Нора Робъртс
Свидетелката (2)

2.

След цялата помощ на Джули, бе напълно справедливо Елизабет да поработи над новите й документи. Създаването на шаблон бе съвсем простичка работа. Според проверката, която тя направи, качеството на документа зависеше до голяма степен от качеството на хартията и ламината.

Това не бе никакъв проблем, тъй като майка й не пестеше пари за абсолютно нищо.

Със скенера и компютъра тя създаде доста правдоподобно копие, а след това с помощта на „Фотошоп“ добави дигиталната снимка и нанесе дребни поправки.

Резултатът бе задоволителен, но не и достатъчно добър.

След няколко часа и три опита се получи документ, който да издържи проверката в нощен клуб. Според нея личната карта можеше да мине дори полицейска проверка. Надяваше се да не се стига чак дотам.

Остави документа на Джули настрани.

Тъй като бе станало един сутринта, Елизабет си каза, че е твърде късно да й звъни.

Значи ще се чуем на сутринта — реши тя и се зае със своята карта.

Първо снимката — реши момичето и посвети почти цял час на новия си грим, като много внимателно повтаряше онова, което бе видяла Джули да прави в мола. Сложи си черна очна линия и спирала, ярко червило и накрая руж.

Не бе имала представа, че ще се окаже толкова забавно — и трудоемко, докато постигнеш задоволителен резултат с цветовете, четките и моливите.

Лиз изглеждаше по-възрастна — поне така й се стори, докато оглеждаше резултата. Освен това беше красива, излъчваше самоувереност й всеки би казал, че е напълно нормално момиче.

Поруменяла от задоволство след постигнатия успех, тя отвори плика с козметика за коса.

Ставаше по-трудно, но тя бе напълно уверена, че като се поупражнява, ще се научи. Важното бе, че небрежните щръкнали кичури й харесваха — къси, непокорни, черни и лъскави, те бяха много различни от червеникавокафявата й дълга, права и скучна коса.

Лиз беше станала нов човек. Тя можеше — и щеше — да върши все неща, каквито Елизабет дори не си беше представяла. Лиз слушаше песните на Бритни Спиърс и носеше дънки, които откриваха пъпа й. А в събота вечер обикаляше клубовете с приятелка, танцуваше, смееше се и… флиртуваше с момчета.

— А пък момчетата флиртуват с Лиз — измърмори тя, — защото Лиз е красива, забавна и не се страхува от нищо.

След като прецени всичко — включително и фона, тя нагласи новия си фотоапарат на таймер и си направи няколко снимки.

Работи чак до три часа; при втория документ процесът й се стори по-лесен. В четири прибра инструментите и екипировката и спокойно си свали грима. Беше сигурна, че няма да може да мигне, защото мислите не я оставяха на мира.

Отпусна се за момент и затвори очи.

За пръв път в живота си — с изключение на случаите, когато беше болна, тя спа непробудно чак до обяд. Щом се събуди, веднага се втурна, към огледалото, за да се увери, че не е сънувала.

После побърза да позвъни на Джули.

— Готово ли е? — попита новата й приятелка. Вдигна след първото позвъняване.

— Да. Всичко е наред.

— И е супер, нали? Кажи, че ще мине.

— Фалшификатите са върхът. Няма да имаме никакви проблеми.

— Страхотно! Значи, в девет. Аз ще взема такси, ще го накарам да изчака… така че ти бъди готова. И да се докараш, Лиз.

— Снощи пробвах да си сложа грим. Ще се упражня още веднъж, а следобед ще си направя и косата. Ще се науча и да ходя на токчета.

— Задължително. Чакай ме. Готви се за купона!

— Добре, ще… — Джули обаче бе затворила.

 

 

Посвети деня на така наречения „Проект Лиз“. Сложи си нови панталони с ниска талия и топ, гримира се, посвети доста време на косата си. Разтъпка из къщата новите си обувки, а след като прецени, че е усвоила походката, затанцува.

Завъртя се пред огледалото, след като намери станция, по която пускаха поп музика. Започна да танцува сама пред огледалото и се опита да се научи на движенията, които бе видяла по време на танците в гимназията, когато никой не й обръщаше внимание, защото бе прекалено малка и обикновена и момчетата дори не я забелязваха.

Заради токчетата трябваше да пристъпва по-внимателно. Завъртането й създаваше проблеми, но въпреки това й харесваше лекото олюляване, присвиването в коленете, плавното движение на бедрата.

В шест извади вечерята и я изяде, докато проверяваше имейла си. Нямаше нищо — майка й не беше написала и дума. Сигурна бе, че ще има мейл, най-малкото поучителна лекция — все нещо.

Само че търпението на Сюзан беше безкрайно, а и тя беше много добра в мълчанието.

Този път няма да стане, реши твърдо Елизабет. Този път Сюзан я очакваше истински шок. Беше обърнала гръб на Елизабет, а щеше да се прибере при Лиз и да научи, че тя нямаше никакво намерение да посещава лятната програма на университета. Лиз сама щеше да реши какви курсове да избере за предстоящия семестър.

Лиз нямаше да стане хирург. Лиз щеше да работи с ФБР и да се специализира в кибер престъпленията.

Реши за трийсетина минути да прегледа университетите, чиито програми бяха с най-висок рейтинг. Сигурно щеше да се наложи да се прехвърли, а това определено щеше да се окаже проблем. Въпреки че парите й за колежа бяха свързани с попечителския й фонд — отпускаха ги баба й и дядо й — те можеше да я отрежат. Щяха да послушат дъщеря си и да се съобразят с желанието й.

В такъв случай щеше да кандидатства за стипендия. Оценките й бяха чудесни. Щеше да изгуби един семестър, но пък щеше да си намери работа. Точно така — щеше да тръгне на работа. Щеше сама да си изкарва парите, за да постигне онова, което желаеше.

Изключи всичко и си напомни, че тази вечер ще се забавлява, ще прави нови открития. Нямаше нито да се притеснява, нито да планира.

Качи се на горния етаж, за да се облече за първото си вечерно излизане. Това щеше да е първата вечер на истинска свобода.

 

 

Тъй като се приготви много по-рано, на Елизабет й остана достатъчно време да мисли, да си задава въпроси и да се съмнява. Беше прекалено официално облечена, гримът й не беше достатъчно хубав, а косата й не приличаше на нищо. Никой нямаше да я покани да танцува. Винаги ставаше така.

Джули беше на осемнайсет — по-голяма, по-опитна — и знаеше как да се облича и как да се държи, когато е сред хора, как да разговаря с момчета. А пък тя сигурно щеше да изтърси нещо неподходящо. Щеше да засрами Джули, а след това Джули никога вече нямаше да й проговори. Трудно постигнатото приятелство щеше да е съсипано завинаги.

Обзе я такава паника, че усети как започва да й се гади от страх. На два пъти седна, отпусна глава между коленете си, за да прогони пристъпите на паника. Въпреки това намери сили да стане и да отвори вратата, когато Джули звънна. Усети, че дланите й са потни, а сърцето й блъска неудържимо.

— Леле боже!

— Ужасно е. Знаех си, че е ужасно. — Съмненията и страховете се изродиха в отвращение и възмущение, докато Джули я наблюдаваше. — Извинявай. Ако искаш просто си вземи личната карта.

— Косата ти.

— Не знам къде ми беше умът. Просто исках да опитам…

— Върховна е! Ти изглеждаш върховно. Нямаше да те позная. Господи, Лиз, наистина изглеждаш на двайсет и една, а пък колко си секси само.

— Наистина ли?

Джули подпря ръка на ханша.

— Значи си се крила досега?

Пулсът на гърлото й туптеше като отворена рана.

— Значи всичко е наред? Добре ли изглеждам?

— И още как. — Джули описа кръг с пръст и Елизабет я зяпна недоумяващо. — Завърти се, Лиз. Дай да те огледам отвсякъде.

Изчервена, почти обляна в сълзи, Елизабет се завъртя.

— О, да, тази вечер сме направо трепач.

— И ти изглеждаш страхотно. Но ти винаги изглеждаш невероятно.

— Много си мила.

— И роклята ти ми харесва.

— На сестра ми е. — Джули се завъртя и застана като манекенка в черната мини рокля с презрамка през врата. — Да знаеш, че ще ме пречука, ако разбере, че съм я взела.

— Кажи, хубаво ли е да си имаш сестра?

— Не е никак зле да имаш по-голяма сестра, която носи същия размер като твоя, въпреки че през повечето време е голяма гаднярка. Дай да видя личната карта. Хайде, че броячът цъка, Лиз.

— А, добре. — Лиз отвори вечерната чанта, която беше избрала от колекцията на майка си и извади фалшивата лична карта на Лиз.

— Изглежда съвсем като истинска — отбеляза Джули, след като я огледа намръщено, после вдигна тъмните си ококорени очи към Елизабет. — Ама съвсем истинска.

— И двете се получиха добре. Можех да ги направя и по-хубави, ако имах по-прецизно оборудване, но за тази вечер ще ни свършат работа.

— Дори на пипане е като истинска — промърмори Джули. — Страхотни умения имаш, малката. Можеш да натрупаш яки кинти. Познавам хлапета, които са готови да платят скъпо и прескъпо за нещо такова.

Обзе я паника.

— Няма да казваш на никого. Нашите са само за довечера. Тази работа е незаконна и ако някой разбере…

Джули докосна с пръст сърцето си, а след това и устните.

— От мен няма да излезе и дума. — Освен пред Тифани и Амбър, помисли си тя. Усмихна се на Елизабет, сигурна, че ще успее да убеди новата си най-добра приятелка да направи още две фалшиви лични карти за близки приятелки. — Хайде, време е купонът да започне.

След като Елизабет затвори и заключи вратата, Джули стисна ръката й и двете затичаха към таксито. Тя се качи, каза на шофьора името на клуба, а след това се обърна и каза:

— Добре, план за действие. Първо, леденостудено.

— Трябваше ли да си взема пуловер?

Джули се разсмя, а след това примигна, защото разбра, че Елизабет не се шегува.

— Не, исках да кажа, че двете с теб ще се държим студено, все едно непрекъснато обикаляме клубовете. Все едно сме свикнали и преситени. За нас това е поредната съботна вечер.

— Значи да сме спокойни и да се смесим с останалите.

— Нали това казах. Щом влезем, сядаме на някоя маса и си поръчваме „Космополитън“.

— Какво е това?

— Ами, коктейлът на момичетата от „Сексът и градът“.

— Не ги познавам.

— Няма значение. Модерно е. Ние сме на двайсет и една, Лиз, и сме в жесток клуб. Ще си поръчаме модерни напитки.

— Аха. — Елизабет се приведе напред и сниши глас. — Родителите ти няма ли да усетят, че си пила?

— Те се разделиха миналата зима.

— О, колко неприятно.

Джули сви рамене и за момент погледна през прозореца.

— Случва се. Както и да е — татко ще видя чак в сряда, а мама замина с приятелките си за уикенда на някаква тъпа вила. Ема излезе на среща, а и на нея изобщо не й пука. Мога да правя, каквото си искам.

Елизабет кимна. И двете бяха в едно положение. У дома не ги чакаше никой, на когото да му пука.

— Тогава ще пием „Космополитън“.

— Това вече е приказка. И ще се оглеждаме и ослушваме. Затова отначало ще танцуваме заедно — така ще можем да огледаме момчетата — и ще им дадем възможност и те да ни огледат.

— Затова ли момичетата танцуват заедно? Все се чудех…

— Освен това е забавно, а и много от момчетата не танцуват. Нали си носиш мобилния?

— Да.

— Ако се разделим, ще се чуем. Ако някое момче ти поиска телефона, не давай домашния. Мобилния може, освен ако майка ти не проверява кой те търси.

— Никой не ме търси.

— Като виждам как изглеждаш — това ще се промени още тази вечер. Ако не искаш да си дадеш телефона на момчето, дай му фалшив. Ти си в колеж, значи поне в това отношение няма проблем. Ще кажем, че сме съквартирантки. Аз уча изкуство. Твоята специалност каква беше?

— Би трябвало да се подготвям за медицинската школа, но…

— Това е добре. Когато е възможно, казвай истината. Така няма да се объркаш.

— Добре, значи съм в медицинската школа и ми предстои да започна стаж. — Самата мисъл я потисна. — Само че, ако не се налага, нямам желание да говоря за училище.

— И без това момчетата обичат да говорят единствено за себе си. Господи, почти пристигнахме. — Джули отвори портфейла си, огледа се в малкото огледалце и освежи гланца си за устни, Елизабет направи същото. — Ще платиш ли таксито? Измъкнах стотачка от запасите на мама, но нямам други пари.

— Разбира се.

— Ще ти ги върна. Татко лесно се размеква.

— Нямам нищо против да платя. — Елизабет извади пари и бързо пресметна какъв бакшиш да остави.

— Боже, настръхнах цялата. Не мога да повярвам, че отиваме в „Уеърхаус 12“! Направо страхотно!

— И сега какво? — попита Елизабет, докато слизаха от таксито.

— Нареждаме се на опашка. Не пускат всеки, дори да имаш лична карта.

— Защо?

— Защото клубът е супер готин и връщат смотаняците и навлеците. Затова пък за готините мацки винаги има място. А ние сме адски готини мацки.

Опашката беше дълга, но поне нощта беше топла. Наблизо се чуваше бученето на трафика и заглушаваше разговорите на чакащите. Елизабет попиваше звуците, миризмите, обстановката. Събота вечер е, помисли си, и тя чакаше, за да влезе в нашумял клуб, пълен с красиви хора. Беше облечена в нова рокля — червена — и високи, невероятно високи токчета, с които се чувстваше силна и самоуверена.

Никой не я гледаше така, сякаш не й е тук мястото.

Човекът, който проверяваше личните карти на входа, беше облечен в костюм и лъснати обувки. Тъмната му коса, занизана и вързана на опашка, оставяше лицето му открито. Лявата му скула бе прорязана от белег. На дясното му ухо проблясваше обеца.

— Този е бияч — прошепна Елизабет на Джули. — Проверих. Изхвърля онези, които създават неприятности. Изглежда много силен.

— Задачата ни е да минем покрай него и да влезем.

— Клубът е собственост на „Файв Стар Ентъртейнмънт“. Собствениците са Михаил и Сергей Волкови. Твърди се, че имали връзки с руската мафия.

Джули се засмя.

— Мафията е италианска измислица. Като в „Семейство Сопрано“.

Елизабет нямаше никаква представа какво общо има пеенето с мафията.

— След падането на комунизма в Съветския съюз, организираната престъпност в Русия непрекъснато се разраства. Всъщност, то вече е съществувало и разчитало на стройна организация, оглавявана от СС, но…

— Лиз, спести ми лекцията по история.

— Добре. Извинявай.

— Просто му подай личната си карта и не спирай да си говориш с мен. — Джули извиси отново глас, докато приближаваха към вратата. — Раздялата с онзи нещастник беше най-разумната ми постъпка от месеци наред. Казах ли ти, че днес ми звъня три пъти? Да, бе, как ли пък няма да се занимавам с него.

Усмихна се разсеяно на бияча и му подаде личната си карта, след което продължи да обяснява на Елизабет.

— Казах му да престане. След като той не намира време за мен, някой друг ще намери.

— Няма смисъл да се обвързваш с един човек, все още не.

— Така си е. — Джули подаде ръка, за да й сложат печата на клуба. — Освен това искам да проверя какво друго се предлага. Първите коктейли са от мен.

Тя заобиколи бияча, докато той проверяваше личната карта на Елизабет и й слагаше печат. Усмивката й беше толкова широка, че Елизабет се запита дали няма да глътне едрия мъжага на входа.

— Благодаря — рече тя, когато той сложи печат на ръката й.

— Забавлявайте се, дами.

— Ние носим забавлението със себе си — каза му Джули, стисна ръката на Елизабет и я задърпа към силния звук.

— Господи, влязохме! — изписка Джули — викът й бе заглушен от музиката, след това подскочи и прегърна Елизабет.

Слисана от прегръдката, Елизабет се стегна, но Джули заподскача отново.

— Ти си истински гений.

— Знам.

Джули се разсмя и очите й блеснаха.

— Добре, да си намерим маса. Поръчваме „Космополитън“, танцуваме и се оглеждаме и ослушваме.

Елизабет се надяваше музиката да прикрие силното и шумно блъскане на сърцето й, както бе удавила и вика на Джули. Колко много хора само! Тя не бе свикнала да е сред толкова хора на едно място. Всички се движеха или говореха, докато музиката дънеше и пулсираше, като воден порой, който не ти даваше да си поемеш въздух. Хората се тъпчеха на дансинга, гърчеха се, въртяха се, потяха се. Скупчваха се в сепаретата, около масите, на дългия, извит бар от неръждаема стомана.

Беше твърдо решена да се прави на „студена“. Едва сега й стана ясно, че няма да й трябва пуловер — отвсякъде се излъчваше телесна топлина.

Докато се промъкваше през тълпата — извиваше се, отстъпваше встрани, блъскаше се — Елизабет усети как сърцето й заплашва да изскочи. Тревога стисна гърлото й, притисна гърдите й. Джули стискаше здраво ръката й и това бе единственото, което не й позволяваше да хукне нанякъде.

Най-сетне Джули забърза към свободна маса с размера на чиния.

— Господи, имам чувството, че целият свят се е натъпкал тук. Трябва да се местим непрекъснато на маси по-близо до дансинга. Тук е направо страхотно. Диджеят пуска страхотни парчета. — Най-сетне погледна Елизабет. — Ти добре ли си?

— Претъпкано е и е горещо.

— Ами да. Че кой иска да ходи в празен, студен клуб? Слушай, трябват ни напитки. Отивам на бара. Аз черпя. Ти нали плати таксито. Така ще започна да се оглеждам. Ти прави същото. Два коктейла „Космополитън“ идват.

Тъй като ръката на Джули не я водеше, Елизабет преплете пръсти. Веднага позна симптомите — безпокойство, клаустрофобия — и се насили да се съсредоточи над дишането си. Лиз не се паникьоса, защото бе попаднала сред тълпата. Наложи си да се отпусне, като започна от пръстите на краката и продължи бавно нагоре.

Когато стигна до корема, се беше успокоила достатъчно и вече можеше спокойно да поеме ролята на наблюдател. Собствениците — и архитектът — бяха оползотворили склада изключително добре и бяха използвали градския индустриален мотив с изложените на показ тръби и въздухоотводи, старите тухлени стени. Неръждаемата стомана — бар, маси, столовете в сепаретата и високите пред бара — отразяваха светлините и представляваха поредният акцент.

Открити метални стълби от двете страни на салона водеха към второто ниво, също просторно, също открито. На парапетите горе се бяха подпрели хора или се бяха скупчили около масите. Сигурно и на горното ниво имаше бар, реши тя. Естествено, напитките носеха добра печалба.

Долу пък, на широката издигната платформа, под бляскавите светлини, работеше диджеят. Поредният наблюдател — реши Елизабет. Беше издигнат на почетно място, откъдето можеше да наблюдава тълпата. Дългата му тъмна коса се мяташе, докато работеше. Отдалече тя не успя да различи какво точно е нарисувано на тениската му, но приличаше на злобно ухилен портокал на черен фон.

Под наблюдателницата му се бяха събрали няколко жени — гърчеха се и полюшваха бедра, сякаш приканваха мъжките екземпляри.

Вече поуспокоена, тя се заслуша в музиката. Хареса й — неспирният пулсиращ ритъм, тътенът на барабаните и грубият металически писък на китарата. Освен това й харесаха и движенията на танцуващите. Ръцете на някои бяха във въздуха; други бяха с щръкнали лакти, свили юмруци като боксьори, а трети се поклащаха, без да отделят стъпала от пода.

— Леле! Страхотно! — Джули остави на масата коктейлните чаши, пълни с розова течност. — За малко да ги разлея, докато се връщах. Щеше да е голяма загуба. Струват по осем кинта.

— Алкохолните напитки са най-значителната част от приходите на клубове и барове.

— Сигурно. Но пък са толкова приятни. Опитах моя, беше направо убиец! — Тя се разсмя и се приведе напред. — Трябва да ни стигнат, поне докато не си намерим момчета, които да ни почерпят.

— Че защо ще ни купуват напитки?

— Е, как защо? Защото сме готини, и защото сме сами. Пийни си, Лиз, и да отиваме на дансинга, за да им покажем, че сме върхът.

Елизабет послушно отпи.

— Хубаво е. — След това отпи и втора глътка. — Много е приятно.

— Искам да се отпусна и да се изкефя! Слушай, обожавам тази песен. Време е да се поразкършим.

Джули отново стисна ръката на Елизабет.

Когато тълпата ги обгърна, Елизабет затвори очи. Само музиката, помисли си тя. Само музиката.

— Ама ти танцуваш страхотно!

Елизабет отвори предпазливо очи и погледна Джули.

— Какво?

— Мислех, че ще си по-дървена, но ти си страхотна. Можеш да танцуваш — уточни Джули.

— А, това ли? Музиката е племенен феномен; целта й е да стимулира. Танцът пък е въпрос на координация на ръцете и краката. И жестовете. Много пъти съм наблюдавала как танцуват другите.

— Както кажеш, Лиз.

На Елизабет й беше приятно да движи бедрата си. Когато обуеше сандалите с токчета, се чувстваше могъща, а в начина, по който роклята докосваше кожата й, имаше нещо сексуално. Светлината придаваше нереално усещане, а музиката сякаш поглъщаше всичко.

Неприятното чувство, че е попаднала сред тълпата, се стопи — така че, когато Джули отри бедра в нейните, тя се разсмя с неподправено удоволствие.

Танцуваха много. Върнаха се на мъничката си маса, допиха коктейлите, после дойде сервитьорка и Елизабет небрежно поръча по още един.

— От танците ожаднях — обърна се тя към Джули.

— Вече събрахме погледите. А онзи тип там не откъсва очи от нас. Да не си посмяла да го погледнеш!

— Как, според теб, да го видя, ако не го погледна?

— Можеш да ми вярваш, страхотен е. Ще го погледна и ще отметна коса — дай ми секундичка, след това съвсем небрежно се обърни на стола. Рус е, с чуплива коса, бяла тениска и черно сако с дънки.

— А, да — видях го одеве, беше на бара. Говореше с една жена. Беше с дълга руса коса и ярко розова рокля с адски дълбоко деколте. На лявото ухо имаше златна халка, а на средния пръст на дясната ръка — златен пръстен.

— Господи, ти да не би да имаш очи на гърба? — Мама разправяше, че имала. — Как видя всичко това, след като не си го оглеждала?

— Видях го на бара — повтори Елизабет. — Забелязах го, защото русата му беше бясна. А запомних, защото имам ейдетична памет.

— Смъртоносно ли е?

— Това не е болестно състояние. А! — Елизабет се изчерви и отпусна рамене. — Това беше шегичка. Обикновено се нарича фотографска памет, но определението не е точно, защото се отнася до нещо визуално.

— Все тая. Готова ли си?

Елизабет се интересуваше повече от Джули, която наблюдаваше с крайчеца на окото си, леко наклонила глава, усмихваше се загадъчно и поглеждаше изпод полупритворените си клепачи. После тръсна глава, косата й се разстла по рамото и спусна надолу като водопад.

Това вродено поведение ли беше? Или пък заучено? А дали не беше комбинация от двете? Както и да е, помисли си Елизабет — и тя можеше да го направи, само че вече нямаше дълга коса, която да отмята.

— Посланието е прието. Боже, усмивката му е очарователна. Господи, идва! Наистина идва насам.

— Нали това искаше? Нали затова… затова изпрати посланието?

— Да, но… поне на двайсет и четири е. Прави като мен.

— Извинете?

Елизабет вдигна поглед едновременно с Джули, но не рискува да се усмихне. Първо трябваше да се поупражнява.

— Бихте ли ми помогнали?

Джули отново заметна коса.

— Може и да успеем.

— Започвам да се плаша, че паметта ми изневерява. Никога не забравям красива жена, а не помня нито една от двете ви. Кажете, не сте ли идвали преди?

— За пръв път ни е.

— Това обяснява всичко.

— Но ти сигурно идваш често тук.

— Всяка вечер. Клубът е мой, това е — обясни той с ослепителна усмивка. — Имам интерес да следя всичко отблизо.

— Значи ти си единият от братята Волкови? — изтърси Елизабет, без да мисли, след това усети, че й става горещо. Той обърна искрящите си сини очи към нея.

— Алекс Гуревич. Братовчед.

— Джули Мастърс. — Джули протегна ръка, Алекс я пое и я целуна изискано. — А това е приятелката ми Лиз.

— Добре дошли в „Уеърхаус 12“. Забавлявате ли се?

— Музиката е супер.

Когато сервитьорката им донесе напитките, Алекс посегна към сметката от подноса.

— Не мога да позволя красивите жени, които идват в клуба ми за пръв път, сами да си купуват напитките.

Джули ритна дискретно Елизабет под масата и се усмихна лъчезарно на Алекс.

— Значи трябва да останеш при нас.

— С удоволствие. — Той прошепна нещо на сервитьорката. — На гости ли сте в Чикаго?

— От тук сме — каза му Джули и отпи дълга глътка от коктейла. — И двете. Прибрахме се за лятото. Учим в „Харвард“.

— „Харвард“, значи? — Той наклони глава и очите му заблестяха. — Хем красиви, хем умни. Вече съм влюбен. А ако можете и да танцувате, съм загубен завинаги.

Джули си поръча нова напитка.

— Ще ти трябва карта.

Той се разсмя и протегна ръце. Джули пое едната и стана.

— Хайде, Лиз. Да му покажем какво могат момичетата от „Харвард“.

— Но той иска да танцува с теб.

— И с двете. — Алекс бе протегнал ръце. — Аз съм най-големият късметлия в заведението.

Тя се канеше да откаже, но Джули я погледна многозначително зад гърба на Алекс — изви очи, размърда вежди и направи гримаса. Затова Елизабет пое ръката му.

Той не я бе поканил лично да танцуват, но Елизабет оцени факта, че не я остави сама на масата. Постара се да се включи в танца, но без да се пречка. Шумът около нея й беше приятен, също и движенията и миризмите.

Усмихна се напълно искрено и Алекс й намигна, след това се ухили и отпусна ръце на ханша на Джули.

После вдигна брадичка за поздрав към някого зад нея.

Тъкмо се обръщаше назад, когато някой стисна ръката й, завъртя я бързо и тя едва не падна.

— Братовчед ми, както винаги, няма мярка. За него две, а за мен — нито една. — В говора на новодошлия прозвуча силен руски акцент. — Освен ако не ме съжалиш и не потанцуваш с мен.

— Аз…

— Не ми отказвай, красавице. — Той я привлече към себе си и я завъртя. — Само един танц.

Тя намери сили и продължи да го гледа в очите. Беше висок, със стегнато, изваяно тяло, притиснато в нейното. Алекс беше светъл, а този бе тъмнокос — с дълга коса, почти черни очи и мургаво лице. Когато й се усмихна, по бузите му се появиха трапчинки. Сърцето й подскочи и затрепка.

— Роклята ти ми харесва — рече той.

— Благодаря. Нова е.

Усмивката му стана още по-широка.

— И е в любимия ми цвят. Казвам се Иля.

— Аз съм… Лиз. Казвам се Лиз. Приятно познакомиться^[1].

— И на мен ми е приятно. Знаеш ли руски?

— Да. Всъщност, съвсем малко.

— Красиво момиче, облечено в любимия ми цвят, което знае руски. Тази вечер късметът е на моя страна.

Не, помисли си Лиз, докато той я притискаше към себе си и вдигна ръката й към устните си. Съвсем не. Тази вечер късметът беше на нейна страна.

Това беше най-прекрасната нощ в живота й.