Нора Робъртс
Свидетелката (26)

27.

Тя се изтръгна от съня и се озова сред мрак.

Не беше чула изстрел, а гръм. Не беше експлозия, а светкавица.

Най-обикновена буря, помисли си тя. Просто вятър и дъжд.

— Кошмар ли? — измърмори Брукс и протегна ръка в тъмното.

— Бурята ме събуди. — Тя стана от леглото. Беше неспокойна. Приближи се до прозореца. Искаше глътка чист въздух, затова го отвори широко, вятърът се заигра с косата й.

— Сънувах. — При следващата светкавица видя как дърветата се превиват. — Попита ме дали сънувам кошмари или се връщам назад в спомените. Не ти отговорих. Не ми се случва често, но сънищата са по-скоро възстановка на случилото се, отколкото кошмари.

— Не е ли същото?

— В общи линии, да.

Повя хладен вятър и небето се пръсна като черупка на варено яйце под напора на светкавица.

Абигейл знаеше, че той чака да му разкаже. Брукс притежаваше неизчерпаемо спокойствие като майка й, но за разлика от нея знаеше какво е състрадание.

— Намирам се в стаята си в къщата. Рожденият ми ден е. Щастлива съм. Тъкмо съм си сложила обеците и жилетката, които Джон и Тери ми подариха. В съня, както и тогава, мислех, че са много красиви. Мислех, че никога няма да ги сваля, че ще ми дават сили, когато свидетелствам. Тогава чух изстрелите.

Тя остави прозореца отворен, обърна се и видя, че той е седнал в леглото и я наблюдава.

Състрадание, помисли си отново тя. Надяваше се никога да не приеме състраданието му за даденост.

— В съня всичко се случва съвсем бавно, въпреки че в действителност съвсем не беше бавно. Помня всичко — всяка малка подробност, всеки звук, всяко движение. Ако притежавах това умение, щях да го извиквам сцена по сцена и да го пускам като филм.

— Трудно ти е да помниш ясно.

— Аз… — Тя не се беше замисляла. — Сигурно. И тогава имаше буря, както сега. Гърмеше, имаше светкавици, вятър, дъжд. Първият изстрел ме стресна. Пулсът ми се ускори — дори не повярвах, че е изстрел. Последваха нови; вече нямаше място за съмнение. Много бях уплашена, но хукнах да търся Джон. В съня ми тази вечер не Джон се втурна в стаята, не Джон умираше, а кръвта му изтичаше и попиваше в блузата, когато притисках раната. Не беше Джон. А ти.

— Сетих се. — Тя го видя, когато блесна светкавица. Очите му бяха ясни, вперени в нея. — Беше ясно.

— Не е ясно. Това е стрес, емоции — няколко пъти преживях миналото. Онова, което изпитвах към Джон и Тери — най-вече към Джон, беше вид любов. Сега, след като разбирам тези неща по-добре, мога да кажа, че съм си падала по него. Напълно невинно, не сексуално, но доста въздействащо чувство. Той ме защитаваше, и аз му имах пълно доверие. Той носеше значка, оръжие, изпълняваше задълженията си, също като теб.

Тя пристъпи към леглото, но не седна.

— Хората казват на онези, които обичат: „Готов съм да умра за теб“. Не очакват да се стигне до такъв обрат, нямат планове да направят подобно нещо. Може и да вярват, че ще го сторят, може и намерението им да е напълно сериозно, може би това е най-обикновен израз на преданост. Аз обаче вече знам какво означава, разбирам невъзможната дълбочина на чувствата. Знам, че ти би умрял за мен. Знам, че би рискувал живота си, за да ме защитиш. Това ме ужасява.

Той пое ръцете й в своите.

— Той не е бил предупреден. Не е познавал врага. Ние го познаваме. Не влизаме в капан, не ни очаква засада, Абигейл. Ние сме тези, които залагат капана.

— Да. — Стига толкова, каза си тя. Достатъчно. — Държа да знаеш, че ако се оставиш да те ранят по време на засадата, ще бъда силно разочарована.

Остана изненадана, когато го чу да се смее.

— Ами ако е повърхностна рана? — Той хвана ръката й и я привлече на леглото.

— Много разочарована. — Тя се обърна към него и затвори очи. — И няма да проявя никакво съчувствие.

— Ти си жена с непоклатими принципи. Май ще трябва да избягвам повърхностните рани.

— Така би било най-добре.

Тя се отпусна до него и се заслуша в бурята, която се пренасяше на запад.

 

 

На сутринта небето беше ясно и синьо, а температурата се покачваше. Тя седна да поработи още един час.

— Остави го за малко — предложи Брукс.

— Добре. Трябва обаче да го доизпипам. На финала съм, но още не е съвършен. Не искам да правя нищо друго, докато не обмисля всички възможности.

— Звъннах на Ансън. Има среща с Гарисън и заместник-директор Кабът след час и половина.

— Ще ми бъде необходим още един ден работа над програмата. — Тя го стрелна с поглед. — Не мога да разкрия пред властите какво съм намислила. Не е законно.

— Това ми е ясно. А защо не кажеш на мен?

— Предпочитам да почакам, докато приключа, защото тогава ще бъда сигурна, че мога да направя онова, което искам. — Понечи да каже още нещо, след това поклати глава. — Ще почака. Не знам какво да облека днес следобед, нито пък… — Тя замълча ужасена. — Защо не ми каза?

— Какво? — Неочакваното й избухване го накара да застине неподвижно над купичката със зърнена закуска. — Какво е трябвало да ти кажа?

— Трябва да занеса някакво ястие у майка ти. Много добре знаеш, че не съм запозната с правилата. Трябваше да ми кажеш.

— Няма правила. Просто…

— Тук е казано — посочи тя екрана. — Гостите често носят ястия, в повечето случаи своя специалитет.

— Къде го пише?

— В този сайт. В момента проучвам етикета за барбекю.

— Мили боже! — Разкъсван между смеха и почудата, той наля мляко в купичката. — Това е най-обикновено събиране, а не официално събитие. Купил съм бира — ще занесем нея. Ще купим и бутилка вино.

— Трябва веднага да приготвя нещо! — Тя се втурна в кухнята и започна да рови в хладилника и шкафовете.

Той се изправи и се загледа в нея, докато разбъркваше зърнената закуска в купичката.

— Спокойно, Абигейл. Не е нужно да правиш каквото и да било. Ще има предостатъчно храна.

— Не е там работата! Орзо^[1]. Имам всичко необходимо, за да направя орзо.

— Добре, но какъв е смисълът?

— Да занеса храна в покрит съд, която съм приготвила лично, е проява на любезност и показва, че ценя поканата. Ако не бях проверила, нямаше да знам, защото ти не си ми казал. — Тя сложи тенджера с вода на печката и добави сол.

— Заслужавам да ме набият с камшик.

— Да не би да мислиш, че е забавно? — Тя извади сушени на слънце домати, зехтин и маслини. — Може и да не знам точно как се действа на такива събития, но разбирам отлично, че мнението на семейството ти за мен е от значение.

— Мама и сестрите ми вече са те харесали.

— Може и да ме харесват, но не и ако се появя на барбекюто без специалитет. Върви да ми донесеш малка глава радичио^[2] от градината.

— С удоволствие, но не знам какво представлява.

Тя му отправи унищожителен поглед и изфуча навън, за да го донесе сама.

Така поне престана да мисли за незаконните компютърни вируси и реакцията на федералните — помисли си той. Тъй като бе готова да разкъса някого, той реши, че няма да е зле да стои настрани от нея, поне за два часа. Когато тя се върна, се оказа, че въпросното радичио са някакви червеникави листа. Ако станеше въпрос отново, вече щеше да знае.

— Трябва да отскоча до управлението за два часа — каза той.

— Добре. Върви.

— Имаш ли нужда от нещо? Мога да го донеса на връщане.

— Имам всичко.

— Значи, до после.

Тъкмо излизаше, когато телефонът му звънна.

— Глийсън?

— Здрасти, шефе. Има малка патаклама пред баптистката църква — уведоми го Аш.

— Не се занимавам с никакви патаклами в свободния си ден.

— Да, ама тази е с господин Блейк и семейство Конрой — затова реших, че може и да дойдеш.

— Идвам веднага! — Той скочи в колата и даде на заден, докато притискаше телефона между ухото и рамото си. — Докъде са я докарали?

— Крещят, обвиняват се, обиждат се грозно и има голяма вероятност да стане още по-зле. Пътувам натам.

— Ако пристигнеш преди мен, опитай да ги накараш да престанат.

Вече ядосан, включи сирената и даде газ веднага щом излезе на главния път.

Не му отне много време. Спря срещу Аш.

— Обръснал си си… — Космите по брадичката му не можеха да бъдат наречени брада, каза си Брукс. — Окосмяването.

— Да, стана твърде горещо.

— Ясно.

Както беше предположил Брукс, скандалът бе прераснал в груб сблъсък, на косъм от физическата разправа, затова той реши да изчака с подмятанията по адрес на подобието на брада на Аш.

Линкълн Блейк и Мик Конрой бяха в центъра на събитието, заобиколени от хора, облечени в най-хубавите си дрехи, специално за неделната служба, разярени и готови за скандал на прясно окосения хълм пред червената тухлена църква.

Дори преподобният Гуд, стиснал светото писание в ръка, беше почервенял като цвекло под гъстата си бяла коса.

— Успокойте се! — провикна се Брукс.

Някои от гласовете утихнаха; някои от мъжете, наежени едни срещу други, се отдръпнаха, когато Брукс се запровира напред.

Блейк беше довел асистента с каменното лице. Брукс беше убеден, че той е въоръжен. В Арканзас все още имаше закони, които забраняваха да се внасят оръжия в църква — един господ знаеше докога ще бъде така — но бе много малко вероятно някой от събралите се на зеления хълм да носи оръжие, когато е с вратовръзка и официални обувки. Оръжието плюс разправията, прераснала в скандал, представляваше истинска рецепта за кръвопролитие.

— Застанали сте пред църква — провикна се недоволно и леко разочаровано той. — Предполагам, че повечето от вас са присъствали на службата в църквата тази сутрин. Чух изрази, които не подхождат нито на мястото, нито на времето. А сега ви моля всички да проявите малко уважение.

— Линкълн започна цялата работа — скръсти ръце Джил Харис. — Мик още не беше влязъл, и Линкълн му се нахвърли.

— Човек има право да изкаже мнението си! — кресна Моджийн Парсънс, майката на Дойл. — А ти престани да си вреш дългия нос в работите на другите!

— Нямаше да се наложи, ако не беше отгледала хулиган.

— Дами! — Брукс знаеше, че рискува живота си, когато пристъпи между тях, защото жените бяха готови да му се нахвърлят със зъби и нокти, за да застанат до мъжете си. — Ще бъде най-добре и вие, и всички останали да се приберете по домовете си.

— Ти и онази Лаури вкарахте момчето ни в клопка. Линкълн ми каза какво си направил. А семейство Конрой пък се опитват да си докарат малко пари, като натопят момчетата за невинните им лудории.

Хили Конрой изблъска хората, за да застане до съпруга си. По изражението й Брукс разбра, че е бясна.

— Моджийн Парсънс, много добре знаеш, че това е лъжа! Познавам те, откакто си се родила, и по изражението ти личи, че си знаела.

— Да не си посмяла да ме наричаш лъжкиня! Синът ти съсипа хотела, а сега се опитваш да накараш моето момче да плаща.

— Хич не изправяй моя син срещу твоя, Моджийн! Ако продължиш да разпространяваш лъжи, горчиво ще съжаляваш!

— Я върви по дяволите!

— Стига! — Съпругът на Моджийн, Клинт, пристъпи напред. — Достатъчно, Моджийн. Прибираме се веднага.

— Застъпи се за сина си!

— Защо? Ти цял живот се застъпваш за него. Хили, Мик, извинявайте, че съм участвал във възпитанието на Дойл и той е станал такъв, какъвто е сега. Моджийн, качвам се в колата и се прибирам вкъщи. Можеш или да тръгнеш с мен, или да останеш. Ако останеш, няма да ме намериш вкъщи, когато се прибереш.

— Да не си посмял да ми говориш по този начин…

Той обаче се обърна и се отдалечи.

— Клинт! — Тя се облещи и заситни бързо след него.

— Тази работа ми писна — отбеляза Джил. — Ще се прибера пеша.

— Какво ще кажете с Хили да ви закараме, госпожо Харис? — Мик пристъпи напред и пое ръката й. — Много се извинявам, че стана така, Брукс.

— Най-добре заведете госпожа Харис вкъщи.

— Не сме приключили, Конрой.

Мик погледна Блейк студено и малко предпазливо.

— За последен път ти казвам, че няма да правя бизнес с теб. Дръж асистента си и разните като него далече от мен, от семейството и от имота ми.

— Ако си въобразяваш, че ще измъкнеш пари от мен, объркал си се. Направих ти напълно справедливо предложение.

— Върви си вкъщи — обърна се Брукс към Мик, а след това — към Блейк.

Дори не се опита да покаже неодобрението и разочарованието си. Заговори с неприкрито отвращение:

— Ще поговоря с господин и госпожа Конрой по-късно.

— Сигурно — за да нагласиш разказа си.

— Ще поговоря и с преподобния и госпожа Гуд. Да не би да твърдите, че свещеникът и съпругата му също лъжат? Всъщност, заедно със заместниците ми ще поговорим с всички, които са станали свидетели на разправията днес или са участвали в нея. Ако разбера, че си притеснявал хората, ще накарам семейство Конрой да пуснат ограничителна заповед срещу теб и всички, които си повикал, за да ги тормозят. Никак няма да ти хареса. Още по-малко ще ти хареса, ако заповедта бъде пусната и я нарушиш.

— Не можеш да ме сплашиш.

— Ти си по-добре запознат със сплашването, така че би трябвало вече да си наясно, че не правя подобни неща. Просто разяснявам положението. Защо не поговориш с адвокатите си, преди да направиш нещо, за което ще съжаляваш? А сега си върви. Съпругата ти ми се струва разстроена и притеснена.

— Не е твоя работа как е съпругата ми.

— Точно така. Само че ще бъде моя работа, ако станеш причина за нов скандал.

— Линкълн! — Пребледнял, но напълно спокоен, преподобният Гуд пристъпи напред. — Разбирам, че си объркан. На разположение съм, ако решиш да се освободиш от товара, който носиш. Сега обаче настоявам да отведеш Джени вкъщи. Не й е добре. И моля те, не се връщай в божия дом с нечисти помисли. Върви си у дома, Линкълн, и се погрижи за съпругата си. Ще се моля за теб и семейството ти.

— Задръж си молитвите. — Блейк си тръгна с гневна крачка и остави асистента си да помогне на Джени да слезе по хълма към чакащия автомобил.

— Ще ти трябват много силни молитви, преподобни.

Гуд въздъхна.

— Правя най-доброто, на което съм способен.

 

 

Преоблече се три пъти. Беше напълно нетипично за нея да се притеснява за облеклото си, освен когато трябваше да си направи нови документи или да се слее с хората в някоя общност. Според проучването й, облеклото трябваше да бъде небрежно, освен ако не беше предупредена предварително. Това означаваше непретенциозна рокля или пола, а тя нямаше нито едното, нито другото.

Трябваше да си купи.

Ако успееха — не, когато успееха, нямаше да й се отрази зле, ако мисли положително като Брукс — щеше да си купи повече и по-разнообразни дрехи.

Сега се спря на тъмносин панталон и червена риза, комбинирани със сандали, които рядко слагаше и си беше купила в момент на слабост. Обърна специално внимание на грима си, въпреки че рядко се гримираше, откакто беше станала Абигейл, тъй като една от целите й бе да се слее с местните жители. Затова пък се справяше умело с него, когато се налагаше.

Щеше да се възползва от това умение, когато се преобразеше в Елизабет, за да съдейства на властите и да свидетелства срещу семейство Волкови.

Погледна монитора и видя как Брукс се прибира. Сложи си обеците от Джон. Носеше ги винаги, когато имаше нужда от самочувствие.

Слезе долу и откри Брукс в кухнята, намръщен, с кутийка кола в ръка.

— Нещо се е случило.

— Не е важно. — Той отвори кутийката и отпи. — Беше се разразил скандал пред баптистката църква.

— Организираната религия има неблагоприятна история с предизвикани случаи на насилие.

Той допря студената кутийка до челото си.

— Не става въпрос за религия. Днес Блейк тормозеше семейство Конрой в църквата. Вдига скандал на обществено място, държа се като глупак и изгуби самообладание. Крайно време е да престане. Налага се да разговарям със семейство Конрой да вземат мерки, за да…

Най-сетне я забеляза.

— Много си красива.

— Гримирах се. Реших, че е подходящо.

— Много добре. — Когато той се усмихна, стресът и гневът, които беше видяла в очите му, изчезнаха.

— Как успяваш? Как се отпускаш толкова бързо?

— Ще водя красива жена на барбекю, това е напълно достатъчно да ми оправи настроението. Къде е това, което си приготвила?

Тя извади шест кутии бира от хладилника.

— Ако прецениш, че трябва да се погрижиш за проблема сега, сигурна съм, че семейството ти ще прояви разбиране.

— Няма да успееш да се измъкнеш толкова лесно. Много е пъстро — отбеляза той, когато видя купата. — Готова ли си?

— Май да. — Сложи каишка на Бърт. — Може да ми разкажеш за интересите на хората, които ще присъстват. Така ще ми бъде по-лесно да разговарям.

— Разговорите няма да са проблем. — На излизане взе бирата. — Щом съобщим, че ще се женим, жените ще ти се нахвърлят, за да те разпитат за плановете за сватбата.

— Нямаме такива.

— Ако щеш вярвай, мила, но ще имаш до края на деня.

Тя се замисли, докато пътуваше с купата в скута, а кучето душеше внимателно задната седалка на патрулката.

— Може и да не останат много доволни.

— За какво говориш? За нас с теб ли? — Той я стрелна с поглед. — Напротив.

— Едва ли, ако знаят колко е сериозно положението.

— Иска ми се да можех да им кажа, за да ти докажа, че грешиш — но е по-добре да премълчим.

— Струваш ми се толкова спокоен. Научих се да бъда спокойна, когато нещо трябва да се промени — но сега е различно. Трудно ми е да съм спокойна, докато чакам капитан Ансън да се обади, докато се питам какво ще кажат или направят властите, докато мисля за свидетелските показания, и ми става ясно колко близо съм до програмата.

— Каквото и да се случи, сме заедно. Това е достатъчно, за да ми вдъхне спокойствие.

Тя не можеше да каже същото за себе си. Стомахът й се бунтуваше, сърцето й блъскаше, с всеки изминат километър трябваше да полага огромни усилия, за да потисне нервността си. Опита си да си каже, че е същото като да попадне в нова общност, където се появява за пръв път с нова самоличност. Нервността й напираше всеки път, когато се опиташе да я потисне, но тя знаеше как да я скрие, как да се слее с хората, така че никой да не забележи.

Беше се получавало дванайсет години, докато не се появи Брукс. Той беше видял нещо друго, нещо повече, но сега това й се струваше истинска благословия.

Ако не беше така, тя нямаше да има шанс да води истински живот.

А истинският живот включваше барбекюта.

Когато той паркира, тя си каза, че се владее съвършено.

— Спокойно — каза й той.

— Напрегната ли ти се струвам?

— Не, но усещам, че си. Дай ми това, а ти води Бърт.

Той пъхна купата под мишницата си, взе бирите и двамата се отправиха към къщата, към музиката, гласовете и аромата на печено месо.

Тя познаваше трите жени — майката на Брукс и двете му сестри — но не и другите жени, мъжете и децата. Мисълта, че ще се озове сред толкова много непознати, я стисна за гърлото, и пулсът й се ускори.

Преди да успее да се съвземе, Съни забърза към нея.

— Ето те и теб!

— Трябваше да свърша малко работа — каза й Брукс.

— Разбрах. — Съни прегърна Абигейл, което я втрещи и тя не можа да продума и дума. След това се наведе и погали Бърт. — Много си красива. Какво носиш?

— Орзо — успя да избъбри Абигейл. — Дано да подхожда на менюто.

— Разбира се — в менюто има какво ли не. Изглежда чудесно. Върви го сложи на масата, Брукс, а след това донеси напитка на Абигейл. Блендерът едва смогва с „Маргаритите“.

— Ще ти донеса — каза той на Абигейл. — Връщам се веднага.

— Момичето ми Мия — вече познаваш и Мия, и Сибил — прави страхотна „Маргарита“. Защо не пуснеш Бърт, за да си поиграе с Платон?

Абигейл коленичи, докато кучетата се душеха.

— Ils sont amis^[3]. Amis, Бърт. C’est tout^[4].

— Нали няма да се стресне от децата, които тичат наоколо? — попита Съни.

— Няма. Той е много мило животно, много е търпелив. Няма да нападне никого, освен ако не му подам команда или някой не нападне мен.

— Ще гледаме никой да не те напада. Ела да се запознаеш с Мик и Хили Конрой. Те са ни стари приятели; а това са синът им Ръс — най-добрият приятел на Брукс, и съпругата му Селин. Днес са имали някакви неприятности — продължи да обяснява Съни, докато вървяха. — Надявах се да ги поразвеселим.

— Много неприятно. Брукс е силно разтревожен.

— Всички сме разтревожени. Това е Абигейл — представи я Съни, когато отидоха при групата.

— Крайно време беше. — По-младата жена — мургава, с яркозелени очи — огледа преценяващо Абигейл.

— Вече смятах, че Брукс те е измислил.

— Не е. — Аз се измислих сама, помисли си Абигейл.

— Това са Селин, Ръс и дъщеря им Сиси. Родителите на Ръс, нашите приятели Мик и Хили.

— Виждала съм те няколко пъти в града — рече Хили. — Приятно ми е най-сетне да се запознаем лично.

— Инцидентът в хотела ви е много неприятен. Красива сграда.

— Благодаря. — Хили се опря на рамото на съпруга си, сякаш търсеше подкрепа. — Ще го направим дори по-хубав, отколкото преди. Нали така, Мик?

— Разбира се. Чух, че хлапето на Блейк създавало неприятности и на теб.

— Беше решил да стресне Брукс, но не успя. Той е озлобено, глупаво момче със склонност към насилие. Би трябвало да си плати за стореното.

— Да пием за тези думи — предложи Мия, която приближи с по една чаша „Маргарита“ във всяка ръка. — Татко спипа Брукс за малко, затова аз ти нося коктейла.

— Благодаря. Изглежда… пенест. — Тя отпи и усети силния и приятен вкус на текила. — Много е хубав.

— Добре действа, нали? — Докато говореше, Съни прегърна Абигейл през раменете. — Оказа се права за Бърт.

Младата жена се обърна и видя, че Бърт е седнал, а кутрето подскача около него. Дългокрако момиче го прегръщаше през врата, а едно момченце го галеше по гърба.

— Много е възпитан — увери я Абигейл. — Освен това обича да му обръщат внимание.

— Едър е като кон — отбеляза Селин.

Абигейл понечи да възрази. Все пак конете бяха значително по-големи. След това си напомни, че не бива да приема казаното буквално.

— Тъкмо да сплашва натрапниците.

— Направо ще ги разбие — отбеляза Ръс. — Опитвам се да убедя Селин да си вземем един лабрадор.

— Пудел.

— Момичешко куче.

— Че ние сме момичета. — Тя целуна дъщеря си по бузата. — А ти си малцинство.

— Новото попълнение може и да изравни нещата — посочи той корема й. — Мъжът има нужда от куче, а не от френска играчка.

— Пуделите са умни.

— Те са изключително интелигентна порода — съгласи се Абигейл. — Единствено колито е по-интелигентно. Те са бързи и много послушни, ако са добре обучени.

— Видя ли?

— Лабрадорът е истинско куче. Те са умни — настоя Ръс и погледна умолително Абигейл.

— Да, разбира се. Те са най-популярната порода в страната, както и във Великобритания. Чудесни кучета помощници. Предани са и обожават да играят. Много са подходящи за малки деца.

— Малки деца — сръчка той Сиси и момиченцето се разсмя, когато той я подхвърли във въздуха. — Вече си имаме едно, сега да видим другото.

— Пуделите са добри с децата.

Когато Селин се обърна към Абигейл, Съни се разсмя.

— Прекалихте. Да знаеш, че тези двамата ще те разпънат на кръст. Смятам да те спася и да ти покажа градината. Храната ще бъде готова след няколко минути.

— Дали не трябва да измислят лабрапудел? — измърмори Абигейл, докато Съни я отвеждаше.

Не беше чак толкова трудно — каза си тя. В продължение на двайсет минути обикаляха градината и обсъждаха какво са видели, говориха със семейството на Брукс, с приятелите им, а тя отговаряше на възторжените въпроси на децата за Бърт.

Когато всички се скупчиха около масите за пикник, вече беше по-спокойна. Отдъхна си, когато всички започнаха да се хранят и не й обръщаха толкова внимание.

Барбекюто си имаше и добри страни, помисли си тя. Небрежна обстановка за общуване, разнообразна храна, приготвена от различни хора. Беше ритуал — разбра тя, нещо като племенна традиция, в която възрастните помагаха за сервирането или се грижеха за децата — както за собствените си, така и за чуждите, а наоколо тичаха кучета и с охота похапваха остатъците, които им подхвърляха.

Много хареса коктейла и замайващото усещане, което създаваше.

— Забавляваш ли се? — попита Брукс.

— Да. Ти се оказа прав.

— Да не забравиш. — Той се наведе да я целуне, след това посегна към бирата си. — Струва ми се, всички ще искате да научите — започна той, без да надига глас над оживените разговори на масата, — че двамата с Абигейл ще се женим.

Всички млъкнаха на секундата.

— Какво каза? — попита Мия.

— Важното е онова, което каза тя. — Той пое ръката й. — А тя каза „да“.

— Боже, Брукс! — Мия се усмихна и лицето й грейна. Стисна ръката на съпруга си, след това скочи, заобиколи масата и прегърна Брукс. — Господи!

След това всички заговориха едновременно — на Брукс, на нея, помежду си. Тя не знаеше на кого да отговори, нито пък какво да каже. Сърцето й отново заплаши да изскочи, когато седналият до нея Брукс погледна майка си и тя — него.

— Мамо? — каза той.

Съни кимна, въздъхна и се изправи. Той стана, а тя протегна ръце и го прегърна.

— Мъничкият ми — прошепна тя и затвори очи. Когато ги отвори отново, погледна Абигейл и протегна ръка.

Тъй като не беше сигурна какво да прави, Абигейл също стана.

— Госпожо…

Съни поклати глава, стисна ръката на Абигейл и я притегли към себе си.

— Сега ще си поплача, но само половин минута — уведоми ги Съни. — Имам право. След това ще вляза вътре и ще донеса шампанското, което остана от Нова година, за да полеем събитието.

Тя притисна Брукс силно, след това се отдръпна и го целуна по бузите. За огромна изненада на Абигейл, Съни целуна и нея.

— Много се радвам. Отивам за шампанското.

— Трябва й една минутка. — Лърен стана и пристъпи към сина си. — Щастлива е, но й трябва малко време.

Прегърна сина си, след това и Абигейл.

— Добре дошла в семейството! — Засмя се, след това я притисна до себе си и я повдигна.

И отново всички заговориха едновременно. Присъстващите не спираха да прегръщат Абигейл, докато я заливаха с въпроси кога, къде и какво, с каква рокля ще бъде на сватбата.

Шампанското гръмна сред смях и поздравления. Тя се облегна на Брукс, вдигна поглед и срещна очите му.

Семейство — помисли си. След като вече го имаше, бе готова да направи всичко, за да го запази.