Нора Робъртс
Свидетелката (12)

12.

Ето я и нея — помисли си той. Кучето стоеше плътно до нея, а очите й бяха притворени, за да опазят всичките й тайни.

Този път не личеше да е ядосана, въпреки това наблюдаваше всяко негово движение, докато слизаше от автомобила с пицата и шестте кутийки бира „Ролинг Рок“.

Той се качи на верандата и я целуна.

Тя го поздрави, отстъпи назад и заключи вратата, както обикновено.

— Донесъл си бира. Аз отворих бутилка вино, за да диша, но…

— Идеално. Ще приберем бирата в хладилника. — Той й подаде кутийките, след това извади от джоба си кучешка играчка — кокал. — И нещичко за Бърт, стига да не възразяваш.

Подаръкът я трогна.

— Няма да го вземе от теб.

— Тогава ти му го дай.

Подаде й кокала. Забеляза как очите на Бърт се стрелкат от единия към другия и го следят.

— Много си мил. Той ги обожава. — Тя се обърна към кучето и каза някаква команда. Бърт мигновено седна на пода.

— Това не беше на френски.

— Да. На италиански е. — Тя даде кокала на Бърт и издаде нова команда.

— Значи той знае и италиански. Леле, какво учено куче! А и се усмихва.

— Кучетата не се усмихват.

— Така ли? Погледни му очите! Усмихва се.

— В добро настроение си.

— Ще похапна пица с красива жена, която обича люти чушки — една от любимите ми гарнитури. Освен това си отворила и бутилка вино. Дежурен съм чак от осем. Как да не съм в добро настроение?

Тя извади чаши за вино.

— Въпреки че работата ти е много напрегната, рядко изглеждаш стресиран. Забелязала съм го.

— Харесвам си работата.

— Ако баща ти не се беше разболял, още щеше да си в Литъл Рок.

— Да, сигурно. Но трябваше да се прибера вкъщи, да поема тази работа и да се установя отново тук.

Тя поклати глава, докато подреждаше чиниите.

— Няма такова нещо като предопределение, съдба или орис. Животът представлява серия от избори, обстоятелства, действия и реакции, както и резултати от избора на други хора. Болестта на баща ти е оказала влияние върху избора ти на работа. Според мен това е изборът на един изпълнен с обич, предан човек, но не е бил предопределен.

Той си наля вино.

— Вярвам и в избора, и в съдбата.

— Но как е възможно? Не можем едновременно да имаме избор и свободна воля, и да сме подвластни на съдбата.

— Истинска загадка, нали?

Той изглеждаше напълно на мястото си в кухнята й, облечен в дънки, тениска и износено кожено яке.

— Какво ще кажеш да вечеряме на задната веранда? Вечерта е чудесна.

Тя се обърка напълно. Никога не се хранеше навън; никога не излизаше без оръжие.

— Предполагам, че през по-голямата част от деня си работила. Не мога да повярвам, че си купила този имот, а сега няма да се порадваш на красивата пролетна вечер.

„Поредният избор“ — помисли си тя.

— Добре. — Отвори чекмеджето и извади кобура. — Не излизам без оръжие.

— Ясно. — Очевидно „Глок 19“ й беше любимият. — Бих искал да ми кажеш от какво се страхуваш.

— Не се страхувам. — Почти бе убедена в отговора си. Тя беше добре подготвена и нямаше повод за истински страх. — Просто предпочитам да нося оръжие, когато съм навън.

— Добре. — Той я изчака да си сложи кобура и да отключи вратата на кухнята. — Когато прецениш, че си готова да ми кажеш, ще намеря начин да ти помогна.

— От къде знаеш, че не съм престъпник? Може да бягам от закона.

— Вярваш ли в инстинктите?

— Да, разбира се. Но…

— Не е нужно да обясняваш. Просто инстинкт.

На верандата имаше малка масичка и един-единствен стол. Брукс остави пицата и влезе вътре, за да изнесе шезлонга й.

— Тук е много приятно. Започнала си да работиш по градината. — Той седна и отпи глътка вино. — Какво отглеждаш в парника?

— Растения. Има цветя, зеленчуци и няколко малки плодни дръвчета.

По нейна команда Бърт се отпусна в краката й и загриза кокала.

— Пак се усмихва.

Тя поклати глава.

— Обичаш да си въобразяваш.

— Може би така се освобождавам от стреса. — Той взе парче пица и протегна крака.

Тя направи същото.

— Значи няма да попиташ — реши той. — Какъв е този самоконтрол, Абигейл?

— Моля?

— Казах, че нося новини, но виждам, че няма да ме попиташ какви са. Повечето хора не биха изчакали и минута.

— Може това да е част от замисъла ти.

Той изчака още няколко секунди и въздъхна тежко.

— Сега вече няма да попиташ, защото си решила да ме изпиташ.

Усмивката й грейна отново, а той се почувства победител за пореден път.

— Добре де, ще ти кажа. Послушах съвета ти. Спасих едно кутре от кучкарника и го подарих на мама.

— Тя зарадва ли се?

— Разплака се, но от щастие. Сестра ми каза, че съм бил досадник, а мама обичала повече нея. Това си е наша закачка. Шегува се — уточни той, когато Абигейл се намръщи. — Обичаме да се дразним. След дълъг спор, по време на който гледах да си затварям устата, щастливите родители дадоха име на новото си дете — защото, от мен да знаеш, ще го глезят като собствено дете. Казва се Платон. Татко настояваше за Боб или Сид, но мама твърди, че кученцето имало вид на философ, било много умно и заслужавало гръмко име.

— Името е хубаво. Имена със звучни съгласни улесняват обучението на животното. Това е хубава новина.

— И аз така мисля. — Той свали телефона от колана си. — Ще ти покажа негова снимка.

— Красавец — с ясни, будни очи. — Изражението й се смекчи, когато си го представи в изпълнения му с обич дом. — Ти си добър син.

— С тях е лесно. Ами твоите родители?

— Познавам само мама. Не сме близки.

— Жалко. Тя къде е?

— Не сме се чували и виждали от години.

Брукс реши, че няма смисъл да пита.

— А пък аз се чувам с нашите почти всеки ден. Това е колкото хубаво, толкова и лошо, когато живееш в малко градче — зависи от гледната точка.

— В твоя случай е хубаво, освен това ти дава спокойствие.

— Да. Едно време ги приемах за даденост, но така е с всички деца. Смятаме родителите си за вечни. Докато живеех в Литъл Рок, говорехме по телефона и си пращахме имейли постоянно. Освен това си идвах всеки месец, за да ги видя — тях, сестрите си и приятелите, които все още живееха тук. Но нито веднъж не се замислих дали да не се върна.

— Бил си щастлив в Литъл Рок и си обичал работата си.

— Да. После обаче татко се разболя и трябваше да се върна. — Той я погледна и заяви: — Това е съдба.

Тя поклати леко глава и се усмихна. Той вече обичаше тази усмивка.

— Със семейството ти сте близки.

— Да, така е. Хубава ли е пицата?

— Много. Аз правя пицата с пълнозърнесто брашно, но тази ми харесва повече.

— Значи можеш да правиш пица?

— Да, когато ми се прияде.

— Това дори мама не го умее. — Той наля още вино. — Ще ми покажеш ли оранжерията?

— Не отглеждам марихуана.

Той избухна в искрен смях.

— Щеше да се получи много интересно — но нямах това предвид. Наоколо има и хора, които си отглеждат трева — кой за лична консумация, кой за допълнителни доходи. Мама е отглеждала, преди да се родим. От време на време започва да повтаря, че трябвало да я легализират.

— Легализирането, инспектирането и определянето на данъци за марихуаната ще осигури съществени доходи.

— Старата песен на нов глас.

Кучето се размърда, седна и погледна Абигейл.

— Va — рече тя и животното скочи от верандата и се отправи към едно дърво.

— Да не би кучето да поиска разрешение, за да се изпикае?

— Никога не би слязъл от верандата без мое позволение. — Тя отпи глътка вино. — Размислих.

— Късно е. Вече ядеш второ парче.

— Не говорех за пицата, а за секса с теб.

Той бе доволен, че е преглътнал хапката, иначе щеше да се задави.

— Сигурна ли си?

— Да. След като премислих за и против, реших, че сексът с теб ще донесе удовлетворение и на двама ни. Ти си привлекателен, внимателен и чист. Ако се държиш прилично, след като довършим вечерята, ще ти покажа оранжерията; после можем да се приберем и да правим секс. Аз съм на противозачатъчни, но държа да си сложиш презерватив.

Той остана без думи.

— Това се казва предложение!

— Отказваш ли? — Не бе предвидила такъв отговор. — Мислех, че ме желаеш физически. Не е ли така?

Той остави чинията и се изправи. Беше прекалено объркан, за да му пука как ще реагира кучето. Брукс притисна силно Абигейл към себе си.

Този път нямаше нежна целувка. Сякаш сетивата й бяха разкъсани от шрапнел. Тя изгуби равновесие, олюля се. Наложи се да се облегне на него, за да не падне.

— Чакай. Чакай.

Трепетът в гласа й и тихото предупредително ръмжене на кучето го накараха да се отдръпне, да се спре.

— Ami. Ami. — Ръката й трепереше, когато махна на кучето. — Ami, Бърт. Възглавница.

Когато кучето седна, Абигейл въздъхна дълбоко.

— Той реши, че ме нападаш.

— Погледни ме.

Тя отново си пое дълбоко дъх и вдигна очи към него.

— Ядосан си.

— Не, не съм. Не съм сигурен какво точно изпитвам, но не съм ядосан.

— Не ме желаеш.

— А ще ми трябва ли линейка, след като кучето ти приключи с мен?

— Аз… О! — Той долови унижението в този единствен звук и кимна, когато тя затвори очи. — Разбрах. Бях твърде пряма, твърде нетактична. Трябваше да изчакам ти да повдигнеш въпроса. Трябва да седна.

Той се настани до нея.

— Много ми е приятно, че искаш да си легнеш с мен. Проблемът е, че подходи така, сякаш ти е поставена задача, с която искаш да приключиш, за да я задраскаш от списъка с неприятни задължения.

— Извинявай. Мислех, че това е правилният подход. Струва ми се, че си малко обиден. — Тя събра кураж и го погледна. — Знам, че подходът е много важен за някои хора. Това ми е известно. Представих се недодялано.

— Не беше чак толкова зле. Надявах се да премислиш по някое време.

— Нямах подобно намерение, но после… Станах нервна.

— Нервна ли?

— Аз обикновено не… Просто не знам как да ти обясня.

— Добре. Да опитаме по следния начин. Ще допием виното, а след това ще ми покажеш оранжерията. После ще видим.

— Не ме бива в изчакването.

— Мен пък ме бива. Да пробваме. Ако не си доволна, можем да действаме по твоя начин. Така никой няма да загуби.

— Искаш да кажеш, че и в единия, и в другия случай ще правиш секс ли?

Той се разсмя отново, протегна ръка и стисна нейната.

— Каква жена! Нека изчакаме, да видим какво ще стане… По дяволите! — изруга, когато мобилният му звънна. — Секунда. Кажи, Аш, какъв е проблемът?

Той забеляза как лицето й се променя докато слуша.

— Не, добре си постъпил. Идвам. Чакай ме.

— Извинявай — рече той на Абигейл, докато затваряше телефона.

— Няма нищо. — Тя обаче не го погледна, когато се изправи, за да прибере чиниите.

— Част от работата ми е — започна той.

— Но нали не си дежурен?

— Въпреки това не мога да откажа. — Нежно я хвана за ръката. — Не мога, Абигейл. Бях наредил, когато възникне проблем, да ме повикат, независимо дали съм дежурен или не. Трябва аз да го разреша.

— Да, разбирам.

— Абигейл, искам да се върна, ако нямаш нищо против. Ако не успея, ще ти позвъня. А сега тръгвам. — Той се наведе и я целуна. — Но бих предпочел да остана.

Тя му вярваше. Докато го наблюдаваше как слиза от верандата и заобикаля къщата, за да се качи в автомобила си, я изпълни топло чувство.

 

 

Тази вечер работата беше гадна — помисли си Брукс, докато шофираше към дома на Тайбол и Миси Кру.

Беше мислил много от последния път, когато Тай се напи. Тази вечер Брукс възнамеряваше да разреши проблема — по един или друг начин.

Всички прозорци у семейство Кру светеха като на Коледа, а съседите бяха излезли на поляните пред домовете си, сякаш домашното насилие беше някакво парти. Аш ги държеше настрани от къщата, откъдето се чуваше силна кънтри музика и от време на време по някой трясък.

Когато Брукс слезе от колата, се приближи Джил Харис — съседката отляво.

— Някой трябва да влезе, преди той да съсипе всичко.

— Миси вътре ли е?

— Изскочи навън боса, разплакана, с разбита уста. Какъв смисъл има да звъня, ако никой не прави нищо по въпроса?

— Ще пуснеш ли оплакване?

— Живея в съседната къща. — Дребната жена скръсти ръце върху розовата си жилетка. — Веднъж се опитах да поговоря с Миси, докато беше у нас — в кухнята, и притискаше плик замразен грах до насиненото си око. Тя ме нарече съсухрена дърта нещастница, която трябва да си гледа работата. Сега изобщо не разговаря с мен. Да не би да мислиш, че искам някоя нощ, когато се напие, да дойде да блъска по вратата ми?

— Добре, госпожо Харис.

— Да изпратя ли някого да потърси Миси?

— Не. Тя е някъде наоколо, или е отишла при сестра си. Знае, че ще дойдем.

Питаше се дали тя не се наслаждава на драмата. Съмнението никак не му хареса.

— Тя ще изчака да го отведем — продължи Брукс, — после ще се прибере, а сутринта ще дотича да ни каже, че се е подхлъзнала на калъп сапун или някоя друга подобна глупост. Бъди в готовност, но не разговаряй с него. Нищо не му казвай.

— Дадено.

На Брукс не му се наложи да чука на вратата — Миси я беше оставила широко отворена, когато бе избягала. Той застана на прага и извика.

— Не знам дали те чува — обади се Аш.

— Чува. Няма да влизаме вътре. Оставаме навън, където има десетина свидетели.

— На какво?

— На онова, което ще стане. Тай! Имаш гости!

— Зает съм! — Една лампа прелетя през хола. — Префасонирам къщата.

— Виждам. Трябваш ми само за минутка.

— Влизай тогава. Присъедини се към скапаното парти.

— Ако се наложи да вляза, ще те закарам в затвора. Така че излез, за да поговорим.

— За бога, човек не може ли да остане на спокойствие в собствената си къща? — Тай се заклатушка към вратата — едър; със стъклен поглед, с лице, опръскано с кръв, където го бяха порязали късчета стъкло. Поне така предположи Брукс. — Здрасти, Аш. Какво искате тази вечер, господа блюстители на тъпия ред?

— Май добре си се насмукал с „Ребъл Йел“. Попрекалил си — отбеляза Брукс.

— Не е противозаконно. Аз съм си в скапания дом. Не шофирам. Не работя с машини. — Той изхриптя, останал без дъх от смях.

— Къде е Миси?

— От къде да знам, майната й! Прибирам се вкъщи. Няма вечеря. А тя ми дудне. Дрън, дрън, дрън. Къде съм бил, какво съм правил, с кого съм го правил.

— Тогава ли я удари?

В стъклените очи се появи хитро изражение.

— Не я ли знаеш каква е непохватна? А като започне да ми опява, направо не се търпи. Тъпачката се блъсна в една врата. След това хукна нанякъде. — Той посочи съседите. — Скапаняците си нямат по-добра работа от това да стоят пред нас и да зяпат. Аз съм си вкъщи.

— И префасонираш.

— Тъй си е.

— Ако отделяш по-малко време за префасониране и повече време да чукаш съпругата си, тя нямаше да се блъска в стени и да хуква нанякъде.

— Ще взема боя и… Какво каза?

— Чу ме.

Застаналият до него Аш се кокореше, но Брукс не откъсваше поглед от Тайбол.

— Бас държа, че вече не можеш дори да вдигнеш онази играчка между краката си.

Тай се олюля напред — и примигна с кървясалите си очи.

— Млъквай, скапаняко.

— Но пък, след като имаш миниатюрна пишка, какъв е смисълът да се пънеш?

— Разкарай се от имота ми, нещастнико! — Той го блъсна и това бе предостатъчно. Брукс обаче искаше всичко да е както трябва.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — подсмихна се той. — Естествено, такъв като теб — без пишка, знае да блъска като момиче. Още малко и ще започнеш да си скубеш косата и ще ревнеш.

Беше подготвен за удара, а и Тай беше пиян и едва се държеше на крака, но юмрукът му беше силен. Брукс усети вкуса на кръв.

— Мили боже! — ахна Аш.

Тай изрева и го нападна.

Брукс отстъпи настрани и препъна Тай, който се просна в двора.

— Този път прекали. Арестуван си за нападение на полицай.

— Ще те убия! — Тай се надигна и се хвърли към Брукс с вдигнати юмруци.

— И за оказване на съпротива при арест. — Брукс отстъпи настрани и блокира повечето удари. — Ще ми помогнеш ли да озаптим затворника, Аш?

— Веднага, господине. — Аш се изтръгна от шока и затича напред.

— Да не си посмял да ме пипнеш, чекиджия скапан! — Пияният замахна към Аш и го удари в рамото.

— Второ обвинение в нападение над полицай. Очевидно, че пиянство и неморално поведение също ще влязат в обвинението.

Двамата полицаи притиснаха Тай на земята и му сложиха белезници. Изправиха буйстващия пияница на крака. Брукс огледа насъбралите се съседи.

— След малко ще изпратя някой от заместниците си — надигна той глас, — за да вземе показания от всички. Не искам никакви глупости, разбрахте ли ме? Да му кажете точно какво сте видели. Който мълчи, ще бъде обвинен във възпрепятстване на правосъдието. Не ме предизвиквайте!

Той натисна главата на Тай с ръка, за да го настани на задната седалка в патрулката; след това избърса разкървавената си уста.

— Заместник Хайдърман, последвайте ме.

— Веднага, господине, началник.

Не обърна внимание на дрънканиците на Тай, докато пътуваха към управлението. Постара се да не обръща внимание и на пулсиращата си от болка челюст. Предупредителният поглед, който отправи на Аш, накара заместника му да мълчи, докато затваряха Тай в една от килиите.

— Искам адвокат. Ще ви съдя до дупка, а след това ще ви наритам за оная свинщина.

— Коя свинщина? — попита Брукс, докато затваряше вратата на килията.

— Дето разправяш, че съм нямал пишка и че не мога да го вдигна за Миси. Шибаняк.

— По дяволите, Тай, ти май си дори по-пиян, отколкото изглеждаш. Не съм ти виждал оная работа от душовете в гимназията, а дори тогава не съм обръщал особено внимание.

— Лъжлив боклук, нали каза, че бил… абе с размерите на нещо дребно.

— Пиян си, музиката гърмеше. Един господ знае какво си чул. Заместник, казал ли съм нещо обидно за мъжествеността на затворника?

— Ами аз… Не съм чул такова нещо.

— Налага се да изпратя заместник Фицуотър да вземе показания от съседите. Слушай сега, Тай, но този път слушай внимателно. Можеш да поискаш адвокат. Ще ти трябва. Ще те обвиня в нападение, за оказване на съпротива при арест, задето създаваш условия за безредици. Заминаваш в затвора и то не само за една нощ. Не и този път.

— Майната ти!

— Нападение над полицай? Това е углавно престъпление. Имаш вече две обвинения плюс оказването на съпротива. Ще ти лепнат пет годинки.

Поруменялото му от ярост лице пребледня.

— Глупости на търкалета!

Този път думите прозвучаха неуверено.

— Помисли си. Адвокатът ти може и да намали присъдата до осемнайсет месеца с изпитателен срок. Но този път влизаш в затвора със сигурност. От мен да го знаеш.

— Не можеш да ме пратиш в затвора! Трябва да си изкарвам хляба.

— А какво правиш през последните две години? Така ли си изкарваш хляба?

Припомни си Тайбол в центъра на игрището — бърз като ракета; Тай и Миси бяха звездите на гимназията. Каза си, че онова, което се канеше да направи, беше за онази бляскава, изключителна двойка.

— Помисли си, Тай. Помисли си как ще прекараш следващата година в Литъл Рок. Помисли си, че мога да ти дам възможност да получиш условна присъда, да минеш на лечение за алкохолно зависими и да ходиш на брачен консултант.

— К’ви ги приказваш, бе? — Тай се стовари на пейката и отпусна глава в ръцете си. — Лошо ми е.

— Защото си болен. Помисли си. — Брукс отстъпи назад и провери вратата на килията.

— Ти му постави капан.

— За какво говориш, Аш?

— Стига, началник — той няма как да ни чуе оттам. Ти го накара да те нападне.

— Аш, ще го кажа само веднъж. Рано или късно не само Миси щеше да е с разцепена устна и насинено око. Може на някой от съседите да му писне и да реши сам да го спре. Може на Миси да й дойде до гуша да търпи удари и да посегне към някое от оръжията, които държат вкъщи. Възможно е на него да му прищрака след поредното й бягство и да я удари толкова силно, че повече да няма накъде да бяга.

— Досега не беше съсипвал къщата както тази вечер.

— Да. Става все по-зле. Нямам никакво желание някоя вечер да ме повикат за убийство.

— Можеш ли да направиш онова, което каза? Да го пратиш на лечение — такива неща?

— Мога. И ще го направя на всяка цена. А официално онова, което ме чу да му казвам тази вечер, е същото, което съм му казвал неведнъж. Питал съм дали е удрял Миси, къде е отишла; от къде е тръгнал проблемът, и така нататък. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре. Отивам да опиша случая, ще накарам Бойд да вземе свидетелски показания и ще проверя дали Миси се е прибрала.

— Ще се върне утре, както всеки друг път.

Точно така, помисли си Брукс. Този път обаче й се налагаше да направи различен избор.

— Ще се разбера с нея. Ти се прибирай.

— Не. Оставам.

— Последния път ти го отнесе.

— Ще остана. Ама как само те фрасна! Утре да донесеш от вкусните кифлички от пекарната.

— Може. И от хубавото кафе?

— Дето му слагат шоколад и бита сметана.

— Добре. Как ти е рамото?

— Не е зле, сигурно ще посинее, но така ще изглеждам по-мъжествен. Тайбол е готин, когато не е пиян. Може да се оправи, ако стане така, както каза.

 

 

Беше по-късно, отколкото бе предполагал, но у Абигейл все още светеше, когато се върна. Четирите ибупрофена успокоиха донякъде пулсиращата болка в челюстта му. Щеше да я преглътне, но усети и другите места, където се бе стоварил юмрукът на Тай.

Трябваше да си отида вкъщи — каза си той, докато слизаше от колата. Наистина трябваше да си отиде, да вземе душ, да изпие два пръста уиски и да си легне.

Случката с Тай му развали настроението.

Щеше да я помоли да оставят за някой друг път.

Тя отвори вратата, още преди той да почука, застана на прага и огледа лицето му.

— Какво се е случило?

— Дълго е за разправяне.

— Трябва ти лед — рече тя и отстъпи назад.

За пръв път го пускаше в къщата си, без да задава въпроси, а на него да му се налага да измисля разни неща.

— Доста се забавих. Извинявай.

— Тъкмо свърших малко работа. — Обърна се и пое към кухнята. Отвори фризера, извади студен компрес и му го подаде.

— Става и със замразен грах.

— Истинският компрес е по-ефикасен и по-икономичен.

Той седна и го притисна към челюстта си.

— Често ли те удрят в лицето?

— Не. А теб?

— Отдавна не ми се беше случвало. Бях забравил колко боли. Случайно да ти се намира уиски?

Без да каже и дума, тя се обърна към един от шкафовете, извади бутилка „Джеймисън“ — в този момент му се прииска да й целуне краката — и му наля два пръста в дебела, ниска чаша.

— Благодаря. — Още първата глътка пооправи настроението му.

— Ще ми разкажеш ли какво е станало?

— Мила, аз съм от Озаркс. Дългите истории са част от живота тук.

— Добре. — Тя извади втора чаша, наля си уиски и седна.

— Ти си жена, която създава спокойствие.

— Не е точно така.

— В момента е така, а аз имам нужда от спокойствие. — Той се отпусна, без да обръща внимание на болките, и отпи бавно от уискито. — Става въпрос за Тайбол и Миси. Докато бяхме в гимназията, двамата бяха златната двойка. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да.

— Бяха кралят и кралицата. Той беше съвършеният атлет. Беше куотърбек с вълшебни ръце. Играеше по средата на терена, и всеки път поразяваше целта. Тя беше главната мажоретка, най-прекрасното момиче в града. Той отиде да учи в държавния университет на Арканзас със спортна стипендия, а тя замина с него. Само че той си прецакал коляното по време на мач. Всички приказки за професионална кариера отпаднаха. Върнаха се вкъщи. Разделиха се, пак се събраха, пак се разделиха, и така нататък. Накрая се ожениха.

Той отпи нова глътка уиски. След ибупрофена и уискито, в компанията на тази спокойна жена той се почувства по-добре.

— Известно време преподаваше футбол в училище, но не се получи. Не ставаше за тази работа. Затова започна работа в строителството. Миси се пробва като манекенка, но и при нея не се получи. Сега работи в един цветарски магазин. Струва ми се, че двамата просто не бяха подготвени, животът им да не бъде блестящ и затова не можаха да приемат, че им се налага да се справят със сивото ежедневие. Тай започна да се олива.

— Да се олива ли?

— Да, мила — напива се с уиски, което съвсем не е толкова хубаво като това, което ти ми наля. Предишният началник на полицията ми разказа за проблема. Имало е и шофиране в нетрезво състояние, и побоища в барове, и домашно насилие…

— Значи се превръща в насилник, когато пие.

— Точно така. През последната година стана доста зле.

— Защо не са го арестували досега?

— Арестуван е, а след това осъден на общественополезен труд. Миси не повдига обвинения, когато той я бие, и отрича да е имало някакъв проблем. Казва, че е паднала, че се е подхлъзнала или пък се е блъснала във вратата.

— Значи го крие.

— Така е. Истината е, че хората си затварят очите за проблемите им. Старата им слава все още не е забравена в това малко градче. Аз обаче прекарах известно време другаде, може би затова виждам проблема — и тях — по различен начин. Тъй като не успях да ги накарам да тръгнат на терапия — на брачен консултант, реших да използвам нов подход.

— И в резултат на новия подход си бил ранен.

— Може и така да се каже. Когато заместникът ми звънна, за да каже, че пак са започнали — което означава, че Тай се е прибрал пиян, посегнал й е, а тя е избягала — накарах Тай да излезе от къщата пред четиринайсет души, които чакаха шоуто с нетърпение. Вътре дънеше музика, а той чупеше всичко в къщата, до което успееше да се докопа. Това беше добре дошло, защото никой, освен Тай и заместника ми не чу как подкокоросах пияния глупак да ме нападне, след като изразих съмнения в размера на пениса му. Ако не се беше получило, бях готов да му кажа, че многострадалната глупачка, която нарича своя съпруга, може и да одобри повече моя пенис.

Той въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Добре че не се стигна до това. Той ме удари в лицето пред свидетели, и сега отива в затвора.

— Много добра стратегия. Мъжете са много чувствителни, когато става въпрос за гениталиите им.

Той се задави с уискито и се засмя.

— Така си е. — След това стана сериозен и отпи малка глътка. — Самата истина.

— Методът ти не е от общоприетите, но резултатът е добър. Само че ти съжаляваш и си малко тъжен. Защо?

— Едно време ми беше приятел. Не е бил най-добрият ми приятел, нито пък сме били кой знае колко близки — и въпреки това ми беше приятел. Харесвах и двамата; харесваха ми искрите, които прехвърчаха между тях. Жал ми е, като ги виждам така изпаднали, и ми е мъчно, че и аз участвам в тази работа.

— Грешиш. От тях зависи да потърсят помощ за проблемите си — но докато не са в състояние да го сторят, никога няма да ги разрешат. Онова, което си направил, им дава две възможности. Затвор или помощ. Вероятно, когато не е пиян и има избор, когато осъзнае какви ще бъдат последствията, той ще избере помощта. Тя е зависима от него, така че същото важи и за нея. Според мен, онова, което си направил, е в правомощията ти и е достойна постъпка за приятел.

Той остави недопитото уиски.

— Настроението ми беше толкова кофти, че ми се струваше най-добре да се прибера у нас и да си търпя болката и раздразнението. Сега обаче се радвам, че не го направих.

Той се протегна и стисна едната й ръка.

— Искам да те заведа в леглото, Абигейл.

Тя не откъсваше очи от неговите.

— Добре.