Нора Робъртс
Свидетелката (29)

30.

Брукс забеляза агентите на ФБР скоро след като се отправи към шведската маса на закуска. Погледна бегло към мястото, на което се беше настанила Абигейл, докато четеше вестник на единичната си маса. Огледа небрежно помещението, престори се, че говори по мобилния си телефон, все едно е мъж в командировка, за когото започва поредният натоварен ден. Все още притиснал телефона към ухото си, той тръгна навън, стиснал в ръка малкия си сак.

На излизане включи противопожарната аларма.

Спря като всички останали — изненадан, дори раздразнен — и остана да наблюдава как скупчилите се на шведската маса леко се отдалечават от нея, чу как гостите на хотела говорят едновременно.

Тя беше добра — каза си Брукс. Абигейл се сливаше великолепно с останалите. Докато той минаваше между нея и агентите, които се бяха смесили с истинските гости на хотела, тя се шмугна в една от тоалетните. Ако не знаеше плана, дори нямаше да забележи кога се е скрила вътре.

Той забави крачка за момент.

— Противопожарна аларма — каза той в телефона. — Не, няма да ме забави. Излизам — добави той, когато застана зад агентите. След това пъхна телефона в джоба си и извади бейзболна шапка. Без да спира, си сложи слънчеви очила, натъпка сакото, с което беше облечен досега, в сака, удължи презрамката му и го преметна през гърдите си.

Започваха да я търсят — забеляза Брукс; един от тях се върна, за да огледа фоайето и да следи хората, които излизаха през главния вход.

По-малко от две минути след като той включи алармата, тя се измъкна от тоалетната и отиде при него. Дългата й руса коса, вързана на опашка, стърчеше отзад на бейзболна шапка също като неговата. Беше с чехли и розов суичър и изглеждаше поне с пет килограма по-слаба.

Двамата излязоха заедно, хванати за ръце, след това се отделиха от тълпата и се качиха в едно такси.

— Летище „Дълес“ — нареди Брукс на шофьора. — „Американ Еърлайнс“.

— Мислиш ли, че наистина има пожар? — попита Абигейл и в говора й прозвуча нюйоркски акцент.

— Не знам, миличка, но да се махаме от тук.

На „Дълес“ слязоха на терминала и влязоха в сградата, за да отидат до частния самолет.

— Не виня федералните, че се опитаха да те проследят — отбеляза Брукс, след като се настаниха на борда на самолета.

— Прави са.

— А ти си страхотна блондинка.

Тя се усмихна, след това обърна лаптопа към себе си.

— Косгроув отговори.

— Толкова бързо? — наведе се към нея Брукс.

„Не знам кой си, но държа да те уведомя, че се опитваш да изнудваш федерален служител. Въпросът ще бъде незабавно предаден за разследване.“

— Стандартен блъф, първи рунд.

— Точно така — съгласи се Абигейл. — Ще отговоря. — Тя вдигна поглед. — Страхотен играч на покер съм — а иронията е, че точно той беше човекът, който ме научи.

Брукс я наблюдаваше, докато набираше текста.

— Ученикът се превръща в учител.

„Рудолф Янкович беше връзката ти с Волков при въпросния инцидент. В момента излежава десет до петнайсет години в «Джолиет». Шефът ти със сигурност ще прояви жив интерес към тази информация. Сумата току-що се покачи на 75 000, и ще продължи да се покачва с по 25 000, при всеки опит за измъкване или простотия, която се опиташ да ми пробуташ. Разполагаш с трийсет и седем часа.“

— Опит за измъкване или простотия?

— Да, острият език е напълно подходящ в подобен момент.

— Да знаеш, че съм безумно влюбен в теб.

Признанието му я накара да се усмихне.

— Знам как да кажа „простотия“ на няколко езика. Ще те науча.

— Нямам търпение.

Тя изпрати имейла и се усмихна.

— Нямам търпение да се прибера.

Можеше да бъде така — би трябвало да бъде така, поправи се тя, когато седна на задната веранда с чаша вино в ръка и кучето, отпуснато в краката й.

Спокойствие и тишина, но не и самота, тъй като Брукс седеше на другия стол.

— Как мислиш, дали ще свикна? Да съм един и същ човек, да се чувствам на сигурно място, да съм с теб.

— Надявам се — дори когато приемеш всичко за даденост.

— Не мога да си представя, че ще настъпи подобен момент. — Тя протегна ръка към неговата. — Сега вече всичко ще протече много бързо.

— Ние сме готови.

Тя поседя още малко, стиснала ръката му и обърнала поглед към избуялата градина и тихата гора. Поредната тиха и спокойна вечер — помисли си тя. Пролетта отстъпваше пред лятото.

— Ще направя нещо за вечеря.

— Недей — ще измислим нещо.

— Имам желание да готвя, да върша нещо ежедневно.

Тя забеляза разбирането му, когато се обърна към нея.

— „Ежедневно“ звучи добре.

Според нея никой, който не знаеше какво точно представлява ежедневното, не бе в състояние да оцени колко е ценно то.

Тя извади необходимите продукти и се зарадва, че той седна до нея, за да си говорят, докато готви. Абигейл наряза чери доматчета и босилек, смачка чесън, наряза и моцарела, добави печени чушки и зехтин, за да се мариноват. Започна да подготвя и красиво подреден поднос с антипасти.

— Мислех да си вземем още едно куче, което да прави компания на Бърт. Ти ще му избереш името, защото аз съм кръстила Бърт.

— Две кучета — замисли се той. — Значи трябва да е Ърни.

— Защо?

Той отмъкна от подноса една от още топлите чушки.

— Бърт и Ърни. Мъпетите? „Улица Сезам“?

— А, това са детски предавания. Бърт и Ърни приятели ли са?

— Дори повече — но тъй като говорим за детско предаване, да ги наречем просто приятели.

— Кръстих Бърт на Алберт Айнщайн.

— Трябваше да се сетя.

— Много е умен.

Компютърът й изписука.

— Входяща поща — рече тя и забрави за ежедневното занимание.

Отиде до компютъра, наведе се и включи пощата.

— Косгроув е.

— Захапал е стръвта.

„Щом изнудваш мен, значи изнудваш и Волкови. Няма да доживееш да видиш парите. Разкарай се веднага, и ще живееш.“

— С този отговор признава, че е свързан със семейство Волкови. Няма нищо конкретно, разбира се, но е добро начало.

— Дай да отговоря аз — помоли Брукс и седна.

— Така… — След секунда несигурността на Абигейл се превърна в одобрително кимване. — Това е супер.

„Кажи на семейство Волкови, че някой те изнудва, и веднага ще се превърнеш в излишен товар. Те не са свикнали да носят излишен товар. Плащай веднага и живей. Сумата е вече 100 000 долара. Разполагаш с двайсет и девет часа.“

— Ще го изпратя.

Той стана от мястото й, застана зад нея и разтри раменете й, докато тя работеше и сътворяваше необикновената си магия с клавиатурата.

— Сега вече може да отвърне на блъфа. Може да изчака крайният срок да мине и да продължи да се спотайва.

— Няма опасност. — Брукс се наведе и я целуна по косата. — Вече няма да разчита на закона, който да го предпази от семейство Волкови. Страхува се. Със следващия си отговор ще поиска гаранция. Как да бъде сигурен, че няма да се върна и да поискам още?

— Това е голяма глупост. — След като изпрати съобщението, тя се обърна на стола и вдигна поглед към Брукс. — Това е нещо безчестно, изнудване. Няма логика да искаш гаранция, освен това подобен въпрос ще му струва още двайсет и пет хиляди. Или трябва да се съгласи да плати, или ще престане да отговаря.

— Да се обзаложим на десетачка.

— Моля?

— Залагам десет долара, че ще поиска гаранция.

Тя се намръщи.

— Искаш да се обзаложим за отговора му ли? Крайно неподходящо е.

Той й се ухили.

— Май те е страх да не профукаш мангизите.

— Това е нелеп начин на изразяване — но изобщо не ме е страх. Десет долара.

Той я изправи и я прегърна. Завъртя я в танц.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че ще бъдем красива двойка, когато танцуваме на сватбата си.

— Бива ме в танците.

— Така си е.

Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи.

— Би трябвало да се почувствам странно, след като танцувам без музика и залагам, докато обсъждаме и планираме нещо толкова важно.

— Така ли?

— Не, всъщност не е точно така. — Тя отвори очи, когато компютърът сигнализира отново, че има поща. — Толкова бързо?

— Той е нервен. Дай форца.

— Не знам какво означава това.

— От бейзбола е. Ще ти обясня по-късно. Дай сега да видим какво казва той.

„Как да съм сигурен, че след време няма да ме потърсиш отново? Да се споразумеем.“

— Много тъп отговор — възкликна Абигейл. — Току-що изгуби десет долара. — Прати му кратък отговор:

„Не можеш да си сигурен. Никакви споразумения. Сумата вече стана 125 000, а часовникът тиктака.“

Тя го погледна за момент — кривия нос, лешниковите очи, напръскани с кехлибар, и рошавата черна коса, която имаше спешна нужда от подстригване. — Ти си бил голям специалист в изнудването.

— Благодаря, мила.

— Ще сложа пастата да се вари, докато той мисли. Мисли, нали? Чуди се как да постъпи.

— Изпотен е, налива си напитка, опитва се да разбере кой се опитва да го прецака. — Точно така, помисли си Брукс — представяше си го напълно ясно. — Сигурно мисли как и къде да избяга. Не разполага с достатъчно време, за да обмисли плана си за бягство, затова му минава през ума да плати.

Облегна се на плота и лапна една маслина от подноса, след това й доля вино. Когато тя застана с гръб към него, той хвърли на Бърт резен пикантен салам.

Докато тя свари пастата и я отцеди, отговорът пристигна.

„Единично плащане. Ако поискаш още, ще рискувам със семейство Волкови. Харчи парите бързо, защото ще те погна.“

— Не си поплюва — отбеляза Абигейл.

— Това е част от работата му. Трябва да разбираш лошите, за да можеш да ги хващаш. Къде да му кажем да изпрати парите?

— Имам готова сметка. След като ги прехвърли, ще ги разпределя между благотворителни дружества, които се грижат за децата на загинали полицаи.

— Не искам да ощетявам децата, но…

— Да не би да имаш някой друг предвид?

— Кийгън. Прехвърли сумата от Косгроув на сметката на Кийгън.

— Я! — Лицето й грейна, все едно е получила скъп подарък. — Ти си гениален!

— И аз имам проблясъци.

— Дори нещо повече. Така ще ги накиснем и двамата — а ФБР ще имат основание да ги задържат за разпит.

— Миличка, по този начин яко ги прецакваме.

— Точно така. Да, ще го направя точно както каза. Но ще ми отнеме няколко минути.

— Не бързай. Двамата с Бърт ще се поразходим, докато ти работиш.

На излизане той отмъкна още няколко резенчета пеперони — едно за себе си, а останалите — за кучето. Навън бе изключително приятна вечер за разходка — помисли си той; тъкмо щеше да провери как се развива градината и да помисли как да прекара следващия си почивен ден.

— Това е нашето местенце — обърна се той към кучето. — На нея й е било писано да дойде тук, а аз да я открия. Знам обаче какво би казала тя по въпроса. — Той погали нежно Бърт по главата. — Само че греши.

Когато Бърт се облегна на крака му, както често правеше с Абигейл, Брукс се усмихна.

— Да, и ние си имаме тайни, нали?

Докато обикаляха градината, Абигейл излезе на вратата. Беше усмихната.

— Вечерята е готова.

Виж я само — помисли си той, застанала с пистолет на хълбока, сервира масата.

Да, всичко беше наред.

— Хайде, Бърт, да вървим да похапнем.

 

 

Брукс прекара значителна част от утрото заедно с помощник-адвоката по случая на Блейк.

— Момчето направо плаче за сделка. — Големият Джон Симпсън, мазен като повечето адвокати, вероятно решил, че политическата кариера ще му се отрази добре, се беше настанил като у дома си в офиса на Брукс. Доста нагъл тип.

— Ще му дадете ли тази възможност?

— Ще спестя малко пари на данъкоплатците. Ако се признае за виновен в нападение на полицай, ще го задържа за оказване на съпротива по време на арест и нахлуване в чужд имот. И с двата крака е вътре за вандализма в хотела и нападението там. Достатъчно е само да споменем за оръжието. Но няма да можем да пробутаме опит за убийство. Ще лежи между пет и седем години и ще има право на психосоциални консултации.

— Така ще лежи две, може би три.

Големият Джон кръстоса глезени. Обувките му бяха лъснати до блясък.

— Ти какво ще кажеш?

— Има ли значение?

Големият Джон сви едното си рамо и отпи от кафето.

— Просто питам.

Не, нямаше начин да го обвинят в опит за убийство — призна пред себе си Брукс. Две години зад решетките бе възможност, прецени той. По този начин Джъстин Блейк или щеше отново да се превърне в разумно човешко същество, или да стигне до дъното.

И в двата случая Бикфорд щеше да се отърве от него за две години.

— Ще го преживея. Ами баща му?

— Големите градски адвокати ще се размърдат, но истината е, че имаме достатъчно неща срещу него. Разполагаме със запис, който доказва, че е звъннал на Тайбол Кру. Разчитаме на отделни свидетели, които са видели колата на Кру пред къщата във въпросния ден. Да не забравяме и парите в брой, които е платил, номерата на банкнотите, по които са отпечатъците на Блейк.

Той замълча за момент и кръстоса крака.

— Твърди, че бил наел Тай да посвърши някоя и друга работа у тях и му бил платил предварително, защото Тай имал спешна нужда от пари.

— Косех шер.

— Какво?

— „Глупости“ на фарси.

— Това е направо върхът! — засмя се Големия Джон. — Да, глупости на всички езици. Можем да доведем поне шестима свидетели, които ще се закълнат под клетва, че Блейк никога не плаща предварително, никога не плаща в брой и абсолютно винаги държи да му подпишеш разписка. Истина е, че в края на разговора, Тай е бил пиян-залян, но разказът му не се е променил с нищо. Това е.

Той сви рамене и отпи още кафе.

— Ако Линкълн Блейк иска да стигне до процес, аз нямам нищо против. Ще бъде интересно. Ще бъде обвинен в организиране на опит за убийство на полицай. Ще искат споразумение, преди да се стигне до самия процес. А той със сигурност ще полежи зад решетките.

— И това ще го преживея.

— Добре тогава. — Той се изправи. Беше поне метър и осемдесет. — Ще направя сделка с адвоката на момчето. Добре си се справил и с двата ареста. Чиста работа.

— Нали това се иска от мен?

— Невинаги става това, което се иска от теб. Ще се чуем.

Не, наистина не става помисли си Брукс. Много му се искаше да си върши работата чисто. Това му бе напълно достатъчно. Искаше да се свърши с останалото, макар и да имаше доста интересни моменти.

Ежедневието, както го наричаше Абигейл. Изненада се, че се е научил да цени ежедневното.

Излезе от кабинета си. Алма беше на диспечерския пулт, закрепила молив над ухото си, до нея имаше пакетче бисквити. Аш беше на бюрото си, свъсил вежди, докато барабанеше по клавиатурата; гласът на Бойд докладваше за дребен пътен инцидент край Рабит Рън близо до Милс Хед.

Той щеше да се справи, каза си Брукс. Да, щеше да се справи безпроблемно. И така щеше да е всеки ден.

В този момент Абигейл влезе в управлението.

Вече я познаваше и забеляза напрежението, макар по лицето й да не личеше нищо.

Алма я забеляза.

— О, здрасти. Чух новината. Най-добри пожелания, Абигейл — вече си част от семейството. Добър мъж си имаш.

— Благодаря. Така е. Здравейте, заместник Хайдърман.

— Казвайте ми Аш, госпожо. Радвам се да ви видя.

— А ти ми казвай Абигейл. Просто Абигейл. Много се извинявам, че ви прекъсвам. Имаш ли малко време? — попита тя Брукс.

— Дори и повече. Влизай.

Той я стисна за ръката и я задържа, докато затвори вратата на кабинета си.

— Какво е станало?

— Хубаво е. — Беше леко задъхана. — Гарисън се свърза с мен. Докладът й беше съвсем кратък, но достатъчно точен.

— Казвай за какво става въпрос, Абигейл.

— Ами… Прибрали са Косгроув и Кийгън за разпит, и това може да отнеме известно време. Тя не спомена и дума за изнудването, но аз проследих част от вътрешноведомствената поща и разбрах какво става. Те, разбира се, са убедени, че Кийгън изнудва Косгроув, и ще натиснат и двамата. Има и нещо по-важно. Арестували са Короткий и Иля Волков. Короткий е арестуван по обвинение в убийството на Джули и Алекс, а Иля е обвинен в съучастничество.

— Седни, мила.

— Не мога. Случва се. Наистина се случва! Искат да се срещна с федералния прокурор и екипа му и да се подготвя да свидетелствам.

— Кога?

— Веднага. Имам план. — Тя хвана ръцете му и ги стисна. — От теб искам да ми имаш доверие.

— Казвай какво си намислила.

 

 

В едно прекрасно юлско утро, дванайсет години и един месец след деня, в който стана свидетелка на убийствата, Елизабет Фич влезе в съдебната зала. Беше облечена в черен костюм и бяла риза и поне отстрани изглеждаше, че не си е сложила почти никакъв грим. Единствените й бижута бяха красиви дълги обеци.

Тя се изправи на свидетелската скамейка, за да каже истината. Погледна Иля Волков право в очите.

Почти не се беше променил — помисли си тя. Беше се поналял и прическата му беше по-хубава. Все още беше красив и се държеше изискано.

Но под тази фасада бе студен и неприветлив. Сега вече забелязваше онова, на което младото момиче не бе обърнало внимание — ледът под красотата.

Той й се усмихна, и годините се стопиха.

Изглежда, бе решил да я сплаши с тази усмивка, реши тя. Вместо това си спомни и си прости, че бе така заслепена през онази нощ и че бе целунала мъжа, участвал в убийството на приятелката й.

— Кажете името си, ако обичате.

— Казвам се Елизабет Фич.

Тя разказа историята, която вече бе разказала твърде много пъти. Не пропусна нито една подробност, точно както бе инструктирана, и позволи на емоциите да избликнат.

— Събитията са отпреди дванайсет години — напомни й прокурорът. — Защо ви отне толкова време да се обърнете към правосъдието?

— Обърнах се към правосъдието още същата нощ. Разговарях с детективи Бренда Грифит и Шон Райли от полицията в Чикаго.

Те също бяха в съдебната зала. Тя ги погледна и видя, че кимнаха в знак на потвърждение.

— Отведоха ме в обезопасена квартира, а след това ме прехвърлиха на шерифската служба, където в продължение на три месеца за мен се грижеха шерифи Джон Бароу и Тереза Нортън, Уилям Косгроув и Линда Пески, тъй като процесът беше отложен. Пазиха ме до седемнайсетия ми рожден ден.

— Какво се случи онзи ден?

— Шерифи Бароу и Нортън бяха убити, докато ме защитаваха от тогавашния шериф Косгроув и шериф Кийгън, който беше сменил шериф Пески, за да може да ме убие.

Стиснала здраво ръце в скута си, тя изслуша възраженията и ироничните подмятания.

— От къде знаете? — попита прокурорът.

Тя обясни и продължи да говори. Разказа за красивата жилетка, за обеците, за тортата за рождения й ден. Разказа и за виковете, и за изстрелите, за последните й минути с Джон Бароу и последните му думи.

— Той имаше съпруга и синове, които много обичаше. Беше добър човек, мил и смел. Пожертва живота си, за да спаси моя. Когато разбра, че умира, когато разбра, че не може да ме защити, ми каза да бягам, защото двамата, на който бе имал доверие — същите двама, които бяха положили клетви като него, бяха предали въпросните клетви. Той не знаеше дали има други, или на кого бих могла да се доверя. Даде последните мигове от живота си, за да ме опази жива. Затова избягах.

— В продължение на дванайсет години живеете под измислено име, скрита от властите.

— А също и от семейство Волкови, както и от онези в правораздавателната система, които работеха за това семейство.

— Какво се промени, госпожице Фич? Защо решихте да свидетелствате тук и сега?

— Докато бягах, животът, за който загинаха Джон и Тери, беше в безопасност. Работата бе там, че докато бягах, нямаше да има справедливост за тях, нито за Джули Мастърс. Значи животът, който бяха спасили, беше половин живот. Искам хората да разберат какво е било извършено и животът, който спасиха, да стане ценен. Стига ми толкова криене и бягане.

Тя не трепна по време на кръстосания разпит. Беше предположила, че ще я заболи, когато я нарекат лъжкиня и поставят под въпрос истинността на думите й, мотивите й, действията й и ги изопачат.

Но не стана така. Когато това се случи, тя се задълбочи повече, заговори по-последователно и убедително. Очите й бяха спокойни, а гласът — силен.

След свидетелските показания тя бе изведена с ескорт и седна в конферентната зала.

— Беше страхотна — похвали я Гарисън.

— Надявам се.

— Държа се непоколебимо, даваше ясни отговори. Съдебните заседатели ти повярваха. Представиха си те на шестнайсет, и на седемнайсет, Лиз. Накара ги да влязат в положението ти.

— Ако е така, ще го осъдят. Надявам се да се получи.

— Повярвай ми, ти преобърна нещата. Готова ли си за останалото?

— Надявам се.

Гарисън подържа за малко ръката й и заговори тихо.

— Бъди сигурна. Ще те изведем без произшествия. Ще те защитим.

— Благодаря. — Тя подаде ръка на Гарисън. — Благодаря за всичко. Готова съм.

Гарисън кимна, обърна се и даде сигнал. Пъхна в джоба си флаш паметта, която Абигейл й беше подала тайно, и се запита каква ли информация ще открие.

Заобиколиха я и бързо я прекараха през сградата към задния вход, където екип от избрани агенти, щяха да обезопасят излизането й.

Коленете й леко трепереха. Нечия ръка пое нейната, когато тя се препъна.

— Внимателно, госпожице. Държа ви.

Тя обърна глава.

— Благодаря ви. Агент Пикто, нали?

— Да. — Той стисна ръката й за кураж. — Ще ви пазим. В безопасност сте.

Тя излезе навън, обградена от агенти и бързо закрачи към чакащата кола.

Брукс, помисли си тя.

Изстрелът прозвуча като чук, стоварен върху камък. Тялото й потрепери и кръвта бликна по бялата риза. За момент тя я гледаше как попива. Червено върху бяло, червено върху бяло.

Отпусна се под заслонилото я тяло на Гарисън, чу виковете. Настъпи хаос; тя усети как някой я вдига и притиска гърдите й.

Брукс, помисли си отново тя, след това всички мисли отлетяха.

Щом се озоваха на задната седалка, Гарисън прикри тялото на Абигейл със своето.

— Карай! Карай! Карай! — изкрещя тя на шофьора. — Отведи я от тук. Не напипвам пулс, няма пулс. Хайде, Лиз. Мили боже!

Брукс, помисли си отново тя. Брукс. Бърт. Красивата й градинка, която насади, за да привлича пеперуди, любимото й място, откъдето се разкриваше гледка към хълмовете.

Затвори очи и се отпусна.

Елизабет Фич бе обявена за мъртва с пристигането в петнайсет часа и шестнайсет минути.

 

 

Точно в седемнайсет часа Абигейл Лаури се качи в частния самолет за Литъл Рок.

— Боже господи! — Брукс обхвана лицето й с ръце и я целуна. — Ето те и теб.

— Все това повтаряш.

Притисна чело в нейното, а след това я прегърна толкова силно, че тя едва си пое дъх.

— Ето те и теб — рече отново той. — Мога да продължа да го повтарям, докато съм жив.

— Планът беше добър. Казах ти, че си го бива.

— Само че аз трябваше да дръпна спусъка.

— А на кого иначе да се доверя да ме убие… да убие Елизабет?

— Знаех, че стрелям с халосни, и въпреки това ръката ми трепереше.

— Почти не усетих попадението през жилетката.

Независимо от това, в първия момент изпадна в шок. Червено върху бяло, помисли си отново тя. Знаеше, че капсулите с кръв ще се пръснат по нейна команда, и все пак изпита страх, когато видя как червеното петно се разпространява.

— Гарисън беше страхотна, също и заместник-директора. Той подкара като полудял. — Тя се разсмя. Чувстваше се малко замаяна. — А и след като Пикто беше там, той със сигурност ще докладва на семейство Волкови, че Елизабет е мъртва, така че те няма да се усъмнят нито за миг.

— След като пусна слуха, че за главата ти е определена награда, все някой щеше да се опита да се възползва. Дори никой да не поиска откупа, информацията вече е пусната официално. Елизабет Фич беше застреляна днес следобед, след като даде показания пред федералния съд.

— Федералният прокурор беше необичайно благосклонен към Елизабет. — Елизабет вече я нямаше, помисли си тя. Тя щеше да остави Елизабет да си отиде. — Жалко, че не знае за мен.

— Ще работи много по-упорито, за да осъди онези типове, като не знае.

— Освен теб, капитан Ансън, Гарисън и заместник-директорът и лекарят на ФБР, който е установил смъртта на Елизабет, никой друг не знае истината. Доверила съм се на предостатъчно хора.

Брукс имаше нужда да я докосне и да продължи да я докосва, затова вдигна ръката й към устните си.

— Мъчно ли ти е, че нея вече я няма?

— Не. Тя стори необходимото и може да напусне този свят, доволна от онова, което става. Сега остава да направя едно последно нещо за нея.

Абигейл отвори лаптопа.

— Дадох на Гарисън флашка с копия от всички материали за семейство Волкови — финансите, комуникациите, адресите, имената и операциите. Сега, в памет на Елизабет, Джули, Тери и Джон, ще им отнема всичко.

Тя изпрати имейл на Иля. Използва адреса на най-новата му любовница и текст със сексапилно звучене — от онези, които беше отваряла преди.

Така приложеното копие нямаше да бъде регистрирано. Истинска красота, помисли си тя.

— Колко време ще трябва, за да подейства?

— Започва се в мига, в който си отвори имейла. За около седемдесет и два часа всичко ще бъде съсипано.

Тя въздъхна.

— Знаеш ли какво ми се иска? Хайде да отворим шампанско, като се приберем. Имам една бутилка, а случаят е напълно подходящ.

— С удоволствие — а аз ще добавя нещо.

— Какво?

— Изненада.

— Каква изненада?

— Истинска изненада.

— Не знам дали обичам изненадите. Предпочитам… Я виж ти! Той вече отваря имейла си. — Тя затвори доволно лаптопа. — Изненада, казваш?