Нора Робъртс
Свидетелката (18)

18.

Сутринта протече почти както Брукс беше предвидил, и добрите отбелязаха още няколко точки.

Очакваше Джъстин и малоумните му приятели да бъдат пуснати под гаранция и предполагаше, че съдията ще определи солена сума. Сумата се оказа не просто солена, а стряскаща.

Хари, разбира се, възрази — нали трябваше да си свърши работата — но съдията не отстъпи. Семейство Конрой може и да не бяха богати като семейство Блейк, но всички ги уважаваха; освен това ги харесваха значително повече.

Този път Джъстин беше бръкнал в гнездото на осите — поне според Брукс.

От мястото си в съдебната зала той наблюдаваше как Блейк кипи от яд, докато Джъстин се подсмива, а другите двама бяха навели глави, забили очи в пода, докато родителите им следяха какво става с каменни изражения.

Той едва потисна широката си усмивка, когато съдията се съгласи с искането на прокурора и тримата да предадат паспортите си.

— Това вече е обидно! — скочи на крака Блейк, когато чу решението на съдията, а Брукс вътрешно затанцува от радост. — Няма да търпя инсинуацията, че синът ми ще избяга, заради подобни нелепи обвинения. Настояваме за процес!

— И ще го получите. — Съдия Рейнголд, който играеше голф с Блейк всяка неделя, стовари чукчето. — Длъжен си да проявяваш уважение, когато си в съдебна зала, Линкълн. Седни веднага и млъкни, в противен случай ще наредя да те изведат.

— Не си въобразявай, че ще ти позволя да ме заплашваш. Аз ти помогнах да облечеш тази роба.

Очите на Рейнголд заблестяха иззад очилата с телени рамки.

— И докато е на гърба ми, ще проявяваш дължимото уважение. Седни и млъкни, или, кълна се в Господ, ще ти наложа глоба за неуважение към съда.

Адвокатът се опита да се намеси, но Блейк го избута.

— Ще ти покажа аз на теб какво е неуважение!

— Вече го направи. — Рейнголд отново стовари чукчето. — Петстотин долара глоба! Пристав, изведете господин Блейк от съдебната зала, преди сумата да стане хиляда.

Силно зачервен, стиснал зъби, Блейк се обърна и изтрополи навън. Спря, колкото да отправи на Брукс изпепеляващ поглед.

Брукс остана, за да изслуша цялата задължителна процедура, инструкциите, предупрежденията. Изчака да отведат Джъстин и приятелите му в килиите, докато бъде внесена гаранцията. После си тръгна, за да поговори с Ръс и семейството му. Нямаше съмнение, че присъствието на цялото семейство Конрой, разцепената устна на Ръс и госпожа Конрой, която едва сдържаше сълзите си, повлияха на присъдата, определена от Рейнголд.

— Онзи надут грубиян Блейк оплеска нещата — както за себе си, така и за гадните келешчета. — Селин бе прегърнала свекърва си през раменете. Тъмните й очи блестяха — а обикновено от нея лъхаше спокойствие. — Ама как се изкефих само! Как ми се искаше да си отвори отново устата, и да се изръси с още куп пари!

— Не бях сигурен, че Стан ще се опълчи на Линкълн. — Мик Конрой кимна към съдията. — Чувствам се по-добре. Ще отведа майка ти вкъщи — обърна се той към Ръс.

— Искаш ли да дойда?

Яркочервената коса на Хили бе вързана на опашка. Очите й още бяха насълзени. Тя целуна Ръс по бузата и поклати глава.

— Ще се справим, Брукс. Много сме ти благодарни.

— Няма защо.

— Все още й е мъчно — прошепна Селин, когато излязоха. — Не може да си намери място. Иска ми се да се поуспокои.

— Ти си достатъчно ядосана за всички ни.

Селин най-сетне се усмихна.

— Така си е. Трябва да се връщам в училището. Децата сигурно тормозят ужасно заместничката ми.

Прегърна сърдечно Брукс, обърна се към Ръс и се притисна към него.

— Не се тръшкай, готин — каза му накрая.

— Да те черпя едно кафе? — предложи Брукс на Ръс, когато останаха сами.

— Трябва да се връщам в хотела.

— Отдели няколко минути — поуспокой топката.

— Имам нужда. Добре, ще се видим в кафенето.

В мига, в който Брукс влезе в заведението, Ким се отправи към него и му наля кафе.

— Хайде, разказвай! — подкани го тя.

— Само кафе, благодаря.

Тя го сръчка в рамото.

— И как според теб ще защитя титлата Кралица на клюките, ако не ми кажеш нещичко? Да не би да искаш да ме понижат?

— Не. Не мога да позволя подобно нещо. Определиха им гаранция.

Тя се нацупи разочаровано.

— Трябваше да се сетя, че Стан Рейнголд ще застане зад Линкълн Блейк.

— Не е точно така, Ким. Очаквах да им определят гаранция. Само че не очаквах съдията да определи толкова висока сума — гарантирам ти, че и Блейк не го е очаквал. Освен това им конфискува паспортите до края на процеса.

— Виж ти! — Тя стисна устни и кимна доволно. — Вземам си думите назад. Значи е подпалил дебелия задник на Блейк.

— Да. Той се опита да се озъби, а съдията го глоби с петстотин долара за неуважение към съда.

Тя шляпна Брукс по рамото.

— Ти майтапиш ли се?

— Честна дума!

— Следващия път, когато Стан Рейнголд влезе, ще го черпя с пай. Чу ли, Линди? — провикна се тя към готвача на грила. — Стан Рейнголд е глобил Линкълн Блейк с пет стотака за проява на неуважение!

Линди се обърна, стиснал шпатулата.

— Крайно време беше неуважението да му струва пари, щот’ гаднярът само т’ва знае. Кафето е от мен, Брукс. И неговото. — Посочи Ръс, който тъкмо влизаше.

— Сядай, сладурче. — Ким се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Ние черпим. Ще ти кажа, че на всеки свестен човек в този град му е мъчно за случилото се и заставам изцяло зад гърба ти.

— Благодаря, Ким. Това означава много за мен.

— Струваш ми се уморен. Какво ще кажеш за едно хубаво парче френски ябълков пай, да ти вдигне малко настроението?

— Сега не мога. Може би следващия път.

— Ще ви оставя да си поговорите, но ако искате нещо, само кажете.

Брукс се престори на обиден.

— А на мен не ми предложи от пая.

Ръс се усмихна тъжно.

— Защото не те съжалява. Ти знаеше ли за паспортите?

— Знаех, че ще поискаме подобно нещо, но не съм и предполагал, че съдия Рейнголд ще отсъди в наша полза. Изненада ме, така че аз трябва да черпя.

— Винаги досега оставяше хлапето на Блейк да се измъкне.

— Така беше, и ми се струва, че в момента усеща последствията. Може и да играе голф с Блейк, но не може — и според мен няма — да позволи подобно нещо да продължава. Според мен тази сутрин беше много ядосан. Освен това съм сигурен, че Блейк няма да позволи синът му да се признае за виновен. Настоява за процес, защото е убеден, че и той, и отрочето му са твърде важни персони и могат да заобиколят закона. Момчето потъва, Ръс, и може да е дори още по-тежко, отколкото предполагам. Не че съжалявам.

— Нито пък аз.

Брукс се приведе напред.

— Исках да поговоря с теб, защото съм напълно сигурен, че Блейк ще направи всичко по силите си, за да те принуди да се откажеш от обвинението в нападение. Ако номерът му мине, тогава всичко опира до пари. Ще плати на този-онзи, ще манипулира градския съвет, ще прати малкия на лечение, ще издейства условна присъда.

Ръс сви разцепената си устна.

— Тая няма да я бъде, Брукс. Видя ли татко днес? Изглежда с десет години по-стар. Пет пари не давам, че ме е ударил, и ако не беше другото, щях да зарежа цялата история. Само че нямам намерение да позволя на малкото гаднярче да се измъкне.

— Добре. Ако Блейк започне да те ухажва, веднага ми кажи. Ще повдигна обвинение в тормоз, или ще издам ограничителна заповед.

Ръс се отпусна назад и се усмихна доволно.

— Кое от двете?

— Ще ги съчетая все някак. И двете вършат работа. Не знам дали Джъстин си е такъв противен келеш по рождение, но баща му много е допринесъл да стане такъв. — Той разбърка кафето. — Майка му я нямаше в съда.

— Говори се, че госпожа Блейк била вдигнала ръце. Не искала да има нищо общо. А Блейк й наредил да не си отваря устата. Той има последната дума у тях.

— У тях може да прави, каквото си иска, но не управлява града.

— Ами ти, началник?

— Аз служа и защитавам — отвърна Брукс и погледна през прозореца. — Семейство Блейк ще научат какво означава това. А ти, господин кмете?

— Може да се окаже, че трудно ще спечеля изборите, ако Блейк застане зад опонента ми — и въпреки това няма да се откажа.

— За новите времена. — Брукс вдигна чашата си. — Добри времена.

— Тази сутрин си доста наперен, малкият. На съдия Рейнголд ли се дължи тази работа?

— И това помогна — но има и една очарователна, красива жена, в която започвам да се влюбвам, при това до уши.

— Бързо стана.

— В кръвта ни е. На мама и татко им било достатъчно да се погледнат. Тя ме плени, Ръс, плени ме! — Той сложи ръка на сърцето си.

— Сигурен ли си, че не е някъде по-ниско?

— И там също. Господи, Ръс, тя е невероятна! Мисля единствено за нея. Щом я погледна… ако щеш вярвай, но мога да я наблюдавам часове наред. Дори дни.

Брукс се засмя изненадано.

— Загубен съм, завинаги.

— Ако не я доведеш на вечеря, Селин ще превърне живота ми в ад.

— Ще се погрижа за това. Сигурно и нашите ще поискат същото в най-скоро време. Важното е да убедя Абигейл. Тя крие нещо — добави той. — Нещо от миналото, и все още не е готова да ме допусне. Работя по въпроса.

— Значи тя все още не е разбрала, че ти ще продължиш да настояваш и да досаждаш, докато не измъкнеш от нея онова, което те интересува?

— В момента се опитвам да я заслепя с чар и обич.

— И колко време ще продължи тази работа, според теб?

— Мога да почакам още малко. Тя има нужда от помощ. Просто не знае, или пък не е готова да я приеме. Все още.

 

 

Абигейл прекара щастливо утро пред компютъра, докато преработваше и персонализираше охранителната система за една правна кантора в Рочестър. Остана изключително доволна от резултата, защото бе получила поръчката по препоръка и едва не я изпусна, когато старшият партньор настоя за среща, а тя отказа.

Сега обаче бе сигурна, че и той, и останалите партньори ще останат възхитени от системата и предложенията й. Ами ако не бяха? Това беше цена, която бе готова да плати, за да може да работи според своите условия.

За да успокои мислите си, се зае с градината.

Искаше й се да създаде приказно красива, пищна градина от южната страна на къщата и бе планирала задълбочено как точно да я направи. Събра необходимите инструменти и ги сложи в ръчната количка. Зарадва се, като видя, че зеленчуковата й градина върви добре, с удоволствие усети уханието на затоплените от слънцето листенца на билките. Потокът ромолеше, птиците пееха. В гъстите дървета шумолеше ветрец, а дивият дрян надничаше като пъстроцветен призрак.

Докато маркираше бъдещата градина с колчета и я ограждаше с връв, осъзна, че е щастлива. Беше истински щастлива. Радваше се на пролетта, на работата си, на дома си. И на Брукс.

Беше ли изпитвала щастие досега? Да, на моменти — в детството си, докато беше за кратко в Харвард, дори след това, когато всичко се промени драстично.

Но не помнеше да се е чувствала така. Беше нервна. Брукс бе напълно прав, а тя не беше сигурна, че й е приятно, когато той е прав. И същевременно беше обзета от лекота, с която нямаше представа какво да прави.

Включи култиватора^[1] и запя заедно с мотора, ромолящия поток и птиците. Искаше да запази тези моменти, да запомни чувствата завинаги.

Имаше работа, която й доставяше удоволствие — на която се радваше повече, отколкото човек може да си представи. В живота си имаше мъж, когото уважаваше и харесваше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно; той щеше да дойде на вечеря, щяха да разговарят и да се смеят.

Това не можеше да продължава — но какъв бе смисълът да гради планове, само за да се почувства нещастна? „Улови мига — напомни си тя, докато ръсеше тор. — Радвай се на момента.“

Върна количката в оранжерията и вдъхна дълбоко мириса на плодородна, влажна почва, на напъпили цветя, аромата на вечнозелените растения, и се зае да избира цветята за новата градина.

Приятна физическа работа в топлия следобед — истински извор на щастие. Кой би предположил, че притежава такава способност да бъде щастлива?

Върна се четири пъти до оранжерията. „Глокът“ се удряше в бедрото й, а кучето подтичваше до нея, докато най-сетне планът, който бе направила през мразовитите зимни нощи, влезе в действие.

Лобелия и ехинацея, уханен хелиотроп сред въздушна лантана, пъстра вербена, очарователни астри, характерни за Нова Англия, изящни ориенталски лилии.

Задържа слънчогледите, ружата и костреца, за да могат насекомите да снасят в тях яйцата си, а младите гъсеници да се хранят от тях.

Подрежда, преподрежда и размества много пъти, докато излезе от първоначалния си план, и най-сетне остана доволна от резултата.

За всеки случай извади телефона и направи снимки от различни ъгли, преди да започне първата дупка.

Час по-късно отстъпи и огледа резултата; после влезе вътре и сложи лед в чая, който бе оставила да се запарва на слънце.

— Ще бъде изключително красиво — обърна се тя към Бърт. — Ще си седим на верандата и ще наблюдаваме пеперудите. Ще привлечем и колибрита. Много ще ми бъде приятно да видя как всичко расте и цъфти, пеперудите и птиците. Пускаме корени, Бърт. Колкото по-дълбоки стават, толкова повече ги искам.

Тя затвори очи и вдигна лице към слънцето.

Много обичаше звуците, които се носеха наоколо, обичаше и миризмите, ритъма на работата, удоволствието и тишината, които откриваше тук. Обичаше да усеща как кучето се обляга на крака й, и вкуса на студения чай в устата си.

Обичаше Брукс.

Отвори рязко очи.

А, не — просто се поувлече под въздействието на еуфорията, че нещата се получават така, както искаше. Беше се подвела от онова, което каза той днес сутринта, от начина, по който я гледаше.

Действие и противодействие — напомни си тя. Нищо повече.

Ами ако беше нещо повече?

Алармата й се включи. Тя се изправи и хвана дръжката на пистолета.

Не очакваше гости.

Тръгна с бърза крачка към монитора, изнесен на верандата. Спомни си автомобила, още преди да различи чертите на шофьора. Беше майката на Брукс, с още две жени. Говореха си и се смееха, докато приближаваха към къщата.

Преди да реши какво да прави, колата навлезе в последния завой. Веднага щом я видя, Съни наду весело клаксона.

— Ехо, здрасти! — провикна се тя през отворения прозорец, още преди трите да се изсипят навън.

Жената на предната седалка със сигурност бе сестра на Брукс, помисли си Абигейл. Чертите им бяха твърде сходни, за да не са наследствени.

— Погледнете! Фантастична градина!

— Да, цял следобед работя в нея.

— Ще стане страхотна — подхвърли Съни. — Усещате ли аромата на хелиотропа? Платон е в колата. Как мислиш, ще му бъде ли приятно на Бърт да се запознае с него?

— Ами… може би.

— Мама е толкова загрижена за запознанството на кучетата, че не се сеща за хората. Аз съм Мия, сестрата на Брукс — а това е сестра ни Сибил.

— Много ми е приятно да се запозная и с двете ви — рече Абигейл и се ръкува с тях.

— Днес пропиляхме целия ден — похвали се Мия. Беше слаба и висока, с късо подстригана коса. — Зарязахме и работа, и деца, и мъже. Обядвахме по женски, а сега сме тръгнали да пазаруваме.

— Решихме, че ще ти бъде приятно да дойдеш с нас — подхвърли Сибил.

— Да дойда с вас ли? — Смутена и объркана, Абигейл се опита да помисли, докато наблюдаваше кучето си с едно око.

— Първо на пазар — допълни Мия, — а след това ще пием „Маргарита“.

Кутрето изскочи от колата, излая и залудува около Бърт, който седеше и стрелкаше с поглед Абигейл.

— Ami. Joues^[2].

Той веднага вирна дупе, размаха опашка и игриво перна Платон с лапа.

— Какви сладурчета! — възкликна Съни.

— Няма да го нарани.

— Мила, веднага се вижда. Това голямо момче е кротко като агне, а на Платон малко игра ще му дойде добре. Цял следобед е или в колата, или на каишка. Запозна ли се с двете ми момичета?

— Да.

— Опитваме се да я убедим да остави лопатата и да дойде с нас на пазар и да пием „Маргарита“. — Сибил се усмихна приятелски на Абигейл и на бузите й се появиха две малки трапчинки.

— Благодаря за поканата — Абигейл долови колко е напрегнат гласът й в сравнение с приятелското държание на Сибил, — но трябва да довърша градината. Започнах по-късно, отколкото бях предвидила.

— И така е красива. — Сибил пристъпи напред, за да разгледа градината отблизо. — Не съм наследила усета на мама и татко към градинарството, затова мога само да завиждам.

— Много мило, че дойдохте да ме поканите.

— Двете със Сиб горяхме от любопитство да видим жената, която успя да хване Брукс — призна Мия.

— Така ли?

— Не си представях, че такъв тип жена ще го омае чак толкова.

— Така ли? — повтори Абигейл, тъй като не се сещаше какво друго да каже.

— Мия винаги казва онова, което мисли — отбеляза Съни и хвана дъщеря си под ръка.

— Мога да бъда тактична и дипломатична, но е доста неестествено за мен. Както и да е — казах го като комплимент.

— Благодаря.

Мия се разсмя.

— Пак заповядай. Виж сега, Брукс — поне навремето — се интересуваше повече от външния вид; не обръщаше внимание на същността. Но ти си колкото красива, толкова и естествена, силна, достатъчно умна, за да живееш тук сама, и с достатъчно опит, за да създадеш тази страхотна градина. Имаш си и собствен бизнес, както разбрах. Предполагам, че след като носиш оръжие, умееш да се грижиш за себе си.

— Така е.

— Застрелвала ли си човек?

— Мия! Не й обръщай внимание — каза Сибил. — Тя е най-голямата; има и най-голяма уста. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас?

— Трябва да довърша градината, но ви благодаря.

— В неделя следобед ще се съберем — заяви Съни. — Брукс ще те доведе.

— Много благодаря, но…

— Няма да е кой знае какво. Ще си направим барбекю на двора. Освен това трябва да раздам малко жълти флагчета. Ще дам и на теб. Потокът е подходящо място. Ще взема и кутрето, и ще се видим в неделя.

— Двамата с Брукс се срещате от доста време — отбеляза Мия.

— Май да.

— Да знаеш, че той те очарова, докато си постигне своето.

— Така е.

Мия й намигна и се ухили.

— Отвътре му идва. Ще те чакаме в неделя.

— Не се притеснявай. — Сибил изненада Абигейл, като стисна ръката й, а сестра й тръгна с майка им, за да хванат кученцето. — Всичко ще бъде наред. Кучето ти нали не се дразни от деца?

— Няма да нарани никого. Освен ако не му наредя.

— Доведи го. Ще ти бъде по-спокойно, ако кучето ти е с теб. Ние сме сравнително приятни хора и харесваме всички, които носят щастие на Брукс. А ти си страхотна — рече тя и стисна ръката на Абигейл, после я пусна и се отправи към автомобила.

Последва смях, бъбрене, махне с ръце и надуване на клаксона. Абигейл остана напълно шокирана; замаяното й от щастие куче бе застанало до нея. Тя махна любезно, когато дамите от семействата О’Хара и Глийсън потеглиха.

Все едно бе подета от приливна вълна, направена от цветя — помисли си Абигейл. Не болеше — напротив, беше красива, ухаеше приятно и тя се чувстваше поласкана.

Разбира се, нямаше да отиде в неделя. Беше невъзможно — при това по много причини. Може би щеше да напише писмо, в което да откаже любезно поканата.

Сложи отново градинарските ръкавици. Искаше да довърши лехите. Освен това, нали беше използвала работата като оправдание, така че трябваше наистина да приключи с градината.

Никога досега не я бяха канили да пазарува или да пие „Маргарита“, и докато прекопаваше лехата, тя се запита какво ли точно представлява това. Знаеше, че хората пазаруват, дори когато нямат нужда от нищо. Тя не разбираше защо е така, но бе наясно, че на другите им е приятно. Спомни си онзи ден, преди много години, който прекара в мола заедно с Джули. Беше безкрайно забавно, вълнуващо и приятно да пробва дрехи и обувки заедно с приятелка.

Разбира се, те не бяха истински приятелки. Срещата им беше случайна — обстоятелствата ги бяха събрали заедно.

Същите тези обстоятелства бяха довели не просто до нещастие, а до истинска трагедия.

По пътя на логиката бе стигнала до извода, че не безобидният бунт и купуването на дрехи и обувки бяха причина за трагедията. Дори собствените й безразсъдни постъпки — фалшифицирането на личните карти и отиването в клуба — не бяха причина за последвалите събития.

Отговорни бяха семейство Волкови и Яков Короткий.

И въпреки това — как да не свързва нещата, как да не чувства тежестта на вината, дори след толкова години? Спорът с майка й бе предизвикал верижна реакция, която завърши с взривяването на обезопасената квартира. Макар да не носеше пълна отговорност, тя бе една от брънките в тази верига.

Докато садеше цветята, тя се питаше какво ли е да се возиш в автомобил с жени, които се смеят или отиват да пазаруват неща, които не са им необходими, пият „Маргарита“ и клюкарстват.

Докато се чудеше, част от удоволствието от звуците и миризмите на самотата й започна да се топи.

Посади всички цветя — работи целия следобед, чак до вечерта, дори донесе до лехите чували с тор и слама. Изпотена, но доволна, тя нагласи пръскачките тъкмо когато алармата се включи отново.

Този път видя автомобила на Брукс.

Беше изгубила представа за времето. Уж щеше да се прибере и да сложи лазанята да се стопли, преди той да пристигне. Надяваше се и да се изкъпе.

— Я виж ти! — Слезе от колата с букет пурпурни ириси. — На фона на тази прелест те ми се струват съвсем простички.

— Много са красиви. За втори път ми носиш цветя. Не ми се е случвало преди.

Той си обеща безмълвно да й носи по-често. Подаде й букета и извади кокал от пресована кожа за Бърт.

— Не съм те забравил, малкият. А ти сигурно си работила половината ден, за да приведеш в приличен вид поне една леха.

— Не беше чак толкова дълго, но отне известно време. Искам да привлека пеперуди.

— Ще ги привлечеш. Много е красиво, Абигейл. Също като теб.

— Мръсна съм — рече тя и се отдръпна, когато той се наведе, за да я целуне.

— Не ми пречи. Щях да ти помогна с градината. Много съм добър.

— Започнах, а после се увлякох.

— Ще налея по малко вино. Можем да поседим тук и да се порадваме на работата ти.

— Трябва да взема душ и да сложа лазанята във фурната.

— Хайде, върви, а аз ще я стопля и ще извадя виното. Гледам, че днес си работила много по-усилено от мен. Дай цветята. Ще ги натопя във вода. Какво има? — попита, като забеляза, че тя го наблюдава.

— Нищо. Аз… няма да се бавя.

Не беше сигурна какво да прави, когато й предлагаха дори и най-незначителна помощ. Поне прие — помисли си той и влезе в къщата, за да напълни една ваза с вода. Този път прие, без да спори и да се извинява. Това определено беше крачка напред.

Сложи цветята на плота и предположи, че тя ще ги подреди по-късно, — най-вероятно, когато него го няма. Включи фурната на ниска температура и пъхна вътре тавата.

Наля две чаши вино, изнесе ги на предната веранда, подпря се на парапета и загледа цветята.

Бе достатъчно добре запознат с градинарството и беше сигурен, че работата й е отнела часове. Освен това личеше, че тя има усет към подреждането на цветовете.

Също така знаеше предостатъчно за хората и приемаше засаждането на цветя като поредното свидетелство, че тя се установява. Тя си беше у дома, и всичко бе подредено по неин вкус.

Добър знак.

Когато слезе, тя ухаеше на свежа пролет, а влажната й коса се бе накъдрила отстрани.

— Първата ми пролет в Озаркс — рече той и й подаде чашата. — Наблюдавам как природата се възражда. Хълмовете потъват в зеленина, дивите цветя буквално полудяват, а реките ромолят. Светлината, сенките и слънцето по прясно засадените поля. Няма друго място, към което да ме тегли. Тук е моят дом.

— И аз се чувствам по същия начин. За пръв път, и ми харесва.

— Чудесно. Абигейл, като те погледна — с тези сериозни, невероятно красиви очи, ухаеща на пролет, а цветята ти вече са разцъфнали или всеки момент ще разцъфнат — и аз изпитвам същото. Няма друго по-прекрасно място. Наистина няма.

— Не знам какво да правя с чувствата, които предизвикваш у мен. Страхувам се какъв ще стане животът ми, ако това се промени и никога повече не изпитам същото.

— Какви чувства предизвиквам у теб?

— Щастие. Невероятно щастие, и същевременно съм ужасена и объркана.

— Ще поработим над това да си щастлива, докато остане единствено приятно усещане и сигурност.

Тя остави чашата, пристъпи към него и го прегърна.

— Може и никога да не се получи.

— Излязла си без пистолета.

— Ти носиш твоя.

Той се усмихна в косата й.

— И това е нещо. Нарича се доверие, и е добро начало.

Тя не познаваше доверието и не можеше да анализира новите си чувства.

— Можем да поседнем на стълбите, докато ми разказваш как мина тази сутрин.

— Дадено. — Той повдигна брадичката й и я целуна нежно. — Ще ми бъде много приятно.

Той продължи да й разказва, докато сенките се издължиха. Градината бе обсипана в капчици вода от пръскачките.

Правото я очароваше открай време — тънкостите на процеса, липсата на логика — а според нея, и честата проява на пристрастия — вложени в правила, кодове и процедури от човешкия фактор. Справедливостта за нея бе напълно ясна, но законите, съгласно които я търсеха и налагаха, бяха неясни и доста разтегливи.

— Не разбирам защо трябва да ги пускат, просто защото имат пари.

— Невинни до доказване на противното.

— Но те са виновни — настоя тя, — вече е доказано. Наели са стая и са я съсипали, Джъстин Блейк е нападнал приятеля ти пред свидетели.

— Имат право случаят им да бъде разгледан в съда.

Тя поклати глава.

— Сега обаче имат право да използват пари, или да се опитат да сплашат свидетелите, дори да избягат, или да измислят причини за отлагане. Приятелите ти са претърпели загуби, а извършителите са свободни да продължат живота и работата си. Правната система е пълна с недостатъци и недомислия.

— Осигури им въже, и те сами ще се обесят на него.

Тя се намръщи.

— Нали арестуваш хора, които нарушават закона? Когато ги арестуваш, знаеш, че са го нарушили. Би трябвало да останеш разочарован — дори ядосан, след като знаеш, че някои от тях ще намерят вратички в закона, оставени заради човешка грешка, и няма да понесат наказанието, което заслужават.

— Предпочитам да видя как един виновен избягва наказанието, вместо да бъде убит някой невинен. Понякога има причини да нарушиш закона. Не говоря за тези трима келеши, а по принцип.

Очевидно напълно спокоен, Брукс почеса отпуснатия Бърт.

— Нещата невинаги са в черно и бяло, невинаги са правилни или грешни. Ако не можеш да вземеш под внимание всички нюанси и обстоятелства, значи не си на правилния път към справедливостта.

— Да не би да смяташ — напрегна се тя, — че е възможно да съществуват причини, поради които да нарушиш закона?

— Разбира се. Например самоотбрана, за да защитиш някой друг, или нещо съвсем елементарно като превишаване на скоростта. Няма да те обвиня за превишаване на скоростта, докато шофираш към болницата.

— Значи ще вземеш предвид обстоятелствата.

— Разбира се. Докато още бях патрулиращ полицай, имаше сигнал за нападение. Един тип влязъл в бар и пребил чичо си. Да го наречем чичо Хари. Налага се да приберем онзи тип за побой, но се оказва, че чичо Хари си позволявал волности с дванайсетгодишната му щерка. Да, трябвало е да извика ченгетата и отдел „Закрила на детето“ — но грешно ли е постъпил, като е размазал физиономията на чичо Хари? Не бих казал. Трябва Да разгледаш цялостната картина, да прецениш обстоятелствата. Това би трябвало да правят и в съдилищата.

— Зависи от гледната точка — измърмори тя.

— Да, зависи от гледната точка. — Той прокара пръст по ръката й. — Ти нарушавала ли си закона, Абигейл?

Тя веднага разбра, че това беше вратичка — той я канеше да направи следващата крачка. Ами ако след това я заключеше зад въпросната вратичка?

— Никога не съм била глобявана за превишена скорост, но съм надвишавала препоръчителната. Отивам да погледна лазанята.

Няколко минути по-късно я завари да реже домати на плота.

— Набрах ги от оранжерията.

— Доста работа си свършила днес.

— Обичам да се занимавам. Приключих с един договор по-рано от предвиденото, затова се наградих с малко работа в градината. Освен това имах гости.

— Така ли?

— Майка ти и сестрите ти.

Той тъкмо се канеше да й долее вино.

— Моля?

— Обядвали „по женски“, както каза майка ти; отиваха на пазар, а след това щели да пият „Маргарита“. Поканиха ме да изляза с тях.

— Аха.

— Мия обясни, че били дошли, за да ме видят. Откровеността й ми допадна, въпреки че, докато бяха тук, се притесних.

Брукс издаде звук, много подобен на смях.

— Понякога умее да притеснява хората.

— Бяха довели и Платон. На Бърт му беше много приятно да си поиграе с него.

— Сигурно.

— Те се смеят непрекъснато.

— Бърт и Платон ли?

— Не. — Въпросът я накара да се разсмее. — Майка ти и сестрите ти. Сториха ми се много щастливи. Приличат не просто на роднини, а на приятелки.

— Наистина са приятелки.

— Другата ти сестра, Сибил, е мила и нежна. А ти приличаш и на двете.

— Мия успя ли да ти разкаже срамни случки от миналото ми?

— Не, въпреки че щеше да ми бъде много интересно. Тя беше по-любопитната от двете. Каза, че когато става въпрос за жени, за връзки… — Абигейл замълча за момент, докато режеше на кръгчета моцарелата и доматите. — Разбрах, че в миналото те е интересувал повече външният вид и не си обръщал нужното внимание на същността.

Брукс я наблюдаваше.

— Като перифразираш, можеш да излезе нещо съвсем различно — да придадеш ново значение.

— Не споря.

— Така ли е наистина?

Той се замисли и сви рамене.

— Като се замисля, май е точно така.

— Поласкана съм.

— Изненадан съм, че и трите са приели отказа ти.

— Беше очевидно, че работя в градината. — Тя посегна към чашата и отпи глътка вино. — Майка ти обаче ме покани на импровизирано барбекю в неделя.

Той се разсмя и вдигна тост.

— Видя ли? Значи все пак не са приели отказа ти.

Тя не се беше замисляла за това и едва сега си даде сметка, че Брукс е прав.

— Майка ти никога не приема обясненията ми. Затова реших, че е най-добре да й откажа учтиво в писмена форма.

— Защо? Тя прави страхотна картофена салата.

— За неделя съм предвидила да се занимавам с къщата и градината.

— Страхливка!

— Сигурна съм, че майка ти прави страхотна картофена салата…

— Наистина си голяма страхливка — изсмя се той.

Тя се намръщи и усети, че всеки момент ще кипне.

— Не е нужно да ставаш груб.

— Понякога честността върви ръка за ръка с грубостта. Няма защо да се притесняваш, че ще прекараш известно време в задния ни двор и ще похапнеш картофена салата. Ще се позабавляваш.

— Не, няма, защото съм занемарила задълженията си. Освен това не знам как трябва да се държа на барбекю в задния двор. Не знам как да водя разговор с хора, които едва познавам, нито как да се отнеса към любопитството, което ще бъде насочено към мен, защото двамата с теб правим секс.

— Прекалено много неизвестни — реши Брукс, — но аз ще ти помогна. Ще ти помогна с работата в градината и по къщата, преди да тръгнем. Ти се справяш чудесно с разговорите, но аз ще остана до теб, докато не се почувстваш спокойна и уверена. Сигурно ще бъдат любопитни, но те харесват, защото и аз те харесвам — поне мама. Освен това ще ти обещая нещо…

Той замълча и изчака тя да го погледне.

— Какво?

— Оставаш за един час, и ако се окаже, че не ти е забавно, ще измислим някакво извинение. Ще кажа, че са ме повикали по работа, и ще си тръгнем.

— Ще излъжеш семейството си, така ли?

— Да, ще ги излъжа. Те ще се досетят, че лъжа, но ще проявят разбиране.

Ето, помисли си тя, едно от усложненията покрай социалните задължения и междуличностните отношения.

— Според мен е най-добре да избегнем всичко това и да изпратя извинително писмо.

— Тя просто ще дойде, за да те вземе.

Тези думи я накараха да спре да реже.

— Не може да бъде!

— Самата истина е, мила. Ще сметне, че си твърде срамежлива, или прекалено голям инат. Ако реши, че си срамежлива, ще те доведе като загрижена майчица. А ако реши, че се инатиш, ще те подкара без много приказки.

— Нито съм срамежлива, нито се инатя.

— Напротив, и двете — само понякога ставаш дръпната.

Тя клъцна ожесточено с ножа.

— Не е никак разумно да ме обиждаш, докато ти приготвям яденето.

— Не е обидно, че си срамежлива, или че се инатиш. Няма човек, който при определени обстоятелства да не става дръпнат.

— А какви са твоите обстоятелства?

— Сменяш темата, но от мен да мине. Посещенията при зъболекар два пъти в годината, тарантули и караоке.

— Караоке ли? Интересно.

— Не и когато аз пея. Както и да е, можеш да ми вярваш. Остави си един час. Нищо няма да ти стане.

— Ще си помисля.

— Добре. О, мирише божествено!

— Надявам се тази вечер да е по-тихо и спокойно от снощи.

И наистина беше тихо и спокойно — чак до два часа през нощта.

Алармата се включи, тя скочи от леглото и посегна към пистолета на нощното шкафче още преди да стъпи на пода.

— Спокойно — каза Брукс. В гласа му нямаше напрежение. — Спокойно, Абигейл. И ти също — обърна се той към кучето, застанало в краката й, като ръмжеше застрашително.

— Някой идва.

— Разбрах. Не, не светвай лампите. Ако някой е решил да прави гадости, все още не знае, че сме усетили присъствието му.

— Не съм виждала тази кола — каза тя и се обърна към монитора.

— Аз обаче я познавам. Мамка му! — Във въздишката му пролича по-скоро умора, отколкото раздразнение. — На Дойл Парсънс е, което означава, че Джъстин Блейк и приятелчето им Чад Картрайт са с него. Само да си обуя панталоните. Ще се погрижа.

— В колата са само двама.

Брукс нахлузи панталоните, и си облече ризата, без да откъсва поглед от монитора.

— Или Чад е проявил достатъчно здрав разум и си е останал вкъщи, или са го оставили да им пази гърбовете. Тъй като не са чак толкова умни, бих казал, че Чад е решил да пропусне купона.

Брукс стисна настойчиво рамото й.

— Ти нямаш нищо общо, Абигейл. Успокой се.

— Не мога да се успокоя, когато някой се промъква в имота ми в два часа сутринта. Как очакваш да съм спокойна?

— Добре казано. — Той стисна ръцете й. — Просто се опитвам да ти обясня, че те се опитват да навредят на мен, не на теб. Най-вероятно се промъкват насам… Виж, спират далече от къщата. Решили са да ми нарежат гумите; може би ще напишат разни мръсотии със спрей по колата ми. Ще решат, че утре сутринта ще бъда неприятно изненадан. Господи, тези двамата са яко надрусани!

— Ако са под въздействието на наркотици, едва ли ще проявят здрав разум.

— Джъстин не притежава здрав разум.

След като беше дошъл тук, значи ставаше точно толкова неуправляем, колкото и Тайбол.

Докато ги наблюдаваше, закопча ризата си.

— Обади се в участъка. Тази вечер е дежурен Аш. Разкажи му какво става. Аз излизам да се погрижа за тези двамата.

Обу си обувките и прибра оръжието си в кобура.

— Вие двамата с Бърт оставате вътре.

— Няма нужда да ме защитават от двама малолетни престъпници.

— Абигейл, аз съм човекът със значката. — Тонът му не търпеше възражение. — Освен това аз съм този, когото искат да прецакат. Няма смисъл да ги настройваме срещу теб. Ти се обади и ме чакай.

Брукс слезе по стълбите, без да бърза. Арестът щеше да е бърз и безпроблемен, ако успееше да ги спипа на местопрестъплението, а не когато се промъкват и се кикотят в наркотично опиянение.

Абигейл щеше да види какво представлява правосъдието, когато двамата попаднеха в затвора, за да чакат процеса — помисли си той.

Наблюдаваше ги през прозореца, и точно както очакваше, двамата коленичиха до патрулката. Джъстин отвори една чанта и подхвърли на Дойл спрей.

Изчака да започнат. Щеше да се наложи да пребоядиса патрулката, но пък доказателствата щяха да са необорими.

Отключи и излезе отпред.

— Момчета, да не би да сте се изгубили?

Дойл изпусна спрея и тупна по задник.

— Извинявайте, че прекъсвам екскурзийката ви, но май вие, малоумници, сте влезли без позволение в чужда собственост. Като прибавим и вандализъм — защото виждам, че току-що съсипахте полицейска собственост — лошо ви се пише. Обзалагам се, че ще открия забранени вещества и в джобовете, и в кръвта ви. Накратко, момчета — прецакани сте.

Брукс поклати глава, докато Дойл се опитваше да се изправи на крака.

— Само смей да хукнеш, Дойл, и ще добавя бягство от местопрестъплението и съпротива при арест. Знам къде живееш, тъпако, така че не мърдай от мястото си. Джъстин, да ти видя ръцете!

— Ръцете ми ли искаш да видиш?

Джъстин заби ножа, който стискаше, в задната гума, и скочи на крака.

— Сега ще изпусна въздуха и от теб, нещастнико!

— Дай да се разберем. Ти имаш нож. Аз пък имам пистолет. Виж. — Брукс го извади внимателно. — А дали наистина съм нещастник? Джъстин, ти си адски тъп. Хвърли ножа, а след това погледни приятеля си, който изглежда по-умен, въпреки че това е под съмнение. Виж го как се е проснал на земята с ръце зад врата.

На светлината на охранителните лампи Брукс забеляза, че зениците на Джъстин са колкото връхчета на игла.

— Няма да ме застреляш. Не ти стиска.

— Според мен няма да му мигне окото. — Абигейл се показа иззад къщата с любимия си „Глок“ в ръка. — Ако той не ви застреля, ще го сторя аз.

— Да не би вече да се криеш зад жена, Глийсън?

Брукс се измести едва забележимо. Намерението му беше не само да прикрие Абигейл, ако Джъстин се окаже достатъчно глупав и ги нападне с ножа, но и изобщо не беше сигурен дали тя няма да застреля кретенчето.

— Приличам ли на човек, който се крие?

— Ще го застрелям с огромно удоволствие — подхвърли небрежно Абигейл. — Влязъл е в имота ми без разрешение, въоръжен е, така че имам пълното право да стрелям. Ще го прострелям в крака. Както знаеш, много точен стрелец съм.

— Абигейл! — Разкъсван между смеха и загрижеността, Брукс пристъпи напред. — Пусни ножа, Джъстин, преди да стане лошо.

— Няма да ме натикаш в затвора!

— Тази вечер грешките ти се редят една след друга — отбеляза Брукс.

Джъстин се втурна напред.

— За бога, не стреляй! — изкрещя Брукс. Блокира нападението с лявата си ръка, вдигна десния си лакът и го заби в носа на Джъстин. Чу противно хрущене миг преди да шурне кръв. Ножът издрънча на земята, той хвана Джъстин за яката и го изтика напред, така че момчето падна на колене.

Изгубил търпение, го блъсна по очи и стъпи на врата му.

— Абигейл, би ли ми донесла белезниците, ако обичаш?

— Донесла съм ги.

Брукс вдигна вежди, когато тя ги извади от задния си джоб.

— Чудесно. Хвърли ми ги.

Той ги улови, коленичи и изви ръцете на Джъстин зад гърба му.

— Дойл, да не си мръднал, че госпожица Лаури може да те простреля в крака.

— Няма, господине. Нямах представа, че ще направи подобно нещо, кълна се, че нямах никаква представа. Щяхме просто да пооплескаме патрулката, кълна се!

— Тихо, Дойл — прекалено тъп си, затова не си отваряй устата. — Брукс вдигна поглед, когато чу сирената. — Господи, пристига с гръм и трясък.

— Видях ножа, докато му разказвах какво става, и той много се притесни.

— Добре. По дяволите, Джъстин, ти току-що нападна полицай с нож. Прокурорът може дори да реши, че става въпрос за опит за убийство, когато включим и заплахите, които редеше. С теб е свършено, момче — а не беше нужно да става така. Арестуван си за непозволено влизане в чужд имот, за вандализъм, за унищожаване на полицейска собственост и нападение със смъртоносно оръжие над полицай. Имаш право да мълчиш.

— Ти ми счупи тъпия нос, бе! Ще те убия за тази работа.

— Я най-добре вземи да млъкнеш. — Той му каза правата, докато светлините на патрулката на Аш приближаваха.

— Дойл? Къде е Чад Картрайт?

— Не поиска да дойде. Каза, че вече си бил навлякъл, достатъчно неприятности и баща му яко щял да го срита, ако направи още нещо.

— Проблясъци на здрав разум.

Той се изправи тъкмо когато Аш слезе от автомобила.

— Началник? Добре ли си? Боже! Ранен си.

— Какво? Къде? Мамка му. — Брукс сведе възмутено поглед. — Тази кръв е от носа на Джъстин. Мътните да го вземат дано — обичах тази риза.

— Натопи я в студена вода със сол.

И Брукс, и заместникът му се обърнаха към Абигейл, застанала настрани, с настръхналото куче до нея.

— Госпожо — обади се Аш.

Отново изпищя сирена.

— За бога, Аш, какво става?

— Сигурно Бойд идва. Когато госпожица Лаури съобщи, че е видяла нож и нарушителите са само двама, при положение, че тези обикновено вървят трима в пакет, реших да повикам Бойд за подкрепление. Сигурен ли си, че не те е ранил?

— Да, сигурен съм. Но беше достатъчно тъп да опита, затова го обвиних в нападение над полицай. Вие с Бойд нали ще ги приберете и двамата? Аз идвам след малко.

— Добре, шефе. Извинявайте за неприятностите, госпожице Лаури.

— Не сте ги предизвикали вие, заместник Хайдърман.

Брукс пристъпи към нея.

— Защо не се прибереш заедно с Бърт? Аз ще дойда след две минути.

— Добре. — Тя даде сигнал на кучето и влязоха в къщата.

Щом влязоха в кухнята, награди Бърт с една от любимите му бисквитки, а след това направи кафе. Замисли се за момент, след това отвори един буркан, извади сладки и ги подреди в чинийка.

Стори й се подходящо. Седна на масата и се загледа в Брукс и другите на монитора. Дойл се разплака, но тя не изпита особено съчувствие към него. Джъстин се беше нацупил, ръмжеше като настъпено куче и се опитваше да се подсмихва, въпреки че в най-скоро време очите му щяха да се подуят и под тях да се очертаят сини кръгове от счупения нос.

Щом настаниха арестантите на задната седалка на първата кола, Брукс поговори още малко със заместниците си, а накрая подхвърли нещо, което ги разсмя.

Сигурно разсейваше напрежението — реши тя. Да, това бе едно от качествата на добрия лидер. Тя понечи да стане и да отключи входната врата, но забеляза, че Брукс се отправя към задния вход, като нея. Затова наля кафе и добави захар, както той обичаше.

Той спря, когато забеляза чинията.

— Сладки!

— Реших, че може да ти се доядат.

— Да. Трябва обаче да отида да се справя с тази работа.

— Разбира се.

Той посегна към чашата с кафе и си взе от сладките.

— Няма нужда да питам дали си добре. Ти си непоклатима като скала.

— Той е едно тъпо момче, свикнало с насилие, но нямаше опасност. Можеше да те пореже, което щеше да е твърде неприятно. Прав ли беше?

— Кой?

— Джъстин Блейк — когато каза, че няма да го застреляш?

Брукс се облегна спокойно назад.

— Почти. Ако беше абсолютно наложително, щях да стрелям — но не трябваше. Толкова по-добре. А ти щеше ли да стреляш?

— Да. — Тя не се поколеба. — Питах се дали ще намеря сили, или не, тъй като е млад и глупав, — но да, щях. Ако те беше ранил, щях да стрелям. Ти обаче имаш невероятни рефлекси, освен това той се издаде как ще постъпи — да не говорим, че беше бавен. Сигурно заради наркотиците и алкохола. А ти не се уплаши.

— Ти ми даде малко време. А ти бях казал да останеш вътре.

— Казах ти, че нямам нужда, нито желание да ме защитаваш. Това е моята собственост, и съм въоръжена.

— Както винаги — отбеляза той.

— Освен това, въпреки че никой не се показа на монитора, исках да съм сигурна, че третият няма да се появи изневиделица.

— Благодаря.

— Трябва да накиснеш ризата, за да излезе петното.

— Държа резервна в управлението. Абигейл, трябва да дадеш показания. Можеш да дойдеш, или ако предпочиташ, ще изпратя някой от хората си при теб.

— Да, разбира се. Но при тези обстоятелства не мога да дам показания тук.

— Не, наистина.

— Предпочитам да дойда. Най-добре още сега.

— И сутринта може.

— Ако дойда сега, ще приключа с този въпрос. Предпочитам да е сега. Ще се преоблека и ще дойда.

— Мога да те изчакам.

— Няма нужда. Ти върви и си върши работата.

— Добре. Начинът, по който се справи, ме кара да мисля, че и преди си имала неприятности. Надявам се да ми се довериш и да ми разкажеш някой ден.

Тя скръсти ръце.

— Ако някога разкажа на някого, то ще бъде на теб.

— Добре. — Той остави кафето и я целуна. — Благодаря ти за помощта. И за сладките.

— Пак заповядай.

 

 

Абигейл влезе в полицейското управление трийсет минути след Брукс. По-възрастният от двамата заместници — спомни си, че се казва Бойд Фицуотър — веднага скочи, за да я посрещне.

— Госпожице Лаури, много ви благодарим, че дойдохте. Шефът е в кабинета си, разговаря с прокурора и разни други. Аз ще запиша показанията ви.

— Добре.

— Искате ли кафе? Ако предпочитате, мога да ви предложа и нещо освежително.

— Не, благодаря.

— Да седнем тук. Ще бъде по-тихо. Аш е заедно с лекаря, когото извикахме да се погрижи за носа на малкия Блейк. — Усмихна се при тези думи. — Добре го е подредил.

— По-добре счупен нос, отколкото куршум. Сигурна съм, че началник Глийсън имаше основание да извади пистолет и да стреля, когато Джъстин му се нахвърли с ножа.

— Няма да споря с вас. Може ли да ви помоля да започнем отначало? Ще записвам разговора, за да не пропусна нещо. Ще си водя и записки. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се.

— Добре, тогава. — Бойд включи касетофона, посочи датата и часа и имената на всички участници в драмата. — Госпожице Лаури, разкажете ми какво се случи тази нощ.

— В два часа и седем минути външната ми аларма се включи.

Тя говореше ясно и много точно.

— Както изтъкна началник Глийсън, Джъстин Блейк по всяка вероятност бе придружен от други две лица. Исках да съм сигурна, че няма трети, който да обикаля наоколо. Алармата ми не засече такъв, но исках да се уверя. След като разговарях със заместник Хайдърман по телефона, повиках кучето си и излязох през задния вход на къщата. Кучето ми не усети чуждо присъствие, затова заобиколих отпред, където видях началник Глийсън и двамата нарушители. Единият, на име Дойл Парсънс, вече бе на земята, а Джъстин Блейк бе коленичил до лявата задна гума на патрулката на началник Глийсън.

— Чухте ли някой да казва нещо?

— Да, при това съвършено ясно. Началник Глийсън каза на Джъстин: „Да ти видя ръцете.“ Държа да подчертая, че по това време оръжието на началник Глийсън беше в кобура. Джъстин отвърна: „Ръцете ми ли искаш да видиш?“ Веднага след това заби ножа, който стискаше в дясната си ръка, в задната лява гума.

Тя продължи да разказва на Бойд в най-големи подробности какво се е случило. Бойд я прекъсна веднъж или два пъти, за да уточни.

— Забележително подробен разказ.

— Имам ейдетична памет — някои я наричат фотографска — добави тя, въпреки че се дразнеше, когато й се налагаше да обяснява така неточно.

— Много ни помогнахте, госпожице Лаури.

— Надявам се. Той щеше да убие Брукс, ако имаше възможност.

Бойд тъкмо беше посегнал да изключи касетофона, но отдръпна ръка и се облегна.

— Какво имате предвид, госпожице?

— Говорех за Джъстин Блейк. Щеше да наръга началник Глийсън и да го убие, ако имаше възможност. Намерението му беше повече от ясно, а гневът му — неприкрит, както и страхът. Явно се опитва да нарани или елиминира всичко и всеки, който му се изправи на пътя. Има хора, които са убедени, че онова, което искат, е над всичко и си струва да прегазят другите, за да го постигнат.

Беше видяла как убиват човек — помисли си тя. Не че момчето й напомни за безчувствения касапин Короткий. На него му липсваше експедитивност и безпристрастие. Напомни й обаче за яростта, разкривила лицето на Иля, когато ругаеше и риташе мъртвия си братовчед.

— Тази вечер не уби никого, нито пък причини сериозна физическа травма. Изглежда, досега е било така. В противен случай нямаше да действа толкова неумело. Но можеше да пострада някой друг, който не притежава уменията, рефлексите и самообладанието на началник Глийсън. Нямаше да се размине само с един счупен нос.

— Така е, госпожице.

— Много се извинявам. Беше твърде притеснително. Дори повече, отколкото си давам сметка. Мнението ми е без значение. Ако това е всичко, ще се прибера.

— Ще изпратя някого да ви закара.

— С кола съм. Благодаря, заместник — бяхте много любезен.

Тя тръгна към вратата, но спря, когато Брукс я повика. Той пристъпи към нея и я хвана за ръката.

— Идвам след минутка — рече той на Бойд, след това я изведе навън.

— Добре ли си?

— Да, нали ти казах.

— Току-що каза на Бойд, че било по-притеснително, отколкото си предполагала.

— Така беше, но това не означава, че съм зле. Уморена съм. Искам да се прибера и да поспя.

— Добре. По-късно ще звънна или ще се отбия, за да видя как си.

— Не се притеснявай за мен. Няма нужда. — Нямаше никакво желание да притеснява околните, нито пък Джъстин Блейк да й напомня за Иля Волков. — Накисна ли ризата в студена вода и сол?

— Изхвърлих я. Ще виждам кръвта му по нея, независимо дали ще се изпере, или не. И без това вече не харесвам тази риза.

Тя си спомни красивата жилетка, напоена с кръв.

— Разбирам. И ти си изморен. — Позволи си да го докосне по лицето. — Дано успееш да поспиш.

— Няма страшно. Карай внимателно, Абигейл. — Целуна я по челото, след това и по устните, и накрая отвори вратата на колата. — Права беше. Говоря за онова, което каза вътре. Въпрос на време беше той да извади нож, пистолет или бейзболна бухалка и някой да пострада тежко.

— Знам.

— Не се притеснявай повече за него.

— Добре, няма. — Под въздействието на чувствата, тя го прегърна и се притисна към него с всички сили. — Много се радвам, че имаш бързи рефлекси.

След това се качи зад волана и потегли.