Нора Робъртс
Свидетелката (10)

10.

Брукс прекара по-голямата част от деня си в опити да сплаши трима подрастващи крадци, да оправи проблемите, възникнали при една катастрофа — тоест да не позволи на шофьорите да стигнат до саморазправа, да се заеме със задължителната документация по случаите и да изслуша мрънкането на Сид Файърхок, когато най-сетне го повика заради непоправеното гърне.

Накрая, за награда, реши да си позволи да отскочи набързо до пекарната за чаша хубаво кафе и ванилови бисквити — но тогава в кабинета му надникна Алма. От ушите й висяха огромни обеци със знака на мира.

— Гроувър се обади. Има проблем в „Озаркс Арт“.

— Какъв проблем?

— Каза, че станало напечено, и помоли да се отбиеш.

— Добре. Ще отида пеша. На връщане ще мина през пекарната. Искаш ли нещо?

— Махни се от мен, Сатана!

— Просто предлагах. — Брукс стана от бюрото и дръпна якето си.

— Ако на бюрото ми случайно се озоват шоколадови сладки с макадамия и капучино с обезмаслено мляко, няма аз да съм виновна, нали?

— Не, разбира се. — Докато Брукс излизаше, той се запита защо й е да се мъчи с обезмаслено мляко, след като щеше да яде бисквити. Това обаче бе една от женските тайни, над които нямаше никакво намерение да се замисля.

Докато вървеше, вдигна поглед към небето. Температурата все още варираше — ту се качваше, ту спадаше, а после се установяваше някъде по средата и създаваше благоприятни условия за торнадо. Но небето беше безобидно светлосиньо като избелели дънки.

Той пресечи към Шоп Стрийт, доволен, че улицата е пълна с местни хора и туристи. Подмина кулинарния магазин, замисли се за Абигейл и повървя още една пресечка до „Озаркс Арт“.

Наоколо не се виждаше никой. Влезе и огледа закачените по стените картини, изложените скулптури, подредените по полиците художествени изделия от стъкло и местната керамика.

Ухаеше на пролетна гора. Ароматът идваше от тръстиков дифузер. Това бе работа на Гроувър — помисли си разсеяно той. Той приличаше на гном, излязъл от страниците на някоя приказка — но пък беше истински магьосник, когато ставаше дума за аромати.

Надникна към склада и канцеларията, но не видя зад бюрото никого.

Тогава чу потракването на токчета.

Силби — рошава, с притворени очи — се измъкна от задната стаичка.

— А, ето те и теб…

— Какъв е проблемът, Силби?

— Ще ти кажа. — Усети парфюма й, докато тя отваряше вратата към задната стаичка. — Ела тук.

— Къде е Гроувър?

— Ще се върне след няколко минути. Някой трябва да наглежда магазина.

— Силби, Гроувър се е обадил в управлението и е казал, че има проблем, който изисква полицейска намеса.

— Да, има проблем — а можеше да няма. Ела отзад и ще уредим всичко.

— Ще го уредим тук и сега.

— Добре. — След секунда черно-бялата й рокля се свлече на пода.

— За бога, Силби.

Тя се разсмя, тръсна отново коса и се облегна на касата на вратата — чисто гола, само по червени обувки с високи токчета, изрязани отпред, така че се виждаха ноктите й, лакирани в същия цвят.

— Онази вечер не дойде, Брукс. Наложи се да изпия цялата бутилка вино сама.

— Казах ти, че съм зает. Облечи се.

— Не помня едно време да съм чувала от теб подобни думи.

Той не откъсваше очи от нейните — изненадан, малко смутен и объркан. Почти без усилие се въздържаше да не поглежда надолу.

— Сега обаче ги чуваш. Облечи се, Силби.

— Не, ти ела.

— Какво ти става? — попита той. — Накарала си Гроувър да позвъни в управлението и да повика полицай.

— Не кой да е полицай, любими. — Тя нацупи устни за целувка. — Исках теб.

— Млъквай. — Той рядко губеше самообладание. — Ако до десет секунди не си си облякла роклята, ще те арестувам.

— А, значи искаш да си поиграем!

— Погледни ме, дяволите да те вземат! Мислиш ли, че ми се играе?

Тя най-сетне забеляза тона му. В очите й проблесна яд; наведе се, вдигна роклята и изсъска:

— Не си въобразявай, че ще търпя да ми говориш по този начин.

— Ако още веднъж си позволиш подобна волност, няма да се разминеш единствено с приказки. Аз съм скапаният шеф на полицията, Силби. Дежурен съм.

Тя си намести нервно презрамките.

— Тук никога не се случва нищо.

— От мен да знаеш, че ще се случи. Сега отивам да намеря Гроувър и да го глобя, задето е подал фалшив сигнал.

— Не би го направил.

— Напротив.

Тя пристъпи напред.

— Недей, Брукс. Той го направи, защото аз го помолих.

— Следващия път няма да направи подобно нещо. Нито пък ти.

— Защо се държиш по този начин? — Очите й се напълниха с ядни сълзи. — Караш ме да ти се хвърлям на врата, а после се нервираш. В гимназията не можеше да се откъснеш от мен.

— Вече не сме в гимназията.

— Ти не ме желаеш.

Той познаваше тези сълзи. Преди бе готов да преплува реки заради тях.

— Силби, ти си може би най-красивата жена, която съм виждал някога. Талантлива си — а когато положиш усилия, ставаш и интересна. Само че аз вече не те желая като преди.

— Не каза нищо подобно преди две седмици, когато беше в леглото ми.

— Извинявай, Силби. Сексът с теб винаги е бил хубав, но между нас никога не е имало нищо повече.

— Какво ти пука, след като получи, каквото искаше?

— Мила, трябва да имаш по-високо мнение за себе си. Аз поне имам.

— Какъв ти е проблемът? — Тя се изчерви от гняв и неудобство. — Как може да не ме искаш, след като ти се предлагам?

— Ако искаш само това — има предостатъчно мъже, които ще се заинтересуват.

— Но не и ти.

— Така е. — Той осъзна, че бяха стигнали до самия край, и почувства облекчение. — Вече не. Може би ще се харесваме повече, ако не намесваме секса. Мога да ти обещая едно. Ако още веднъж си позволиш да ми извъртиш подобен номер, ще опознаеш килиите на управлението отвътре.

Тя все още бе поруменяла, но лицето й бе студено като камък.

— Променил си се, Брукс.

— Надявам се. Пази магазина до връщането на Гроувър. — Той тръгна към вратата. — Хубава рокля, Силби. Гледай да остане на гърба ти.

Когато излезе, забеляза Гроувър — закръглен, с отпуснати рамене, започнал да оплешивява — да пуши цигара „Марлборо“, седнал до магазина си.

— А, здрасти, началник.

— Здрасти, Гроувър. Ела с мен.

— Ама…

— Трябва да платиш глоба за подаване на фалшив сигнал.

— Ама аз…

— Следващия път, когато красива жена те накара да направиш някоя глупост, първо помисли.

— Ама тя каза…

— Не ме интересува какво ти е казала. От мен да знаеш, че нямаш право да звъниш, ако нямаш нужда от помощ. Не ми губи времето, нито пък на полицейско управление „Бикфорд“. Мога да те затворя за тази работа.

Лицето на Гроувър почервеня. Той се изправи разтреперан.

— Затвор ли? Мили боже! Аз просто…

— Да не си посмял вече да правиш подобен номер. Глобата е две хиляди долара.

Той бе готов да поеме Гроувър, ако припадне.

— Аз… аз… аз…

— Ще я намаля на двайсет и пет долара. Давам ти отстъпка за проявена глупост. До края до деня да си я внесъл, или отново ще стане две хиляди. Разбра ли?

— Да, господине. Много се извинявам. Помислих, че…

— Изобщо не си мислил. Следващия път обаче ще помислиш.

— Аз ще платя, Гроувър. — Силби излезе от магазина. — Вината е моя. Аз ще платя глобата.

— Пет пари не давам кой ще я плати, стига да е внесена до пет часа.

— Нямаше нужда да го плашиш така. — Силби седна на пейката и прегърна Гроувър. — Вината беше моя.

— Спор няма. Плати глобата, и всичко ще бъде наред.

Вече не му се ядяха сладки, но все пак отскочи до пекарната и купи кафе и бисквити за Алма. Остави ги на бюрото й, влезе в кабинета си и попълни един формуляр за извършено нарушение.

Изнесе формуляра и го остави до кафето на Алма.

— Или Гроувър, или Силби ще минат, за да платят глобата. Хич и не питай.

— Когато чуе „хич и не питай“, човек се чувства длъжен да попита.

— Не и когато току-що са му донесли капучино и шоколадови бисквити с макадамия.

Алма взе пластмасовата чашка с лакираните си в синьо нокти.

— Значи това е подкуп.

— Може и така да се каже. — Той вдигна поглед, когато влезе Аш.

— Наложи се да разгоня скейтбордистите от паркинга пред банката. За пореден път. Спрях Дойл Парсънс за превишена скорост. За пореден път. На някои хора така и не им увират главите. Бисквитки ли ядеш?

— Бисквитка — уточни Алма. — Една, и си е моя.

— Минах през парка „Литъл Лийг“. Видях как хлапето На Дрейпър направи страхотен удар, чак до трета база. Дадоха ми флагче. А щях да се зарадвам повече на една бисквитка.

Алма се усмихна, отхапа нарочно и примижа от удоволствие.

— М-м-м.

— Голяма си гаднярка.

Брукс се върна в кабинета си и затвори вратата. Откри, че Абигейл Лаури има магистърска степен по компютри и друга по инженерство, и двете от Масачузетския технически университет. Впечатляващо.

Отне му известно време, но разбра, че работи на свободна практика за фирмата „Глоубъл Нетуърк“.

Насочи вниманието си другаде; потърси информация за фирмата.

Оказа се частна, създадена от някоя си Кора Файнс, на трийсет и три години. Нямаше нито снимка, нито досие, поне той не успя да открие нищо. Прехвърли няколко статии, посветени на малката фирма, управлявана от жена, страдаща от агорафобия, с непоносимост към медиите.

В уебсайта нямаше кой знае каква информация за собственичката — просто бе посочено, че „Глоубъл“ предлага анализ и дизайн на системи за сигурност.

Той се отпусна назад и се запита защо продължава да рови. Тя не беше направила нищо лошо, поне доколкото знаеше. Но нещо подклаждаше интереса му — просто не можеше да се откаже. Бе убеден, че ако продължи да търси, ще изскочи… нещо.

На вратата се почука.

— Да?

— Тръгвам си — осведоми го Алма. — Прехвърлила съм обажданията към мобилния ти телефон. Аш остава до осем. Бойд патрулира.

— Добре.

— Силби и Гроувър дойдоха заедно и платиха глобата.

— Ясно.

— Не знам дали бисквитката си струваше. Както и да е — смяната ти свърши преди десет минути. Върви си вкъщи.

— Ей сега. Благодаря, Алма.

Той провери календара си и забеляза, че в понеделник предстои ежемесечната му среща с градския съвет. Боже, каква радост! Освен това трябваше да завърши тримесечните си отчети и инспекции до края на месеца. Можеше да се прибере вкъщи и да свърши част от тази работа. И без това нямаше никакви лични ангажименти.

Той си беше виновен — призна пред себе си. Можеше да се отбие в бара, или да се обади на някой от приятелите си. Само че нямаше никакво настроение.

След случката със Силби се чувстваше потиснат и раздразнителен. И възбуден. Последното го подразни най-много.

След първоначалния шок и объркване желанието му беше пламнало, и той се почувства изкушен.

Не беше виновен — помисли си той, докато ставаше от стола. Човек трябваше да е мъртъв поне от година, за да не се изкуши от голата Силби.

Сега бе кисел, не можеше да си намери място, а настроението му бе напълно скапано. Беше се лишил не само от бързия, задъхан секс, а и от хубаво кафе и бисквитка.

Силби беше права. Той се беше променил. Надяваше се никога да не изгуби вкуса си към бързия, разгорещен секс — но вече не желаеше да плаща цената на вината и празнотата, които го обземаха, тъй като нямаше никакъв смисъл.

Трябваше му нещо, което да го разсее. Дали да не отскочи до Мия и да вечеря с тях? Нищо не бе в състояние да прогони от ума му мисълта за секс по-успешно от двете бесни деца, които се биеха за „Нинтендо“ или „Плейстейшън“.

Спря компютъра и грабна якето си. На излизане пожела на Аш приятна вечер. Импулсивно реши да занесе букет лалета и хукна към цветарския магазин, защото оставаха пет минути до затварянето.

Качи се на колата, готов да потегли към огромната, шумна къща на сестра си, разположена близо до реката. Едва когато зави в обратната посока, разбра, че всъщност е намислил нещо друго.

 

 

Абигейл беше запалила огън. На печката къкреше тенджера pasta е fagioli^[1]. Беше направила хляб с маслини и салата, която щеше да овкуси с малинов оцет.

Беше приключила с работата за деня. Отдели час и половина за вдигане на тежести и кардио тренировка; разходи се с Бърт.

Щеше да се поглези с хубава вечеря, някой дълъг филм и топли пуканки.

Дори след толкова прекъсвания, седмицата се оказа неочаквано продуктивна. А това беше добре за банковата й сметка.

Ами в неделя? Щеше да почисти оръжията си, да поработи в градината и оранжерията, може би дори да се поразходи. След това да хапне супа и да чете цяла вечер.

За нея това бе съвършеният уикенд.

— Май ще се спра на приключенски екшън — обясни тя на Бърт и разбърка супата. — И вино. Шефът на полицията се оказа прав. Виното беше хубаво. Вечерите няма да са хладни още дълго — затова да се възползваме. Би трябвало да…

И двамата трепнаха, когато алармената система се включи.

— Някой идва — каза тя и сложи ръка върху оръжието.

Намръщи се, като видя патрулката да пъпли по алеята.

— Защо се връща?

Пристъпи към компютъра и увеличи образа, за да се увери, че зад волана е Брукс и е сам. Помисли малко и свали кобура. Той щеше да задава още въпроси, ако я завареше с оръжие вкъщи.

Пъхна го в чекмеджето и го изчака да паркира. Поне този път паркира до нейната кола, а не зад нея.

Пристъпи към вратата и я отключи.

Видя лалетата и се намръщи още повече.

— Този път за какво ще се извиняваш?

— Заради цветята ли питаш? Странно. Щях да подкупя с тях сестра ми да ме нахрани, но се озовах тук.

Очите му изглеждаха кехлибарени на угасващата светлина, а небрежната му усмивка не беше напълно искрена.

— А сега ще ги използваш, за да подкупиш мен — така ли?

— Не съм мислил чак толкова напред в бъдещето. Те ще те накарат ли да ме поканиш?

Тя отвори вратата още няколко сантиметра.

— Много са красиви. Трябваше да ги занесеш на сестра си.

— Може би — но сега са за теб. Денят ми беше ужасно скапан. Не започна така, но накрая стана адски противен. Щях да отскоча до Мия, за да се измъкна от това настроение. А после разбрах, че няма да се получи.

— Едва ли тук ще се развеселиш.

— Вече се чувствам по-добре. — Той й се усмихна небрежно и усмивката се отрази в очите му. — Нещо тук мирише страхотно — освен теб.

— Не разбирам защо си дошъл.

— И аз не съм съвсем сигурен. Можеш да ми затвориш вратата. Така или иначе, получаваш цветята.

Никой досега не й беше подарявал цветя. За малко да му го каже, но в последния момент се овладя.

— Първо ми носиш вино, а сега и цветя. Караш ме да се чувствам задължена.

— Да разбирам ли, че това е краят на гадния ми ден?

Тя отстъпи встрани, той влезе и й подаде цветята.

— Благодаря, въпреки че са били за сестра ти. А сега трябва да ги натопя.

Той тръгна след нея към кухнята, по посока на апетитния аромат.

— Идеална вечер за супа и огън в камината — отбеляза той. — Тази вечер може да стане доста студено. Утре обаче температурата ще се повиши много. Някога преживявала ли си торнадо?

— Подготвена съм. — Тя извади от шкафа керамична кана в зелено и кафяво.

— Да не е от някой от нашите магазини?

— Да. Местните майстори са много добри.

Той седна, без да каже и дума, докато тя подреждаше лалетата в каната. Постави ги на плота, а после го погледна с подозрение.

— Да ти налея ли чаша вино?

— С удоволствие.

Тя взе бутилката, чаши и наля.

— Разкажи ми какво е станало днес — макар че всъщност не съм ти близка.

— Може би тъкмо затова ми се иска. Освен това осъзнах, че си част от проблема, макар и непряко.

— Как така?

— Ще ти обясня. — Той отпи от виното и сви рамене.

— Днес имах един неприятен инцидент с една жена. Докато бяхме в гимназията, тя беше голямата ми любов. Знаеш за какво говоря, нали?

Абигейл си припомни с кристална яснота лицето на Иля Волков. Това бе най-близкото й преживяване до онова, за което говореше той.

— Не съвсем.

— Ясно. Ще ти разкажа. — Той вдигна чашата и отпи. — Беше ми първата, а тя винаги има специално значение.

— За първия сексуален акт ли говориш? Аз не изпитвам емоционална привързаност към първия си сексуален партньор.

— Много трудно се говори с теб, Абигейл. Когато тя ме заряза — заради един колежанин, капитан на футболен отбор — беше страшно болезнено. Все едно ме изрита в топките.

— Не разбирам защо човек трябва да наранява бивш партньор, преди да се прехвърли на друг. Жалко, че е постъпила така.

— Съвзех се, или поне така си мисля. После се преместих в Литъл Рок и работих в тамошната полиция десет години. Когато се върнах, въпросната жена тъкмо се развеждаше с втория си съпруг.

— Ясно.

Той осъзна как звучи всичко това, в каква светлина представя Силби — изцяло от своя гледна точка.

— Тя не е чак толкова нечувствителна и коравосърдечна, колкото я изкарах — просто все още съм й ядосан. Когато се върнах и поех работата тук, първите два месеца бях много зает. Нанасях се, а и татко се разболя.

— Надявам се вече да е по-добре.

— Да, благодаря. Наистина е по-добре. Преди известно време двамата със Силби си припомнихме миналото.

— Искаш да кажеш, че сте правили секс?

— Да, два пъти. Преди две седмици. Само че старата тръпка вече я нямаше. — Той се наведе намръщено над чашата с вино. — Може би човек просто не може да се върне назад.

— Защо ти е да се връщаш, ако си допуснал грешка?

— Добър въпрос. Нали се сещаш — заради секса. Реших следващия път да устоя и да й кажа… Трябваше да говоря с нея още в началото, а не да я избягвам. Днес следобед тя… Накарала собственика на магазина, в който излага част от произведенията си, да ме извика заради въображаем проблем. „Разказва също като майка си — помисли си Абигейл. — Просто очарователно.“

— Съобщил е за престъпление?

— За някакъв спор, който изисквал намесата ми. Заварих я там сама, пред задната стаичка.

— Значи е искала да правите секс?

— Точно така. Абсолютно съм сигурен — още повече, че когато отидох там, тя се съблече. Просто си свали роклята на пода и застана пред мен само по червени обувки.

— Явно е била сигурна, че ще се съгласиш.

— Но аз не се съгласих.

— Каза, че е било неудобно.

— Така си беше. Не че не…

— Бил си възбуден. Напълно естествено е.

— Беше като рефлекс. Преди всичко обаче се вбесих. Бях дежурен, за бога, а тя използва измама, за да ме види.

— Тя май не разбира колко сериозно приемаш задълженията си.

— Не съм някой надървен тийнейджър. Аз съм шеф на тъпата полиция.

Явно още се чувстваше виновен.

— Ядосан си на нея, а също и на себе си заради тази напълно естествена реакция.

— Сигурно си права. Наложи се да й кажа, че не я желая — защото вече е минало, а и защото… Господи, та тя не проявява и капчица уважение нито към мен, нито към себе си. А и се наложи да си го изкарам на горкия Гроувър, задето се е обадил, и да го изплаша до смърт, за да не си позволява да прави отново подобни номера.

— Не ти е било лесно.

— Има и още. Докато тази красива гола жена, която някога обичах, беше пред мен, не я желаех не по причините, които изброих досега. Истината е, че желаех теб.

Тя се обърна и разбърка супата. Той бе накарал нещо у нея да трепне.

— Вече ти казах, че няма да правя секс с теб. Да не би да си решил, че съм го казала, за да събудя интереса ти?

— Не. Каза ми онова, което мислеше. Но едва ли щеше да повдигнеш въпроса, ако и ти не ме желаеше поне малко.

— Не е било никак разумно да идваш, след като си още ядосан, и по всяка вероятност още под въздействието на остатъчната възбуда след инцидента.

— Боже, да знаеш само колко ми харесва начинът ти на говорене! Права си — постъпката ми не беше от най-умните.

— Ако реша друго, защото…

Замълча, когато той вдигна ръка.

— Недей. Ако решиш друго, ще бъда принуден да се направя, че не забелязвам. Не съм дошъл за секс. Една супа и приятен разговор ще ми дойдат добре.

Тя не искаше да се занимава с мъж — полицай — който бе успял да я омае с приказки, за да се настани в кухнята й и да събужда интереса й с личните си неволи.

Отдавна трябваше да го е отпратила. Само че не искаше — и се питаше какво ли ще стане, ако направи нещо глупаво.

— Бях решила да гледам филм.

— Обичам филмите.

— Щях да гледам „Стоманените магнолии“.

Той въздъхна тежко.

— Заслужавам си го.

Когато тя се усмихна, сякаш цялата стая грейна.

— Всъщност, бях се спряла на „Умирай трудно 4“.

— Трябваше да ти донеса по-голям букет!

 

 

Брукс откри, че тя е невероятна готвачка — а малиновият оцет много му допадна. Гледаха филма мълчаливо.

Той нямаше нищо против. Кучето вече свикваше с присъствието му и заспа в краката на Абигейл. Но той не се съмняваше, че дори само да помръдне, Бърт ще се събуди, ще скочи и ще го прониже с немигащите си очи, а може и да го ухапе.

Той се отпусна. Хубава храна, хубав филм, огън в камината и притихнала жена до него. Когато започнаха финалните надписи, тя стана, за да разчисти масата.

Както и очакваше, кучето наостри уши и го погледна, сякаш му казваше: „Наблюдавам те, приятелю“.

— Дай на мен.

— Недей.

— Поне ще ти помогна да ги пренесеш. — Той ги взе и тръгна с нея към кухнята. — Ти ми оправи настроението, Абигейл.

— Радвам се. — Остави чиниите на плота и се обърна към него. — Време е да си вървиш.

Той се разсмя.

— Добре. Какво ще кажеш да ти се отплатя, че ми оправи настроението? Ще те заведа на вечеря.

— Току-що вечеряхме.

— Някой друг път.

— Не вечерям навън.

— Никога ли?

— Тук ми е добре.

— Тогава ще донеса нещо за вечеря. Много съм добър, когато трябва да избирам пица.

Тя обичаше пица.

— Няма нужда.

— Нямаше нужда и да ме каниш на супа и Брус Уилис. Така ще сме квит.

— Не ставам за компания.

— Грешиш. Ще ти се обадя.

— Не съм ти дала телефона си.

— Абигейл. — Той я погали по бузата — толкова интимен жест, че пулсът й се ускори. — Аз съм ченге.

Нямаше как да забрави този факт, напомни си тя. Не можеше да си позволи да го забрави.

— Ще те изпратя.

— Трябва ли да напомняш на кучето, че съм приятел, всеки път, когато те целувам?

— Не, освен ако не му дам нова команда.

— Добре.

Този път той отпусна ръце на ханша й и пристъпи към нея. Завладя устните й, докато ръцете му пълзяха по тялото й и разпалваха желание.

За момент тя забрави. Нощният въздух бе хладен, а устните му — топли, и тя забрави всичко, докато се наслаждаваше на удоволствието. Позволи си да му се отдаде, да притисне тяло в неговото. Разтвори устни и усети допира на езика му и приятна тежест в корема си.

Прииска й се да усети плътта му в ръцете си, гореща и влажна до своята. Прииска й се да усети пръстите и устните му по гърдите си, по цялото си тяло, а след това и силните му тласъци вътре в нея.

Копнееше за първичен човешки контакт — усещане, което не бе изпитвала от цяла година.

Когато целувката свърши, умът и тялото й поведоха война помежду си. Ако позволеше на тялото си да победи…

И тогава той каза:

— Лека нощ, Абигейл.

— Лека нощ.

— Спокойно, Бърт. — Излязоха навън и тя се зарадва на хладния въздух. Той спря и се обърна към нея, погледна я с пъстрите си очи и се усмихна небрежно:

— Вино, разговор, вечеря, филм и целувка за лека нощ. Това определено е втора среща.

— Но…

— Така е. И вече нямам търпение за третата.

Тя затвори вратата, без да каже и дума повече.

Възбудата, помисли си той, докато вървеше усмихнат към колата, невинаги беше рефлекс. Понякога бе чисто и просто резултат.