Нора Робъртс
Свидетелката (14)

14.

Събуждането до Брукс, закуската с него — справянето със сътресенията в ежедневието й напълно обърка Абигейл. Той не бързаше. Изглежда, винаги знаеше каква тема да подхване и не позволяваше на обърканите й мисли да се развихрят. Когато той си тръгна, бе изостанала с повече от час с плановете си за деня, без да се смята времето, което бе изгубила снощи.

Сега, вместо да отиде до магазина, трябваше да довърши проучването на документацията за прането на пари между Чикаго и Атлантик Сити, с което се занимаваха семейство Волкови. Ако не успееше да изпрати данните на връзката си във ФБР до два дни, щяха да изпуснат важна доставка, предвидена за края на месеца.

Подобни неща отнемаха време — помисли си тя и се зае с работата. Трябваше да събере, декодира, подреди и изпрати данните. Информацията й трябваше да е ясна и съвършено точна.

Може би този път щяха да успеят да хванат Иля. Може би този път той щеше да си плати. Най-малкото, щеше да му създаде неприятности, да го вбеси, да му бръкне в джоба, да го лиши от близките му сътрудници.

Във фантазиите си тя съсипваше семейство Волкови, изобличаваше ги, разкриваше какво представляват пред целия свят. И Короткий, и Иля — всички до един — щяха да прекарат остатъка от живота си в затвора. Кийгън и Косгроув щяха да бъдат разкрити, опозорени и осъдени.

В тези фантазии всички до един знаеха, че тя ги е накарала да си платят.

Само че това не й се струваше достатъчно. Джули щеше да си остане мъртва на осемнайсет. Джон и Тери бяха убити, за да опазят нея жива.

Трябваше да бъде реалистка и да направи всичко по силите си, за да не им позволи да печелят; да съсипе живота им, да наруши спокойствието им.

Работи с часове, но накрая остана доволна. Реши да си почине час-два и да се върне свежа, заредена с нови сили за последна проверка на данните, преди да ги изпрати.

Щеше да напазарува сега, въпреки че не беше подходящото време на деня. А след това да се прибере, за да разходи Бърт.

После щеше да провери отново данните и да ги изпрати на връзката си във ФБР. Накрая трябваше и да потренира, тъй като щеше да има нужда от физически отдушник, след като приключеше задачата си.

А вечерта щеше да поработи няколко часа над вируса, който разработваше през последните осемнайсет месеца.

Смени оръжието си с по-компактния „Глок“ и го пъхна под якето. Скоро щеше да стане твърде топло за яке и щеше да й се наложи да мине на оръжие на глезена.

Включи алармата, а после пусна Бърт да пази навън. Замисли се дали да не си купи ново оръжие. Довечера щеше да провери.

Тази идея я изпълни със спокойствие. Щеше да е приятно да отиде до града следобед, да погледа как светлината се промушва през нежните млади листенца.

Зърна нежни стръкчета горска майка, дръзките жълти главици на кучешкия зъб, които улавяха слънчевите лъчи по брега на потока, тъкмо преди водата да се спусне по скалите. Сред нежните зелени листенца се виждаше яркият цвят на дивите сливи.

Всичко й се струваше свежо, ново, изпълнено с надежда! Пролетта съживяваше, полагаше новото начало на кръговрата. Това бе първата й пролет на ново място; много й се искаше да се установи тъкмо тук.

Дванайсет години. Не бяха ли достатъчно? Не можеше ли да остане на това място? Тук щеше да засади градината си, да се грижи за нея, да я наблюдава как расте и дава плодове. От тук щеше да си върши работата, да плаща дълговете си и просто да живее.

Възможно ли бе да я открият тук, сред тези хълмове и тази тишина? Как биха могли да свържат Абигейл Лаури с младото момиче, което бе проявило забележителна глупост и небрежност и се бе превърнало в толкова лесна мишена?

Докато беше нащрек и готова, докато беше бдителна и се сливаше с тълпата, докато беше невидима, можеше да си създаде дом и нов живот.

Осигури безопасността си. Докато беше в безопасност, можеше да спъва работата на семейство Волкови и да плаща дълга си.

Градчето й харесваше толкова много — мислеше си тя, докато завиваше по „Шоп Стрийт“. Обичаше красивите улици и оживените магазинчета, цветовете, събрани в керамичните изделия, туфите нарциси, блеснали на слънцето, лалетата в ярки цветове. Туристите създаваха движение наоколо. Някои идваха за пръв път, други пък — всяка година. Харесваха тишината, разходките сред красивата природа, местните традиции и занаяти. Не бяха дошли заради нощните клубове и градската шумотевица — забавления, които биха привлекли хора като Иля.

Бе почти сигурна, че няма начин да види него или негов познат по тукашните улици, да лови риба в близката река или да се разхожда по хълмовете.

А ако някой от шерифската служба или ФБР, дори служител на чикагската полиция, дойдеше тук, едва ли щеше да я познае. Тя не се мяркаше често наоколо; беше дванайсет години по-възрастна, косата й беше с различен цвят и друга прическа.

А и нямаше причина да търсят Елизабет Фич в този красив туристически град в Озаркс.

Ако настъпеше денят — тя знаеше как да бяга, как да се преобрази, как да се скрие на друго място.

Този ден обаче нямаше да настъпи днес — увери се тя, докато паркираше близо до магазина. А всеки ден, в който не се случваше, беше истински дар.

Тя слезе от колата и натисна копчето, за да я заключи. В този момент видя Брукс да идва към нея.

Нямаше представа какво да направи, когато усети как пулсът й се ускорява, как нещо вътре в нея трепва. Той вървеше така, сякаш разполага с цялото време на света, и въпреки това скъси бързо разстоянието между тях. Застана до нея, преди тя да реши какво да каже.

— Това се казва страхотен късмет. — Той стисна ръката й и се усмихна щастливо.

— Отивам на пазар.

— Така и предположих. Хайде първо да се поразходим. Точно от теб имам нужда.

— Защо?

— Имах кофти сутрин и все още не съм се отърсил от неприятностите.

— Трябва да купя някои неща.

— А имаш ли ангажименти за по-късно?

Хората ги оглеждаха. Усещаше погледите им върху гърба си.

— Не.

— Добре. Хайде тогава да се поразходим в парка. През обедната ми почивка.

Сега програмата й щеше да се обърка още повече.

Как стана така, че тръгнаха на разходка, а той все още я държеше за ръката?

— Случи ли се нещо интересно тази сутрин?

Тя се замисли за прането на пари, руската мафия и ФБР.

— Нищо особено.

— Сега е твой ред да попиташ дали съм правил нещо интересно.

— Така ли? Добре. Случи ли се нещо интересно?

— Доста време ми крещяха и ми четоха лекция. Както трябваше да се очаква, Миси дойде, за да ни увери, че се била спънала, и започна да ме моли да освободя Тай. Никак не се зарадва на обвиненията срещу него, нито пък на онова, което ще последва. Тай вече не е пиян и приема ситуацията по-добре от нея.

Когато Брукс махна с ръка, за да поздрави някого; Абигейл едва прикри физиономията си.

Не това е начинът да се правиш на невидим.

— След като тя престана да ми крещи — продължи Брукс, — ревна. После ги оставих да си поговорят, и двамата плакаха заедно. Накрая тя отиде да търси адвокат и доведе един — пълен загубеняк. Тогава аз взех думата. Той реши, че съм превишил правата си, като съм предложил лечение и брачни консултации вместо процес и престой в затвора.

— Не ти влиза в правомощията да уреждаш споразумение със затворника.

— Така е — това и казах на оня загубеняк. Тай щеше да остане в килията си, докато се изправи пред съдията, докато се определи гаранция, и така нататък. Не пропуснах да отбележа, че ще прекара следващите няколко години в затвора. Как сте, госпожо Харис? — провикна се той към дребна жена, която поливаше луковици, насадени в каче пред книжарницата.

— Добре, Брукс. А ти?

— Не се оплаквам. Докъде бях стигнал? — попита той Абигейл.

Тя усети погледа на жената, когато продължиха по тротоара, хванати за ръце.

— Казал си на загубения адвокат, че Тай рискува да прекара следващите няколко години в затвора. Аз наистина трябва да…

— Точно така. Само че Миси и Тай започнаха да си крещят. Просто не разбирам хората, които остават заедно, след като са натрупали толкова много враждебност и недоволство един към друг и непрекъснато се обиждат. Той обаче ми беше бесен и се зарече да довърши онова, което започна снощи — да ме срита.

— Струва ми се много драматично и притеснително.

— Така си е. Това никак не се хареса на загубеняка, тъй като му върза ръцете. Не се зарадва и когато Тай протегна ръка през решетките и го стисна за гърлото. Здрасти, Калайъпи. Розите ти са станали прекрасни.

Жена с дълга, пъстра пола, сламена шапка с огромна периферия и градинарски ръкавици му махна от близкия двор.

— Знаех си, че точно това ще кажеш.

Той се разсмя.

— Дъщерята на Алма. Тя е екстрасенс.

Абигейл понечи да обясни, че жената, отгледала чудесните рози, едва ли притежава подобна способност, но Брукс вече продължаваше разказа си.

— Признавам, че рефлексите ми не бяха на ниво, когато понечих да отърва загубеняка от Тай, защото той крещеше като изоглавен и не спираше да ме поучава.

Тя се чувстваше замаяна, но въпреки това следеше разказа му внимателно.

— Значи си оставил затворника да души адвоката и ти е било толкова забавно, все едно си го направил самият ти.

Брукс се ухили.

— Не е в моя полза, но си беше точно така. Загубенякът заряза случая на мига, а Тай с неистови крясъци му обясни какво мисли за него, докато тъпакът се измъкваше. Просто не можа да понесе чуждото мнение. Миси хукна след него с викове и плач. След цялата тази драма определено имам нужда да прекарам половин час с красива жена. Струва ми се, че има хора, които мислят, че правилата или законът не се отнасят за тях — защото са бедни или пък богати, защото са тъжни, болни или искрено съжаляват за стореното, или просто защото се опитват да пробутат обяснение, което най-точно отговаря на интереса им и обстоятелствата.

— Съгласна съм.

— Само че съдебната система често се подвежда от подобно отношение и отстъпва пред нарушителите на закона.

— И с това съм съгласна.

— Но и законите, и системата имат нужда да си поемат глътка въздух.

— Не те разбирам.

— Законът има нужда от гъвкавост, трябва да помисли над човешкия фактор, над обстоятелствата. — Чу се клаксон. Той се обърна към улицата и махна на човек с гъста черна брада, седнал зад волана на ръждясал пикап. — Този, който краде хляб — продължи Брукс, без да се отплесва, — защото е гладен и е напълно отчаян, не трябва да бъде третиран по същия начин като онзи, който краде нещо, за да го продаде и да се облагодетелства.

— Може би. Само че ако законът е по-принципен, онези, които крадат, за да се облагодетелстват, ще имат по-малко възможности да повторят престъплението си.

Той й се ухили и тя се запита дали не е казала нещо глупаво.

— Някога да ти се е искало да станеш ченге?

— Не бих казала. Трябва да се връщам…

— Брукс! Доведи момичето при нас.

Абигейл се стресна, обърна се по посока на гласа и се загледа в къщата с дракони, русалки и феи. Видя майката на Брукс да слиза от скелето. Носеше гащеризон и гуменки, целите оплескани в боя. Яркочервена кърпа скриваше косата й.

В мига, в който скочи на земята, кученцето й започна да джавка и да скача толкова високо, че когато тупнеше на земята, оставаше там замаяно.

Жената се разсмя, взе го на ръце и му махна каишката.

— Хайде! — провикна се отново тя. — Ела и запознай Абигейл с малкото си братче.

— В момента той е любимият й син — обясни Брукс на Абигейл. — Ела да ги поздравим.

— Наистина е крайно време да отида до магазина.

— За днес получих предостатъчно поучения. — Той погледна жално Абигейл. — Имай милост, моля те.

Нямаше как да е невидима, ако хората я забелязват — помисли си тя, а ако покажеше, че иска да бъде невидима, щеше да стане още по-лошо. Макар че много й се искаше Брукс да пусне ръката й — това й се струваше проява на прекалена интимност, тя тръгна през малкия двор към къщата.

— Много се надявах да ни дойдеш на гости — обърна се Съни към Абигейл.

— Всъщност, аз…

— Убедих я да се разходим, преди да отиде на пазар.

— Няма смисъл да си стоим вътре в такъв хубав ден. Запознай се с Платон.

— Истински красавец.

— И разбойник. Обичам разбойниците — рече Съни и притисна кутрето до бузата си. — И е умен!

— За мен ли говориш, или за кучето?

Съни се разсмя и погали Брукс по бузата.

— И за двамата. Той сяда, когато му кажеш, но все още не се е научил да стои мирен. Вижте. Седни, Платон!

Съни накара кученцето да седне и зарови в джоба си.

— Седна. Браво, истински гений! — Извади кучешко лакомство, подаде му го и то бързо го налапа.

Веднага след това заподскача отново и задраска с лапи прасците на Абигейл.

— В момента работим над маниерите му.

— Той е още бебе. — Абигейл коленичи и се усмихна, когато Платон се опита да се покатери в скута й; разсмя се, когато той подскочи и я близна. — Изглежда щастлив. — Тя затвори нежно муцунката му, когато той се опита да я захапе. — Това не го позволявам. Да, ти си красив и щастлив.

Сякаш очарован от комплимента, той тупна на земята и се претърколи по гръб.

— Освен това има страхотен вкус — отбеляза Съни, когато Абигейл почеса Платон по коремчето. — И двете ми момчета имат невероятен вкус. Днес и ти излъчваш щастие, Абигейл.

— Обичам кучета. — Тя погледна към къщата. — Домът ти е толкова интересен и пъстър. Сигурно е истинско удоволствие да споделяш изкуството си с всеки минувач.

— Така не ми остава време да обикалям улиците и да се забърквам в неприятности.

— Прекрасна е. Откакто съм дошла тук, специално минавам, за да видя докъде си стигнала. Харесва ми, че не е прекалено разумно, или с някакъв подтекст.

Съни избухна в смях, а Абигейл усети как лицето й пламва.

— Не се изразих правилно. Исках да кажа…

— Много добре разбрах какво искаше да кажеш, и си съвсем права. И на мен ми харесва. Хайде, влизайте. Днес сутринта направих компот от праскови и джинджифилови сладки с лимонова глазура, точно както ги обичаш, Брукс.

— С удоволствие ще изям една. — Той погали Абигейл по косата.

— Много благодаря, но трябва да мина през магазина и да се върна при моето куче. — Абигейл се изправи и подаде кученцето на Съни. — Много се радвам, че се видяхме, беше приятно да се запозная с Платон.

Тя се опита да прецени къде е безопасната граница между заетостта и бягството.

Те я очароваха, прелъстяваха я — мъжът, майката му, дори и кученцето. Беше се оставила да я омаят с разговори, покани, пай, секс.

Хората ги бяха видели с Брукс да се разхождат, хванати за ръце. Видяха я да разговаря с майка му, и със сигурност щяха да обсъждат видяното. И нея. Независимо че не принадлежеше към социална мрежа, знаеше как стават тези неща.

Не можеше да бъде незабележима, ако станеше част от живота на градчето заради Брукс.

Защо той не се държеше като типичен мъж? Бяха правили секс. Той беше победил. А сега трябваше да се прехвърли на следващото предизвикателство.

Когато някой я сграбчи за ръката, тя реагира, без дори да се замисли. Инстинктът я накара да се обърне и да удари нападателя с юмрук.

Брукс улови ръката й на сантиметър от целта и отстъпи назад.

— Невероятни рефлекси.

— Извинявай. Стресна ме.

— Меко казано. Добре че рефлексите ми си ги бива, иначе да съм получил още една синина.

— Много се извинявам — повтори нещастно тя. — Появи се отзад и ме сграбчи.

— Разбрах. — Сякаш за да я успокои, той я погали по косата. — Миличка, някой ден трябва да ми кажеш кой те е наранил.

— Не ми говори по този начин. Нещата не се получават, както трябва. Ти вече прави секс.

— Това се отнася и за двама ни. Няма ли да ми кажеш как е трябвало да се получи?

— Трябваше да си отидеш. — Обзета от вълнение, тя прокара ръка през косата си и се огледа. — Сега не мога да обсъждам този въпрос. Не разбирам защо изобщо трябва да го обсъждаме. Не би трябвало да проявяваш интерес.

— За умна жена като теб, понякога си адски тъпа. Правих секс с теб, защото ме интересуваш. След като спахме заедно, съм още по-заинтригуван.

— Защо? Не, не ми отговаряй. Ти винаги имаш готов отговор. Объркваш ме. Не искам да се чувствам по този начин.

— По кой начин?

— Не знам! Трябва да отида до магазина, да се прибера, да си довърша работата и…

— Трябва да си поемеш дъх. — Той отпусна ръце на раменете й. — Поеми си дъх, Абигейл.

— Трябва да си поема дъх. — Тя затвори очи и усети как я обзема паника. О, боже, защо не си остана вкъщи?

— Браво. Сега си поеми отново дъх. Спокойно — точно така. Слушай сега какво ще направим.

— Не ми нареждай какво да правя. Няма никакво „ние“.

— Очевидно има. Слушай сега. Предлагам ти да отидем в моя офис. Ще поседнеш, ще пийнеш чаша вода.

Тя поклати глава.

— Трябва да отида на пазар.

— Добре, върви. Ще приключа към шест — шест и половина. Ще донеса две пържоли и ще ги изпечем. Ще вечеряме и ще се разберем.

— Не искам вечеря, не искам и да се разбираме. Просто искам да…

Той я целуна много нежно и напълно неочаквано.

— Струва ми се, че не искаш да чувстваш нищо. Но аз искам; сигурен съм, че и ти искаш, така че трябва да се разберем.

— Нямаш намерение да си отидеш.

— Да видим какво ще се получи. Ако се наложи, ще си отида. Няма да те нараня, Абигейл, и ще направя всичко по силите си, за да не се чувстваш нещастна. Когато двама души изпитват чувства, трябва да показват достатъчно уважение, за да разберат какво е истинското положение.

— Ти просто не разбираш.

— Не, мила, не разбирам — но имам желание да разбера. Ела, ще те изпратя до магазина.

— Искам да отида сама.

— Добре. Ще се видим довечера.

Още един разговор, в който трябваше да запази спокойствие и да се държи разумно. Просто щеше да обясни, че не се интересува от него и няма никакво желание да започва връзка. Имаше си предостатъчно работа. Нямаше време да се разсейва с вечери, мъжка компания и гости с преспиване.

Щеше да е твърда, а той щеше да прояви здрав разум.

Щяха да приключат по съвсем приятелски начин отношенията, които изобщо не трябваше да започват.

След това всичко пак щеше да е мирно и кротко.

Щом се прибереше, щеше да намисли какво и как да каже.

Щеше да се подготви.

 

 

Отложи подготовката, защото си припомни, че неин приоритет винаги щеше да си остане работата. Разделянето на различните сфери на живота й се оказваше по-трудно, отколкото предполагаше, но тя намери време и сили да прегледа много внимателно събраните данни и да ги подготви. Накрая написа имейла:

„Информацията може да ви бъде от полза. Благодаря за вниманието. Може да предприемете всички действия, които прецените, че са подходящи.

Твой друг“

Използва системата, която беше изобретила, за да изпрати имейла през различни адреси, и закри временния акаунт. Както често се случваше, тя си каза, че наистина ще й бъде приятно да си поговори с връзката от ФБР и да споделят мненията си, но поне засега трябваше да се примири с изпращането на файлове, които беше хакнала.

След като приключи, тя кодира копието с данните.

— Отиваме на разходка — обърна се към Бърт. — Докато сме навън, ще измисля какво да кажа на Брукс. От утре всичко ще бъде като преди. Налага се да работим, за да се издържаме, нали?

Докато натъпкваше ключовете в джоба си, Бърт се отри в крака й.

— Днес се запознах с едно друго куче. Много е сладък. Може и да ти хареса.

Излязоха навън.

— Ще ти бъде приятно да си имаш другарче. Догодина ще взема едно кутре. Ти ще ми помогнеш да го обучим, и то ще бъде чудесна компания и за двама ни. Повече нищо не ни трябва, нали?

Двамата с Бърт обиколиха зеленчуковата градина.

— Иска грижи и внимание; време е да помислим и за повече цветя. Май изпуснахме момента. Разсеях се, но скоро отново ще влезем в релси. Трябва да поработя още над вируса. Един ден, Бърт, когато настъпи моментът и го усъвършенствам, ще заразя семейство Волкови като с чума.

Тя въздъхна.

— Само че сега не мога да мисля за това. Налага се да мисля за сегашното състояние на нещата.

Тя смъкна ципа на суичъра, докато вървяха през гората, и отпусна за момент ръка върху ръкохватката на пистолета.

Дивите сливи цъфтяха, листенцата им излъчваха аромат сред нежната зеленина, а върбата, която някой бе посадил преди години, бе протегнала фините си клонки към бързоструйната вода на потока. Горски теменужки бяха разцъфнали като наситено пурпурен килим.

В тишината, сред аромата и цветовете, тя се успокои, докато двамата вървяха през шарената сянка.

Бърт потръпваше от нетърпение и щом тя му позволи, хукна весело надолу по хълма към брега, за да цопне във водата. Тя се разсмя, както винаги, докато наблюдаваше как голямото куче си играе като кутре във вира.

Остави го да се позабавлява, докато оглеждаше гората. Обаждаха се птици — музикален фон, прекъсван от почукването на кълвач, който си търсеше обяд. Лъчите на слънцето преминаваха през младите листенца и хвърляха причудливи сенки.

По-нататък се откриваше гледка към хълмовете. Обичаше да гледа отвисоко, да се радва на релефа на земята. А тук — обляна от мека светлина и сенки, под звуците на птичите песни и ромона на потока, се чувстваше просто невероятно.

Щеше да си купи пейка. По-късно щеше да потърси в нета нещо дървено, от естествен материал — нещо, което да изглежда така, сякаш е расло тук. Тя щеше да седи на мястото, където светът се отваряше към хълмовете, а кучето й обичаше да се плиска в потока. Може би един ден щеше да се почувства достатъчно спокойна, за да си донесе книга и да почете на пейката в гората, заобиколена от хълмове, докато Бърт се къпе.

Трябваше да престане да мисли за бъдещето. В момента се налагаше да се справи с настоящето, или по-точно с предстоящата вечер.

— Добре. — Свирна на кучето и се отдръпна, когато той изскочи, изтръска козина и около него полетяха капки. — Брукс — започна тя, докато вървяха, — смятам те за привлекателен и ми доставя огромно удоволствие да правя секс с теб, но нямам желание да започвам връзка. — Трябваше да е по-категорична. Той щеше да попита защо. Такъв си беше, затова тя трябваше да е готова с отговора. — Работата ми е на първо място и за нея ми е необходимо много време; имам и нужда да се съсредоточа.

Тя повтори думите с различна интонация.

— Това би трябвало да свърши работа — но той е толкова упорит. Трябва да му благодаря за интереса, който проявява. Не бива да го ядосвам или да засягам гордостта му. „Благодаря ти за интереса, който проявяваш — поласкана съм.“ Звучи добре. Да, точно така.

Тя си пое дълбоко дъх, облекчена, че паниката не нахлу за пореден път.

— Да — повтори тя. — Мога да кажа „Поласкана съм от интереса ти.“ Наистина е така. Лесно е да говориш искрено, когато наистина си искрен. „Поласкана съм от интереса ти и разговорите с теб много ми допаднаха.“ Дали да повдигна отново въпроса за секса? О, господи! Как успяват да се справят хората? Става толкова сложно и объркано.

Тя вдигна лице към слънцето и пое топлината и светлината му, докато излизаше от дърветата. Погледна към хълмовете. Там някъде имаше толкова много хора, с толкова много връзки и с най-различни отношения помежду им. Родители, деца, братя и сестри, любовници, учители, работодатели, съседи.

Как се справяха? Как успяваха да се сближат и да се съобразяват с нуждите и желанията си? Колко много очаквания и чувства!

Много по-лесно беше да си живееш спокойно сам, да следваш графика си и собствените си цели, да се съобразяваш със своите очаквания и нужди, без непрекъснато да се притесняваш, че другите може да се намесят.

Майка й беше постъпила точно така и беше постигнала успехи на всички фронтове. Е, дъщеря й се оказа пълно разочарование накрая — но винаги ставаше така, когато в живота ти се появи още някой.

— Аз не съм като мама — измърмори Абигейл и отпусна ръка на главата на Бърт. — Не искам и да бъда. Но дори да искам връзка и усложнения, не мога да си го позволя. Просто не е възможно. Затова, да пробваме отново. — Смятам те за привлекателен… — започна отново тя.

Работи над съдържанието, тона, дори жестовете в продължение на почти цял час и изпипа всички нюанси, докато двамата с Бърт се прибираха.

Отвори бутилка вино и изпи половин чаша, за да се успокои. В шест и половина си каза, че трябва или да престане да крачи, или да си налее нова чаша.

Когато той пристигна в шест и четирийсет и пет, нервите й бяха изопнати. Тя повтори наум речта си в опит да се успокои, докато отиваше да му отвори.