Нора Робъртс
Свидетелката (21)

22.

Усети, че разказът я изтощи — както и фактът, че преживяваше отново миналото. Брукс отпиваше от бирата и мислеше. Беше се свила в ъгъла на канапето с наведена глава. Той мълчеше. Остави я да подремне, докато огънят се превърна в жар, а вятърът не спираше да блъска по прозорците.

Наближаваше буря, помисли си той.

Да бягаш в продължение на дванайсет години. Откакто е навършила седемнайсет, не е имало на кого да разчита, освен на себе си.

Спомни си какъв беше той на седемнайсет; припомни си най-големите си проблеми по онова време. Искаше да се научи да замахва по-силно с бухалката, да стане по-бърз, за да улавя топката, и непрекъснато се стремеше да докаже, че може да надмине бейзболните постижения на съименника си.

Не биваше да забравя и копнежите си по Силби.

Май нямаше друго.

Стресът покрай училището си беше все същият; имаше кавги и разправии със Силби, дразнеше се от всичко онова, което родителите му искаха от него, от правилата. Той поне имаше родители, семейство, дом, приятели — хора, на които да се опре в случай на нужда.

Не можеше дори да си представи какво й е било на нея на седемнайсет, когато й се е налагало непрекъснато да бяга, за да се спаси. Бе станала свидетелка на жестоко убийство, бе видяла как умира човекът, който й е вдъхнал чувство за сигурност, който се е превърнал в нейно второ семейство, и се бе постарала да изпълни онова, което й бе казал при последния си дъх.

Джон Бароу я бе накарал да бяга, и по този начин — нямаше съмнение — беше спасил живота й. Оттогава насам тя не бе спряла да бяга.

Той се намести и се обърна да я погледне, докато спеше. Крайно време бе да престане да бяга, реши той. Време беше да се довери на някого да оправи нещата.

Сергей и Иля Волкови, Яков Короткий, Алекси Гуревич.

Трябваше да провери играчите, да използва проучванията на Абигейл. Реши, че всичко известно за тях е във файловете й и в ума й.

Същото важеше за шерифите Косгроув и Кийгън.

Според Брукс, подкупното ченге заслужаваше да бъде в килия с някой от онези, които е затворило. Ами подкупното ченге, убило друго ченге? За тях беше запазен специален кръг от ада. Имаше огромно желание да изпрати Косгроув и Кийгън тъкмо там.

Имаше идея — дори няколко идеи. Трябваше да помисли още малко, да провери и подреди нещата. След дванайсет години няколко дни, дори няколко седмици, посветени на проучване и обмисляне, нямаше да навредят. Той предположи, че на нея ще й бъде необходимо време, за да се приспособи към новото положение. Трябваше да я убеди да му позволи да направи онова, което е редно, след като преценеше какво е то.

Засега най-разумно бе да я пренесе в леглото. И двамата имаха нужда от сън.

Той стана и понечи да я вдигне. И тогава тя го изрита с всички сили в топките.

Можеше да се закълне, че усети как се качиха в гърлото му и залепнаха там, когато тя заби лакът в ларинкса му. Усети как очите му ще изскочат, докато падаше, останал без дъх.

— О, боже господи, Брукс! Извинявай!

Единственият звук, който излизаше от него, бе хриптене, и той дори не се опита да говори повече. Щеше да полежи още малко — може би завинаги.

— Заспала съм. Ти ме стресна. — Тя се опита да го обърне и приглади назад косата, паднала на челото му. Кучето го близна с много съчувствие. — Можеш ли да дишаш? Да, дишаш.

Той се закашля — имаше чувството, че кашлицата подпали адски огън в слабините му.

— Мама му стара! — успя да избълва той и се закашля отново.

— Ще ти донеса вода и лед. Поемай си бавно въздух.

Изглежда бе наредила на кучето да остане до него, защото Бърт полегна и го погледна право в очите.

— Какво, мамка му? — изсъска той, а Бърт облиза отново лицето му.

Намери сили да преглътне, след това се обърна предпазливо. Запита се дали да довърши цикъла, като повърне. Успя да се надигне и седна на пода, без да изпразни стомаха си, когато Абигейл се върна с лед и чаша вода.

— Да не си посмяла да сложиш това върху топките ми! И без това се чувствам отвратително. — Той взе водата, и първите няколко глътки го раздраха като ножове. Добре поне, че болката бавно започваше да отшумява. — Какво стана, по дяволите?

— Беше рефлекс. Много се извинявам. Колко си блед! Наистина, много се извинявам. Заспах и се озовах отново в къщата на Алекс. Иля ме намери и… Ти ме докосна и аз си помислих, че е той — затова реагирах по този начин.

— Да, бе. Господ да му е на помощ, ако се опита да ти се нахвърли. Сега може и никога да нямаме деца.

— Незначителна травма на гениталиите като тази не се отразява на плодовитостта — започна тя, след това погледна встрани. Беше пребледняла. — Много се извинявам.

— Ще оживея. Следващия път, когато реша да те пренеса в леглото, ще си облека броня. Сега ще се наложи ти да ме пренесеш.

— Ще ти помогна. — Тя го целуна нежно по бузата.

— Не там ме боли, но ако целунеш мястото на болката и се появи очакваната реакция, това може и да ме убие. — Той й махна с ръка да се отдръпне и се изправи на крака. — Не е чак толкова зле. — Прочисти гърлото си и се сви от болка.

— Ще ти помогна да се качиш горе.

— Мога и сам. Първо обаче искам да… проверя. За собствено спокойствие.

— Добре. Ще изведа Бърт, преди да се кача.

Когато се върна, го завари по боксерки, застанал пред монитора й, впил очи в него.

— Всичко ли е… ъ-ъ-ъ…

— Да. Доста добре се прицели.

— Много уязвимо място при мъжете.

— Мога да потвърдя от личен опит. Няма да е зле в скоро време да ми покажеш как работи тази система. Как превключваш от едно място на друго, как приближаваш образа, как изключваш и всичко останало?

— Много е просто. Да ти покажа ли веднага?

— И утре може. Сигурно си събрала предостатъчно данни за семейство Волкови и агентите, на които плащат. Искам да прегледам всичко.

— Добре.

Той усети в гласа й нещо особено.

— Какво има?

— Не съм ти разказала всичко.

— Кажи тогава.

— Първо искам да се измия.

И да подреди мислите си, реши той.

— Само минутка — каза тя и влезе в банята.

Той се запита колко ли пъти по една минута ще й трябват, когато чу водата и реши, че няма смисъл да гадае. Вместо това оправи леглото и угаси лампите.

Когато излезе, тя донесе две бутилки студена вода от хладилника. Подаде му едната и седна на ръба на леглото.

— На твое място бих се питала защо не съм се обърнала към властите и защо не съм им разказала какво точно се е случило.

— Защото не си знаела на кого можеш да се довериш.

— Точно така. Поне отначало. Да не говорим, че бях скована от страх. Много дълго сънувах кошмари, спомените се връщаха, обземаше ме паника. И сега ми се случва да имам пристъпи на паника. Ти сам видя какво става. Освен това, въпреки че ми отне много време, докато го преодолея, бях твърдо убедена, че трябва да следвам съвета на Джон. Той загина, за да ме защити. Всичко се случи неочаквано бързо — беше жестоко и ужасно. Сега разбирам, че и двамата сме били изцяло подвластни на момента. А в онзи момент оцеляването ми зависеше от бягството.

— Ако не беше избягала, сега щеше да си мъртва. Това е повече от ясно.

— Да — никога не съм се съмнявала, че е точно така. През онези първи дни бях завладяна от сляпа паника. Махни се, стой далеч, крий се. Ако семейство Волкови ме откриеха, щяха да ме убият. Ако властите ме откриеха и по някакъв начин бяха свързани със семейство Волкови, щяха да ме убият. Ако пък не бяха, щяха да ме арестуват за убийство. Затова бягах и се криех, както ти разказах.

— Никой не те вини.

— Може би. Бях млада и травматизирана. Независимо какъв е интелектът ти, на седемнайсет човек е още незряла, недоразвита личност. Мина известно време и започнах да мисля по-трезво, да поглеждам напред. Със сигурност има и други като Джон и Тери. Други, които щяха да ми повярват, които щяха да ме изслушат, да направят всичко по силите си, за да ме защитят. Как да продължа да бягам и да се крия? Как да стоя със скръстени ръце, след като единствено аз бях видяла убийството на Джули и знаех истината за смъртта на Джон и Тери? Затова хакнах базата данни на американската шерифска служба. И на ФБР.

— Успяла си?

— Да — правя го от време на време. През първите една-две години, докато се криех, научих много неща. Някои — от момчето, за което ти разказах; други разбрах сама. Исках да науча всичко, което можех, за Косгроув и Кийгън, а също и за Линда Пески. Същия ден тя се обадила, че е болна. Наистина ли е била болна? Да не би да ставаше въпрос за поредната информаторка на Волков? Здравният й картон показа, че е имала хранително отравяне, така че…

— И в медицинските картони ли си влизала?

— Нарушавала съм много закони. Нали сам каза, че понякога се налага да нарушиш закона.

Той потри чело.

— Да, така казах. Да забравим за тази работа. Била си на деветнайсет-двайсет години, а си успявала да хакнеш файловете на правителствени агенции.

— От мен щеше да излезе страхотен кибер следовател.

— Каква загуба за силите на реда!

— Бях убедена, и още съм убедена, че Линда Пески не е била част от заговора. Не съм сигурна и до ден-днешен, но по всичко личи, че тя е била уважаван щатски шериф — вече пенсионирана, омъжена, с две деца. Предполагам, че Косгроув е сложил нещо в храната й, за да й стане зле този ден, но няма как да го докажа, а не смеех да се свържа с нея. Сигурна съм, че детективи Грифит и Райли са добри, честни полицаи. Поколебах се, защото са от чикагската полиция, не от федералните, а федералните често поемат случаи от местната полиция. Освен това се притеснявах, че ще застраша и техния живот. Много по-разумно и сигурно беше да проучвам. Освен това имах нужда и от пари. Когато избягах, разполагах с петнайсет хиляди, но в подобни моменти има доста разходи за документи, за превоз, дрехи и какво ли още не. Тъй като основното ми умение са компютрите, се заех с програмиране. Разработих различен софтуер, продадох го. Донесе ми доста пари.

— Наистина ли?

— О, да, — създадох и компютърна игра, — всъщност, три игри. Те ми донесоха още повече.

— Коя игра?

— Нарича се „Улични войни“. Проучването ми показа, че повечето играчи са мъже и предпочитат нещо с битки или войни. Така че…

— Играл съм на нея. — Той присви очи и насочи пръст към Абигейл. — Двамата с Ръс си организирахме турнири, когато се връщах от Литъл Рок. Кървава, с много насилие, но иначе страхотна.

— Почитателите й си падат по насилието. Освен това бе важно игрите да са три. Ако първата набереше популярност, почитателите щяха да искат и да плащат за още. Успях да продам тройния пакет веднага, за огромна сума. А и при онези обстоятелства беше по-лесно, отколкото да подписвам договори.

— Богата ли си?

— Да. Имам много пари, които непрекъснато се увеличават, благодарение на бизнеса с охранителна техника.

Той й се усмихна.

— Радвам се, че имам богато гадже.

— Никога не съм била нечие гадже.

— Да знаеш, че няма да те изпусна. Защото си богата.

Това я накара да се усмихне.

— Нали каза, че ме обичаш, преди да разбереш, че съм богата? По-простичко и по-лесно е да се преместиш да живееш другаде, да си уредиш частен транспорт, ако се налага, да оборудваш и подсигуриш нов дом, ако разполагаш с пари. Не исках да крада.

— А можеше ли?

— Да, разбира се. Влязох в банковите сметки на Косгроув и Кийгън и открих суми, които според мен са от семейство Волкови. Можех да източа, колкото ми трябват. Можех да прехвърля и дори от сметките на самите Волкови.

— Чакай малко. Значи си хакнала мрежата на семейство Волкови, така ли?

— Да. Ще ти обясня. Парите, които изкарвах, са вложени в няколко различни сметки, под различни имена. Чувствах се по-сигурна, не се страхувах за тях и за информацията, която бях събрала. Беше ми необходимо повече време. Започнах да проучвам един определен агент на ФБР. Исках да я следвам, да прегледам файловете й, докладите, оценките, които е давала в продължение на поне една година, преди да се свържа с нея. Преместих се в Ню Йорк. Там се чувствах в безопасност. Пълно е с народ, цари невъобразима лудница. Всички са толкова погълнати от себе си, че едва ли някой щеше да ми обърне внимание. По това време можех да си върша цялата работа от къщи.

Тя се замисли с тъга.

— Имах страхотна къща в Сохо. Там за пръв път се замислих за куче. За да ме пази и да ми прави компания. Бях започнала бизнеса с охранителни системи, и по това време се срещах лично с клиентите. Ходех при тях, оценявах системите им, посочвах от какво имат нужда.

— Кога е било това?

— Живях в Ню Йорк преди шест години. Бях на двайсет и три, но в личната ми карта пишеше, че съм на двайсет и шест. Толкова по-добре е да се представяш за по-голям. Започнах от нулата — проектирах и инсталирах охранителни системи на домове, изграждах бизнес компютърни мрежи. Така разполагах с предостатъчно време за проучването си. Тогава попаднах на агентката, и тя ми се стори подходяща. Исках същото, както на шестнайсет. Приятели, връзки, нормален живот. Освен това исках да постъпя правилно заради Джули, Джон и Тери.

Бях там повече от година — най-дългият период, който бях изкарала на едно място. Мислех да си купя къща в провинцията, защото, макар да оценявах удобствата на големия град, предпочитах тишината. В Сохо се чувствах в безопасност. Много хора, много движение. Освен това си осигурих страхотен договор — невероятна поръчка от една юридическа фирма. Бях направила личната охранителна система на един от сътрудниците, и той ме препоръчал. Още само шест месеца, казвах си. Ще остана в Ню Йорк, ще изпълня договора, ще продължа проучването си. А след това, ако бях убедена, че съм попаднала на подходящ агент, щях да се свържа с нея и да започна процеса.

— Какво стана?

— Бях почти готова. Приключих с договора и си осигурих нов, за един от клиентите на фирмата. Първата ми корпорация. Работата беше добра, вълнуваща — истинско предизвикателство. Бях напълно убедена, че животът ми започва отново.

Излизах от офиса на клиента в центъра, на Хюстън Стрийт. Мислех си, че трябва да се прибера вкъщи, да се преоблека, а след това да отскоча да си купя бутилка хубаво вино, за да отпразнувам случая. Мислех си, че шестте месеца, които бях определила за изпълнение на договора, почти изтичат. Мислех също да си взема куче, и къде искам да живея, когато животът ми потръгне отново. Мислех за всичко друго, освен за семейство Волкови — когато се озовах пред него.

— Пред кого?

— Пред Иля. Иля Волков и още един — братовчед му, както разбрах по-късно. Слизаха от някаква кола, тъкмо когато се опитвах да спра такси. Едва не се блъснах в него. Сред толкова много хора, в този огромен град, едва не се сблъсках с човека, от когото бягах вече цели осем години. Той ме погледна, и аз застинах на място, също както на терасата онази нощ. Понечи да се усмихне, както правят мъжете, когато ги зяпне някоя жена. След това си спомни коя съм, и усмивката му се стопи.

— Позна ли те? Сигурна ли си?

— Нарече ме по име. „Лиз. Ето те и теб.“ Протегна ръка към мен и едва не ме хвана. Пръстите му докоснаха ръкава ми, преди да успея да се отдръпна, и аз побягнах. Той хукна след мен. Чух как се разкрещя на руски, а автомобилът потегли с пълна газ. Помислих, че ще ме застреля в гръб, че ще ме хване и ще ме завлече в колата.

Тя притисна ръка към сърцето си, което блъскаше със същата сила, като в онзи далечен ден в Ню Йорк.

— Изтичах на улицата. Бях като полудяла; едва не ме прегазиха. Пет пари не давах. Изгубих обувките си. Почувствах се като в нощта на бягството, когато тичах боса. Сега обаче бях по-умна. Отначало ме обзе паника, но поне бях по-подготвена. Познавах улиците. Бях ги проучила и влязох в еднопосочна улица, в която шофьорът му нямаше как да завие. Не знам колко съм тичала, докато разбера, че съм успяла да се измъкна. Качих се на градски автобус, след това се прехвърлих на такси.

Беше й станало топло, затова отиде до прозореца и го отвори.

— Нямах обувки, но никой не забеляза, а и на никого не му пукаше. Това му е хубавото на големия град.

— Аз, като момче от провинцията, не бих казал, че това е хубаво.

— В онзи ден беше добре дошло. Когато се прибрах, извадих малък сак. Налагаше се отново да бягам, единствено с най-необходимото, което бях приготвила за всеки случай. Не бях сигурна с колко време разполагам. Ако бяха забелязали от коя сграда излизам, щяха да открият кое име използвам и да разберат адреса ми. Имах кола на друго име, държах я в гараж. Бях преценила, че си струва разходите. Преценката ми се оказа правилна. Поръчах лимузина, която да ме закара до гаража. Можеха да ме проследят, но щеше да им бъде необходимо време. Щях да се измъкна, да купя нов автомобил и да си сменя личната карта.

— Къде отиде?

— Седмици наред не се установих никъде. Спирах в различни мотели, плащах в брой. Следях имейла на Иля. Разбрах, че в продължение на няколко дни ме търсили. Значи не се е налагало да замина толкова бързо. Освен това не успели да ме проследят, след като съм избягала от офиса на клиента. Никой не ме беше видял, нито пък беше обърнал внимание, че си тръгвам. Аз обаче научих важен урок. Бях станала небрежна. Бях си позволила да планирам нормално живота си, дори до известна степен да живея такъв живот. А те никога нямаше да спрат да ме преследват, следователно трябваше да приема фактите и да направя всичко по силите си, за да постигна справедливост за Джон, Тери и Джули по друг начин.

Свързала съм се към електронната мрежа на семейство Волкови — имейли, електронни файлове, дори есемеси. Щом попадна на нещо, което ми се стори подходящо, изпращам анонимно данните на жената от ФБР, която проучих. Нямам представа още колко време ще мога да я използвам. Ако хората на Волков разберат коя е, може да я елиминират. Мисля, че преди това ще се опитат да открият откъде изтича информацията. Така може да стане дори по-лошо. Може да я подложат на мъчения, а тя няма да може да им каже нищичко, защото не знае. Аз ще бъда в безопасност, за разлика от нея. Ти също се излагаш на риск, ако се замесиш.

— От теб би излязло страхотно ченге или кибер ченге, поне така си мисля. Но аз също съм ченге. А ти си просто богатото гадже на едно ченге.

— Не се шегувай. Ако по някакъв начин те свържат с мен, ще те убият. И не само теб. Ще избият и семейството ти — майка ти, баща ти, сестрите ти и децата им. Ще избият всички, на които държиш.

— В състояние съм да се погрижа за семейството си, Абигейл. Май засега ще продължа да те наричам така. — Той я погали по косата. — Ще трябва да свикна с Лиз, преди тази работа да приключи.

— Никога няма да приключи.

— Грешиш. Искам да ми обещаеш нещо. — Той я погледна в очите. — Искам да ми дадеш думата си. Обещай ми, че няма да избягаш от мен, защото си преценила, че така е най-добре за мен и семейството ми.

— Няма да обещавам нещо, което не мога да изпълня.

— Искам думата ти. Ще се доверя на дадената от теб дума, а ти ще се довериш на моята. Обещай ми това, и аз ти обещавам, че няма да направя нищо без твое знание и одобрение. Не ми е лесно да дам подобно обещание, но ето че го направих.

— Значи няма да направиш нищо, ако не съм съгласна.

— Вече ти обещах. А сега искам ти да ми обещаеш нещо. Няма да бягаш.

— Ами ако ме открият, както Иля ме откри в Ню Йорк?

— Ако се налага да бягаш, избягай при мен.

— Ти си същият като Джон. А те го убиха.

— Защото той не е имал представа какво го чака. Погледни ме в очите и ми кажи, ако наистина се притесняваш, че руската мафия ще намери начин да се внедри в полицейското управление на Бикфорд — тогава ще приготвя Бърт и всичко, което ти е необходимо, и ще те изпратя още тази вечер. Само кажи къде.

— Не съм мислила.

— Добре. Тогава ми обещай.

— Ти няма да направиш нищо, без да ми кажеш, а аз няма да избягам, без да ти кажа.

— И това е нещо. За тази вечер е достатъчно. А сега да поспим. Ще помисля за всичко това. Може да възникнат нови въпроси, но те ще почакат. А след като помисля, ще обсъдим как да постъпим. Говоря за нас. Вече не си сама. Никога вече няма да си сама.

Легнаха си, той загаси лампата и я притисна до себе си.

— Така. Сега е по-добре. Май имам още един въпрос тази вечер. Хакна ли системата на управлението?

Тя въздъхна. Беше тъмно и не видя усмивката му.

— Прецених, че е важно да науча подробности за местните сили на реда. Сигурността на мрежата ви е плачевна.

— Ще поговоря с градския съвет да те наемат да оправиш нещата.

— Прекалено скъпо вземам. Но при създалите се обстоятелства ще ви предложа огромно намаление от обичайната тарифа. — Тя въздъхна отново. — А личния ти компютър ще обезопася безплатно.

— Господи — разсмя се той. — Да не би да си влизала и в личния ми имейл?

— Извинявай. Ти непрекъснато идваше тук, задаваше въпроси. Ровил си, за да намериш информация за мен. Информацията, която открих, ме притесни.

— Сигурно.

— Трябва да внимаваш, когато наричаш настоящия кмет „загубеняк“ в кореспонденцията с приятеля си. Никога не си сигурен кой ще види личните ти имейли.

— Той наистина е загубеняк — но ще имам предвид съвета ти. — Той обърна глава и я целуна по косата. — Обичам те.

Тя притисна буза в гърлото му.

— Звучи прекрасно в леглото — на тъмно, когато цари тишина.

— Защото е истина. А утре сутринта също ще бъде истина.

Тя затвори очи и приласка думите в сърцето си, както той бе приласкал нея. Надяваше се утре сутринта да ги чуе отново.