Нора Робъртс
Свидетелката (25)

26.

Абигейл изостави всичко друго и се зае със създаването на вируса. Направи безброй опити да го прикачи към червея, който вече бе създала, но не остана доволна от резултатите.

С червея можеше да нанесе значителни щети, но ако успееше да направи пробив в системата на Волкови, ако той беше последван от вируса, който да плъзне навсякъде, пораженията щяха да са непоправими.

За нея проектът открай време беше нещо като хоби, и тя се надяваше един ден да даде резултат.

Сега обаче се превръщаше в мисия.

Ако й останеше време да разшири оборудването, или си позволеше лукса да наеме още един опитен специалист, може би дори двама… Само че това бе невъзможно, затова нямаше никакъв смисъл да обмисля подобни варианти. Трябваше да действа сама.

С течение на времето бе разработила свой програмен език — за да попречи на външни лица да хакват файловете й — така че, дори да наемеше друг човек, трябваше да го научи на техниката, която използваше.

По-бързо и по-сигурно бе да се заеме сама.

Тя пусна следващата проверка и обърна специално внимание на кодовете, летящи пред очите й. А, не — беше прекалено неподатлив, твърде самостоятелен, изискваше твърде много време.

Тя се отпусна назад, прибра косата си на кок и го пристегна с молив. Докато проучваше екрана, пиеше студен зелен чай, за да мисли по-ясно.

Чаят, двете почивки за йога и пълната тишина никак не й помогнаха.

Когато алармата се включи и Бърт застана нащрек, тя погледна монитора. Не очакваше Брукс толкова рано — помисли си, когато видя патрулката; след това погледна колко е часът.

Работеше от сутринта. Сега бе шест часа следобед, а не бе постигнала желания напредък.

Дали пък нямаше да се окаже, че не й е по силите?

Понечи да стане и да му отключи, но си спомни, че вече му е дала ключове и той знае кода. Доста неловко — каза си тя, но хубавото беше, че не й се налагаше да става, за да му отваря.

Независимо от всичко, в къщата щеше да има човек, който да заема част от нейното пространство. Как да се съсредоточи над нещо толкова сложно, над тази деликатна материя, след като не беше сама?

Това съсипа фантазиите й за сложна и модерна компютърна лаборатория и екип от специалисти. Но беше само фантазия — нищо повече, защото тя винаги работеше сама, докато…

— Здрасти. — Брукс влезе и остави един плик на плота. — Как върви?

— Не толкова добре, колкото ми се иска. Ще пробвам нова последователност и ще я тествам.

— От кога работиш?

— Няма значение. Още не е готово.

— Добре, изчезвам веднага. Донесох част от нещата си и ще се кача горе, за да ги подредя. Ако не си готова, когато приключа, ще си намеря друго занимание.

Тя изсумтя нещо в отговор. Опита се да не се напряга, когато чу отварянето на хладилника, а след това — и на един шкаф. Когато тишината се върна, тя въздъхна и отново се зае с работата си.

Забрави напълно, че той е в къщата. През следващите два часа се потопи в света на кодовете и последователностите. Когато най-сетне я спряха главоболие и напрежение в очите, тя стана, за да вземе хапче и да пийне нещо.

Едва тогава си спомни за него.

Качи се на горния етаж. Бе съвсем тихо и реши, че е заспал — но се оказа, че го няма в спалнята. Обзета от любопитство, тя отвори гардероба.

Дрехите му бяха подредени при нейните — ризи, панталони и дори един костюм.

Никога досега не го беше виждала с костюм. Докосна единия ръкав, докато разглеждаше обувките на пода.

Двамата имаха един гардероб — помисли си тя. Беше много по-интимно, отколкото просто да споделят леглото. Отвори чекмеджетата на бюрото. Покрай работата беше забравила да му направи място.

Той обаче се беше погрижил сам. Трябваше да поразмести, но това беше дребна работа.

Затвори чекмеджетата, отстъпи назад и огледа стаята. Дали не трябваше да купи нов гардероб, може би скрин?

Щеше ли да им трябва?

Той щеше ли да остане?

Някакво движение привлече погледа й, отиде до прозореца и го видя да плеви зеленчуковите лехи. Беше прекопал картофите — нещо, което тя отлагаше от дни.

Ризата му беше мокра от пот, ръцете му блестяха, а бейзболната шапка скриваше лицето му.

Боже, каква тръпка! Неочаквана и възхитителна. Дрехите му висяха в гардероба до нейните, а тя стоеше на прозореца и го наблюдаваше как работи в градината под ясното синьо небе.

Обърна се и изтича надолу.

В кухнята откри продуктите, които той беше подредил в хладилника, и лимоните, които беше купила преди няколко дни.

Направи прясна лимонада, наля две високи чаши, добави счукан лед и ги изнесе навън.

— Прекалено горещо е, за да прекопаваш — провикна се тя. — Ще се обезводниш.

— Почти приключих.

Занесе чашите до него, докато той довършваше последната леха.

— Току-що я направих.

По слепоочията му се стичаха капки пот, докато надигаше чашата — изпи половината, без дори да си поеме дъх.

— Свършил си страшно много работа.

Той се облегна на мотиката и огледа градината.

— Надявам се да опитам масления зелен фасул през есента. Обожавам го.

— Този боб се казва лима.

— Намираш се на юг, мила. — Той разкърши рамене и допи лимонадата. — Не бях работил в градина, откакто заминах за Литъл Рок. Дори не съм си давал сметка, че ми липсва.

— Но е горещо и задушно. — Тя го хвана за ръката. — Не бях особено гостоприемна.

— Понякога ти е позволено да се заплесваш по работата. Поне така е при мен, и ще се случва понякога.

— Моята, поне в момента, ми носи само разочарования. Мислех, че съм по-близо до целта.

— Не мога да ти помогна. Не разбирам абсолютно нищо от онова, което правиш. Затова пък мога да работя в градината и да изпека пържолите, които съм донесъл, за да ти остане повече време да се занимаваш с работата си. — Той наклони глава и я погледна. — Но май е крайно време за почивка, а и аз имам нужда от душ.

— Изпотен си — съгласи се тя, взе мотиката и я отнесе в градинската барака. — Ще набера зеленчуци, за да направя салата, докато се приготвяш.

— Аз бих казал „ние“.

— Ти вече работи достатъчно в градината.

— Не говорех за „нас“ в градината. — Той стисна ръката й и я поведе към къщата. — Говорех за „нас“ под душа.

— Аз всъщност трябва…

— Хайде де, изкъпи се с мен. — Той спря и свали мръсните ботуши и чорапите. — Разказах ли ти за вира, в който ходехме да плуваме?

— Не.

— Не е далече, малко по-нагоре на хълмовете. По-скоро е един завой на реката — не прилича на езеро, но е страхотно.

Тя остави чашите на плота, докато той я водеше към банята.

— Водата е супер. Цветът й е тютюнев, и въпреки това е бистра. Двамата с Ръс и други ходехме да караме колело през дългите летни дни, събличахме се и се къпехме. Първия път, когато се къпах гол с момиче, беше в Папратовото езеро, както го наричат местните, защото там са избуяли нагъсто много папрати. Някой път ще те заведа.

— Звучи интересно, но точно сега…

— Трябва просто да се съблечеш и да се намокриш. Дай да ти помогна.

— Много си решителен — отбеляза тя, когато той измъкна ризата през главата й.

— Още нищо не знаеш — увери я той, докато разкопчаваше сутиена й.

— Значи няма смисъл да споря.

— Абсолютно никакъв. — Протегна ръка зад нея и пусна душа, след това дръпна ципа на панталона й.

— Тогава ще съм послушна.

— Разумно решение.

— Обичам да действам разумно. — Тя смъкна ризата му и я пусна на пода.

— Алилуя. — Задържа я, когато тя се опита да пристъпи към него. — Нека първо да отмия потта.

— Тя не ме притеснява. Потта е нещо естествено и… — Притисна устни към врата му. — Солено.

— Да не би да си решила да ме убиеш, Абигейл? Господи!

Много й се искаше да го накара да я желае, да потръпва по същия начин, по който й въздействаше и той. Харесваше мускусния му мирис и потта, избила след физическата работа.

Хладката вода се стичаше по тялото й.

— Много е приятно — прошепна тя.

Беше чудесно, когато устните му плениха нейните, ръцете му погалиха тялото й и тя вкуси жаждата и желанието му.

Представи си как се потапят в хладните води на реката, където папратта бе избуяла и зелена, а лунната светлина се промъкваше през деления покров на дърветата.

— Искам да отида да поплувам с теб.

— Добре.

— На лунна светлина — уточни тя и отпусна глава назад, а устните му докоснаха шията й. — Никога не съм била романтична — не и преди да се появиш ти. Но ти ме караш да копнея за лунна светлина, за диви цветя и шепот в мрака.

— Ще имаш всичко това, дори и повече. — Той приглади мократа й коса назад и пое лицето й между дланите си. — Много повече.

— Обещания и тайни, и още много неща, които не разбирам. Искам да ги вкуся заедно с теб. Много те обичам. Не съм и мечтала за това.

— Има и още. — Той я привлече за целувка — дълга, бавна и страстна, докато водата плющеше около тях.

Ако можеше, щеше да й подари луната и цял океан от диви цветя.

Можеше да й обещае много неща. Да я обича, да й помогне да намери спокойствие — истински рай.

Подобни моменти, когато бяха сами, можеха да им открият безгранично удоволствие. Можеха да се изолират от света и неприятностите му.

Тя го изкъпа, после той нея — сантиметър по сантиметър. Беше възбуждащо, приятно, завладяващо. Усещаха аромата на мед и бадеми, гладките си тела, чуваха дългите си въздишки.

Когато той я притисна, когато я изпълни, нямаше луна, нито диви цветя — имаше единствено шепот и обещания. И още нещо.

Докато му се отдаваше, тя си помисли, че това е всичко, което иска.

Задоволството не я напусна и докато беше в кухнята и се опитваше да измисли нещо интересно за картофите — Брукс обичаше картофи — които щеше да сервира към пържолите и салатата. Вдигна виновно поглед към компютъра, докато наливаше вино.

— Трябва да опитам отново.

— Дай на големия си ум малко почивка. Да поседнем за малко. Имам няколко новини.

— Новини ли? Защо не започна с тях?

— Беше заета, когато се прибрах — напомни й той. — А след това се разсеях под душа.

Той седна на плота и посегна към чашата с лимонада.

— Започвам подред. Разговарях с Роланд Бабет. Камерите, които взех назаем от теб, свършиха работа и сега имам запис как влиза в апартамент „Озаркс“ със специални инструменти.

— Арестува ли го?

— Може и така да се каже. Държа да подчертая, че той ми допадна, след като изгладихме недоразуменията.

Разказа й всичко. В това време тя обели и наряза на четвъртинки дребните червени картофи.

— Казал си му, че ме е уплашил.

— Може и да съм попреувеличил реакцията ти, но според мен гордостта ти ще преглътне този факт.

— Значи си… изопачил истината, за да може той да ме съжали и да не проявява любопитство към камерите, пистолета и всичко останало.

— Думата „изопачавам“ ми харесва. Далеч по-изискана е от „лъжа“.

— И си му повярвал, че ще си тръгне и няма да продължи с разследването си?

— Да. Човекът има семейство, Абигейл — съпругата му очаква третото им дете и той не желае да застрашава работата си като продължи да рови, или да рискува някой да го изправи пред съда. Фирмата му няма желание да се занимава с шума, който ще се вдигне, особено след като видяха снимките на щетите в хотела. Освен това той не харесва нито Блейк, нито момчето.

— Но работи за тях.

— Може и така да се каже. И аз работя за тях, тъй като съм на държавна работа. Това не означава, че ми харесват!

— Да, прав си.

— Предложих му нещо добро, и той ще се справи. Може да си предаде доклада, да изпълни договора с клиента и да приключи.

— Ако няма да ни донесе неприятности, логиката, която използва, за да се свържеш с властите, да продължиш със свидетелските показания, няма да се получи.

Той посегна и стисна ръцете й за момент, накара я да го погледне.

— Напротив — стига да си представиш, че подобно нещо може да се случи отново. Ако обаче не приключим с този въпрос, ти никога няма да си намериш мястото тук и да пуснеш корени, както искаме и двамата.

— Така е, но може да позабавим темпото, да отделим повече време за… — Тя замълча, тъй като той само я гледаше. — Забавянето е оправдание. То означава страх, не кураж.

— Никога няма да поставям под въпрос куража ти, нито пък да критикувам начина, по който си се справяла.

— Оценявам го високо. Искам да се приключи, Брукс. Наистина го искам. Но съм безумно уплашена, че направих необходимото за да се стигне до самия край. И същевременно изпитвам облекчение.

— Надявам се тогава да се зарадваш, че капитан Ансън е в Чикаго и възнамерява да се срещне с агент Гарисън.

— Той ли ти се обади?

— Днес следобед, по един от телефоните за еднократна употреба.

— Много съм му благодарна. — Тя започна да кълца скилидка чесън, впила поглед в ръцете си и ножа. Усети как вътре в нея се трупа напрежение. — Дано тя му повярва.

— Избрала си умна, способна и честна жена.

— Да, много внимавах с избора.

— Ансън е умен, способен и честен човек. Едва ли друг щеше да се справи по-добре.

— Изборът и на двамата е добър и логичен. Добре, че стана бързо. Отлагането не е разумно, след като веднъж се вземе решение, така че е най-добре да продължавам бързо нататък.

Тя добави зехтин, малко дижонска горчица, а след кратък размисъл — и малко балсамов оцет.

— С изключение на моето участие.

— И твоят час ще настъпи.

— Вече не съм толкова сигурна.

— Аз обаче съм — така че вземи от моя кураж. — Той я наблюдаваше как сипва сос „Уорчестър“ в купата, а след това и италиански дресинг, който знаеше, че използва главно за мариноване. След това добави чесън, и пипер и ситно накълцан босилек.

— Какво правиш, Абигейл?

— Ще мариновам картофите в този сос, а после ще ги изпека. Измислям съставките в движение — добави тя, докато разбъркваше сместа. — Това е наука, а науката обикновено ме успокоява. Обичам да експериментирам, когато резултатите са задоволителни. Дори когато не са, процесът на експериментиране е интересен.

Не можеше да откъсне очи от нея.

Тя бъркаше, душеше, присвиваше очи и добавяше по още нещо.

Красива е като картинка — помисли си той: с все още влажна от душа коса, прибрана в къса, лъскава кестенява опашка. Беше облякла бледо сива риза без ръкави и къси дънкови панталонки.

Един от пистолетите й беше съвсем наблизо, на плота до задната врата.

Големите й зелени очи изглеждаха сериозни, дори строги, докато прехвърляше картофите в дълбоката купа и ги заливаше с експерименталната марината. Взе една дървена лъжица.

— Омъжи се за мен, Абигейл.

Тя изпусна лъжицата. Бърт пристъпи напред с предпазлив поглед.

— Някак ми дойде отвътре — обясни той.

— Шегуваш се, нали? — Тя вдигна лъжицата, пусна я в мивката и протегна ръка, за да вземе друга от керамичното гърне. — Защото сега готвя и сме в твърде семейна обстановка.

— Не. Мислех обстановката да бъде по-подходяща, когато ти предложа. Щеше да има лунна светлина, както ти обичаш; цветя, може би шампанско. Мислех и за пикник. Щях да го организирам на лунна светлина и на мястото, откъдето обичаш да гледаш хълмовете. Но като те наблюдавах, някак ми се изплъзна от езика.

Той заобиколи плота и хвана двете й ръце в своите.

— Омъжи се за мен, Абигейл.

— Не мислиш разумно. Това не е въпрос, който да обмисляме, а още по-малко — да обсъждаме, след като положението ми е напълно неустановено.

— Положението никога не е установено. Не говоря за случая — добави той. — Кълна ти се, че накрая ще уредим всичко. Само че винаги ще има нещо притеснително. А сега е идеалният момент — преди да приключи, преди да уредим нещата, защото ще можем да се закълнем във вярност в момент, когато нещата съвсем не са съвършени.

— Ами ако нещо се обърка…

— Значи ще се обърка. Ние обаче ще бъдем наясно със себе си и чувствата си.

— Брак… — Тя измъкна ръцете си и разбърка картофите. — Това е граждански договор, който се нарушава поне в половината от случаите с друг документ. Хората си обещават, че е завинаги, а в действителност…

— Аз ти обещавам, че ще е завинаги.

— Не можеш да си сигурен.

— Вярвам в това, което казвам.

— Ти… ти току-що се нанесе. Едва си си закачил дрехите си в гардероба.

— Значи си забелязала.

— Да. Познаваме се от по-малко от три месеца. — Тя извади тавичка — с бързи, припрени движения — и пресипа картофите в нея. — Предстои ни нещо много трудно. Ако говориш сериозно и след време продължиш да си все така сериозен, съм готова да обсъдим гледните си точки по този въпрос в по-подходящ момент.

— Отлагането си е чисто оправдание.

Тя пъхна тавичката във фурната и се обърна към него.

— Сигурно се мислиш за много хитър, след като ме затапваш със собствените ми думи.

— Съвсем на място е.

— Защо тогава ме караш да избухвам? Мразя да избухвам. Ти защо никога не избухваш?

— Нямам нищо против да се ядосвам понякога. — Той сви рамене и отново взе чашата с лимонада. — Но в момента не съм ядосан. Просто се чудя защо толкова те притеснява това, че те обичам и искам да се оженим.

— Много ясно ти казах какво мисля за брака и…

— Не, изтъкна много ясно мнението на майка си.

Тя много внимателно взе кърпа и избърса ръце.

— Това беше неприятно и неочаквано.

— Не го казах, за да те нараня. Ти си изтъквала пред мен студената логика и статистика. Това са прийомите на майка ти.

— Аз съм учен.

— Да, знам. Освен това си мила жена, която умее да проявява загриженост и копнее за лунна светлина и диви цветя. Кажи ми какво иска тази част от теб, какво чувства тя, а не какво ти е набила в главата майка ти.

— Как може да ти е толкова лесно?

— Защото ти си единствена и неповторима за мен. Защото никога не съм изпитвал към друга онова, което изпитвам към теб. Искам да прекарам целия си живот с теб, Абигейл. Искам да създам дом с теб, да имаме семейство. Искам да имаме деца, да ги отгледаме и възпитаме заедно. Ако не желаеш такова бъдеще с мен, ще ти дам най-доброто, на което съм способен, и се надявам да променя мнението ти. Просто кажи, че не го искаш.

— Напротив, искам го! Само че…

— Какво?

— Не знам! Как е възможно хората да мислят, след като са обзети от толкова силни чувства?

— Ти можеш. Имаш огромен ум и огромно сърце. Омъжи се за мен, Абигейл.

Той, разбира се, беше прав. Тя можеше да мисли. Можеше да си представи какво ще представлява животът й без него — какво ще бъде, ако потисне чувствата си и разчита единствено на логиката.

— Не мога да впиша истинското си име в брачното свидетелство.

Той вдигна вежди.

— В такъв случай, забрави.

Тя се разсмя.

— Няма да забравя. Искам да кажа „да“.

— Тогава кажи „да“.

— Да. — Тя затвори очи и усети как й се завива свят от удоволствие. — Да! — повтори тя и го прегърна силно.

Той я целуна по мократа буза.

— Аз съм най-щастливият човек на света! — Привлече я отново към себе си и я целуна по устните. — Мама казва, че жените плачат, когато са щастливи, защото са така обладани от чувства, че искат да намерят отдушник, да споделят радостта си. А сълзите разпръскват щастието.

— Май е така. Дано картофите станат хубави.

Той се засмя и допря чело в нейното.

— Как е възможно да мислиш за картофите в подобен момент?

— Защото ми предложи да се омъжа за теб, докато създавах рецепта. Ако се получи добре, ще бъде наистина специална. Ще разказваме на децата си как е създадена.

— Дори да не се получат, пак ще им разказваме.

— Да, но картофите няма да ни бъдат вкусни.

— Господи, наистина много те обичам! — Той я притисна силно до себе си.

— Не съм и мечтала за нещо подобно — а сега го имам. Ще изградим съвместен живот, ще създадем семейство. Ние сме заедно! — Тя отстъпи назад и стисна ръцете му. — И още нещо. Ще слеем живота си. Невероятно е, че хората го правят. Остават отделни личности — всеки с особеностите си, и въпреки това действат като едно цяло. Твоето, моето, но също и най-въздействащото — нашето.

— Хубава дума е „нашето“. Предлагам да я използваме непрекъснато.

— Отивам за маруля, за да направя салата за вечеря.

— „Ние“ е другата хубава дума. Отиваме заедно.

Тя се обърна към вратата, все още замислена.

— Сливане. Единение. Без изместване, многозначителни подхвърляния или временно обвързване. Едно цяло. Едно неразривно цяло. Всеки си запазва особеностите — всеки си остава отделен човек — и същевременно двамата се превръщат в едно.

— Струва ми се, че вече не говориш за нас.

— Точно това е отговорът. Нещо по-различно от простото единство. Тук говорим за истинско сливане. Как не съм се сетила досега? С това ще се справя. Сигурна съм, че ще се справя. Трябва да опитам нещо.

— Давай. Аз ще довърша вечерята. Само че не знам кога да извадя картофите.

— А, да. — Тя се обърна към часовника и пресметна. — Разбъркай и ги остави за още петнайсет минути. След половин час ще бъдат готови.

Час по-късно тя беше направила нови изчисления, беше пренаписала кодовете, беше реструктурирала алгоритъма. Направи предварителните тестове, набеляза местата, които трябваше да доизкусури или да подсили.

Когато откъсна мислите си от работата, нямаше представа къде са Брукс и Бърт, но видя, че фурната е топла.

Откри ги на задната веранда. Брукс четеше книга, а Бърт дъвчеше кокал.

— Извинявай, че се забавих толкова.

— Няма нищо. Успя ли?

— Трябва да поработя още — не съм го доизпипала, но дори когато го завърша, ще трябва да го ромуланизирам.

— Какво?

— А, просто термин, който използвам в програмирането. Ромуланите са измислена извънземна раса. От „Стар Трек“. Много обичам „Стар Трек“.

— Всички генийчета си падат по „Стар Трек“.

Тонът, с който изрече думата „генийчета“, я накара да се усмихне.

— Не знам дали е така, но ми харесва. Ромуланите имат устройство, благодарение на което бойните им кораби стават невидими.

— Значи трябва да намериш начин да направиш вируса невидим. Да го ромуланизираш.

— Точно така. Ще го маскирам като доброкачествен — като троянски кон, например. И тази идея си я бива, но когато е невидим, е най-добре. Това е начинът. Ще стане.

— Значи имаме повод да празнуваме.

Насладиха се на залеза. За Абигейл това беше годежната им вечеря.

Луната беше вече изгряла, когато телефонът в джоба на Брукс звънна.

— Капитанът е.

Абигейл отпусна ръце в скута си, преплете пръсти и ги стисна. Положи усилие да диша бавно, докато слушаше какво казва Брукс и се опитваше да разбере какво точно му е казал Ансън.

— Осъществил е контакт — рече тя, когато разговорът приключи.

— Точно така. Била е скептично настроена, отнесла се е подозрително. Щях да разваля мнението си за нея, ако не беше. Проверила го е, задавала е купища въпроси. Сигурно е щяло да бъде същото с всеки агент и шериф в Чикаго. Не мога да се закълна, че е повярвала, че не знае къде си, но по този въпрос не може да направи абсолютно нищо, тъй като няма никаква връзка между вас двамата.

— Но те ще трябва да се свържат с мен. Ще искат да ме разпитат, да поговорят лично с Елизабет Фич.

— Ти вече си го измислила. — Без да откъсва очи от нея, той отпусна ръка върху напрегнатите й пръсти. — Ще отидеш, когато си готова. Разговаряли са в продължение на два часа и са се разбрали да се срещнат отново утре. Тогава ще научим още.

— Тя със сигурност се е свързала с началника си.

— Десет минути след като Ансън е излязъл, тя също е излязла и се е качила в колата си. Той не можеше да се закълне, че няма опашка, но я е последвал до дома на заместник-директора. Ансън ни позвъни веднага след като е влязла. Той е в движение. Не съм и помислял, че ще остане пред къщата.

— Значи знаят, че съм още жива. Вече са наясно, че аз съм твой друг.

— От тяхна гледна точка това са плюсове.

— Логично е. — Тя си пое дълбоко дъх. — Сега вече няма връщане назад.

— Нито за мен, нито за теб.

— Искам да поработя поне още час-два.

— Добре, но не се претоварвай. Утре сме на барбекю.

— Да, но…

— Нещо напълно нормално е, освен това и двамата ще се поразсеем. За два часа ще се откъснем от всичко това. — Той я погали по косата. — Всичко ще бъде наред, Абигейл. Имай ми доверие. Освен това вече имаме новина. Сгодени сме.

— О, боже!

Той се разсмя и подръпна игриво косата й.

— Семейството ми ще се зарадва много. Трябва да ти купя и пръстен — добави той.

— Веднага ли ще им кажеш? Ако нещо се обърка…

— Ще се погрижим нищо да не се обърква. — Той я целуна нежно. — Не работи до късно.

Работа — помисли си тя, когато остана сама. Поне знаеше какво прави и вземаше мерки срещу онова, на което искаше да се противопостави. Нямаше връщане назад — напомни си тя и седна пред компютъра. Нито за него, нито за нея.

Независимо от това се почувства по-уверена при мисълта, че ще разгроми руската мафия, отколкото за семейното барбекю.