещо друго — възрази тя. — Не исках да те предизвиквам сексуално.

— Разбрах, че не искаш — въпреки че изглеждаше точно така. Но пък ми хареса. — Той си взе още от пая и попита: — Ти ли си направила охранителната система?

Тя отново го погледна предпазливо.

— Да.

— И камерите ли?

— Да, без хардуера.

— Очевидно. — Той се обърна, за да разгледа мониторите. — Много добре.

— Това ми е работата.

— И аз се справям с компютъра. Мога да свърша, каквото трябва, и да открия онова, което търся. Виж, баща ми е страхотен. Ако прецакам нещо, той оправя проблема. Сигурно защото е гений в математиката. А ти как си с математиката?

— Обичам я. Тя е логика.

— Трябваше да се сетя. — Обърна се отново към нея и отпи глътка вино. — У вас ми харесва. Мама е влюбена в кухнята ти.

— Трябва да й купиш куче.

— Какво?

— Твърди, че не била готова — но от начина, по който се държи с Бърт, се вижда, че е. Липсва й куче. Тя… — Абигейл се изчерви. — Извинявай, не е моя работа.

— Тук май не сме на едно мнение. Тя обичаше кучето ни. Всички го обичахме. Бяхме съкрушени, когато се наложи да го приспим.

Той погледна Бърт, но реши да не го гали — ръката все още му трябваше.

— Наистина ли мислиш, че е готова да гледа ново куче?

— Не трябваше да започвам тази тема.

— Да, но сега ти зададох въпрос.

— Тогава — да. Според мен тя има чувството, че ще го предаде, ако си вземе друго куче. Но ако го получи като подарък от някое от децата си — ще бъде различно, нали?

— Точно така. Благодаря. А тя те харесва. За мама говоря.

— И аз я харесвам. Трябва да й върнеш чинията. — Абигейл стана, за да покрие остатъка от пая.

— Защо се разбърза толкова?

— Време е да си тръгваш. Трябва да си нахраня кучето, освен това ме чака работа. Моля те, предай на майка си, че паят много ми хареса.

— Ще й кажа. — Той стана и взе чинията.

— Благодаря ти за виното. Ще те изпратя.

— Кажи на кучето си да не ме напада.

— Защо?

— Защото искам да вдигна ръка към теб, а след това и двете ще ми бъдат необходими, за да шофирам. Не искам да отхапе едната до китката.

— Не обичам да ме докосват.

— Но обичаш секса. Целувката е нещо средно между докосване и секс. Не си ли любопитна, Абигейл?

— Малко. — Тя огледа лицето му като на рентген, после се обърна към кучето. — Ami — рече тя и докосна леко ръката на Брукс. — Ami, Бърт.

Въпреки това се напрегна, когато Брукс я хвана за ръката — същата, с която боравеше с пистолета.

— Ami — прошепна той. — Знам тази дума. Нека бъдем приятели.

С другата ръка докосна леко бузата й. Беше нежен и внимателен, едва доловимо пресичаше границата на приятелството. Устните им се срещнаха, очите също.

Притиснаха се един до друг, ръката й се отпусна на рамото му, после се плъзна към врата и пръстите й се заровиха в косата му. Езикът й галеше неговия, а очите й станаха по-тъмнозелени.

Той отстъпи назад, пусна ръката й, поклати глава и каза:

— Знаеш, че трябва да се върна.

— Това е грешка.

— Различни гледни точки — нали не си забравила? — Той се наведе напред и докосна устните й. — Ще се върна. Чао, Бърт — добави и тръгна към колата си.

Абигейл заключи вратата, въздъхна, погледна кучето и повтори:

— Голяма грешка.