Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 62 гласа)
Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Нора Робъртс. Свидетелката

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Анна Балева

ISBN: 978-954-655-338-6


На Лора Рийт —

Кралицата на подробностите

Елизабет

„Бодливата тел по стрелата на детското страдание поразява като стрела — с непреодолима самота и непреодолимо невежество.“

Олив Шрайнер

1.

Юни 2000 г.

Краткият бунтовнически период на Елизабет Фич започна с „Гарвановочерно“ на „Л’Ореал“, ножица и фалшива лична карта. И завърши, облян в кръв.

Почти през целия си живот — шестнайсет години, осем месеца и двайсет и един дни, тя следваше с покорно послушание директивите на майка си. Доктор Сюзан Л. Фич издаваше директиви, не заповеди. Елизабет се съобразяваше с графиците, изготвени от майка й, изяждаше храната, посочена от диетоложката на майка й и приготвена от готвачката на майка й, носеше дрехите, избрани от личния асистент за пазаруване на майка й.

Доктор Сюзан Ел Фич се обличаше консервативно, напълно подходящо — поне според нея — за поста й на шеф на хирургията в болница „Силва Мемориъл“ в Чикаго. Тя очакваше и държеше дъщеря й да е същата като нея.

Елизабет бе прилежна ученичка — пълна отличничка, и посещаваше всички учебни програми, избрани от майка й. През есента щеше да се върне в „Харвард“ и да продължи обучението си по медицина, за да стане лекарка като майка си; хирург, също като майка си.

Елизабет — никой никога не я наричаше Лиз, Лизи или Бет — говореше свободно испански, френски, италиански, руският й беше сносен, а с японския се оправяше прилично. Свиреше на пиано и на цигулка. Беше пътувала до Европа и Африка. Можеше да изброи всички кости, нерви и мускули в човешкото тяло и да изсвири наизуст Концерт за пиано на Шопен №1 и №2.

Никога не бе ходила на среща, никога не се бе целувала с момче. Никога не беше обикаляла мола с приятелки, не беше ходила на гости с преспиване, нито пък се беше кискала с приятелки, докато похапват пица или мелба.

На шестнайсет години, осем месеца и двайсет и един дни тя бе съвършеният продукт на внимателно обмислените и структурирани планове на майка си.

Само че това предстоеше да се промени.

Наблюдаваше как майка й си събира багажа. Сюзан, с гъста кестенява коса, прибрана на стегнат кок, постави поредния внимателно закачен костюм в безупречно подредения куфар; след това отбеляза необходимото на разпечатката за медицинската конференция. Разпечатката включваше информация за всяко събитие, среща, работна група и обяд, срещу които бе описан избраният тоалет, обувки, чанта и аксесоари.

Както може да се очаква — маркови костюми и италиански обувки, помисли си Елизабет. Жената трябва да си избира дрехи с подходяща кройка, от фина материя. Само че сред черното, сивото и сиво-кафявото нямаше и следа от наситени или ярки цветове. Не можеше да се начуди защо красивата й майка нарочно си избира безлични дрехи.

След два семестъра в университета Елизабет мислеше, че може би е започнала да оформя свой усет за модата. Дори си беше купила дънки, суичър и ботуши със стабилни високи токове в Кеймбридж.

Беше пазарувала в брой, за да не излязат покупките на бележките от кредитната карта, да не би майка й или счетоводителката й да погледнат какво е пазарувала и да започнат да задават въпроси. Сега покупките бяха скрити в стаята й.

Когато обличаше тези дрехи, се чувстваше коренно различен човек — дотолкова, че влезе право в „Макдоналдс“ и си поръча за пръв път „Биг Мак“ с големи картофки и шоколадов шейк.

Удоволствието бе така завладяващо, че й се наложи да отиде в тоалетната, където се затвори в една от кабинките и си поплака.

Зрънцата на бунта бяха посети в същия този ден — поне така предполагаше тя — или може би винаги си бяха съществували у нея, напълно незабележими, скрити, докато мазнините и солта не ги бяха извадили наяве.

И сега усещаше как покълват — наистина ги усещаше как избуяват вътре в нея.

— Плановете ти се променят, мамо. Но това не означава, че и моите трябва да се променят.

На Сюзан й трябваше точно минутка, за да постави една торбичка за обувки в куфара „Пулман“, да ги нагласи на точното място с изящните си, умели ръце на хирург и съвършени нокти: както винаги — френски маникюр, както винаги — с безцветен лак.

— Елизабет. — Гласът й беше изискан и ненатрапчив, също като гардероба й. — Отне ми доста усилия да организирам нещата, за да те приемат в лятната програма този семестър. Ще изпълниш задължителните условия за приемането в медицинската школа на „Харвард“ един семестър предварително.

При тази мисъл Елизабет усети как я присвива стомахът.

— А какво стана с обещанието за триседмична почивка в Ню Йорк?

— Понякога човек не може да изпълни обещанията си. Ако не си бях освободила идната седмица, нямаше да успея да се запиша на конференцията на доктор Дусеки.

— Можеше да се откажеш.

— Това щеше да е егоистична и необмислена постъпка. — Сюзан изтръска въображаема прашинка от сакото, което бе закачила, и отново погледна списъка. — Достатъчно зряла си, за да разбереш, че работата е по-важна от удоволствията и губенето на време.

— След като съм достатъчно зряла, за да го разбера, — защо да не съм достатъчно зряла, за да вземам решения сама? Искам почивка. Имам нужда от почивка.

Сюзан дори не удостои дъщеря си с поглед.

— Не бих казала, че момиче на твоята възраст, в твоето физическо състояние и на твоето умствено ниво има нужда да си почива от учене и други занимания. Освен това, госпожа Лейн вече замина на двуседмичен круиз, така че не мога да я моля да отложи ваканцията си. Няма кой да ти готви, нито пък кой да се грижи за къщата.

— Мога и сама да си готвя и да се грижа за къщата.

— Елизабет. — В тона на майка й се прокрадна измъчена нотка. — Вече е решено.

— Значи моето мнение няма никакво значение, така ли? Но нали според теб трябва да стана независим, отговорен човек?

— Независимостта се постига постепенно, както и чувството за отговорност и свободата на избора. Все още имаш нужда от напътствия и помощ. Изпратила съм ти по мейла новата програма за следващата седмица, оставила съм пакет с подробна информация на бюрото ти. Да не забравиш да благодариш на доктор Фриско лично, задето успя да те запише в летния семестър.

Докато говореше, Сюзан дръпна ципа на калъфа за дрехи, а след това затвори и малкия си куфар „Пулман“. Спря до бюрото, за да огледа косата и червилото си.

— Ти май не чу и дума от онова, което казах.

Сюзан премести поглед към дъщеря си, все още обърната към огледалото. Елизабет си помисли, че за пръв път, откакто влезе в стаята, майка й си направи труда да я погледне.

— Напротив, чух съвършено ясно всичко, което каза.

— Да чуеш не е същото като да разбереш.

— Може и да си права, Елизабет, но вече сме водили този разговор.

— Не е никакъв разговор. Съобщавам ти факт.

Сюзан стисна едва забележимо устни, единственият издайнически знак, че се дразни. Когато се обърна, сините й очи бяха студени и съвършено спокойни.

— Жалко, че се чувстваш така. Като твоя майка се чувствам длъжна да направя най-доброто за теб.

— Най-доброто за мен, поне според теб, е да върша, говоря, мисля, действам, желая и да стана точно онова, което ти си решила, още преди да се подложиш на инсеминация със сперма от внимателно подбран донор.

Тя чу как гласът й стана по-остър и звънлив, но така и не успя да го овладее; усети как сълзите парнаха очите й, ала не успя да спре и тях. — Писна ми да бъда твоят експеримент! Писна ми всяка минута от всеки божи ден да бъде организирана, внимателно дирижирана и насочена според очакванията ти. Искам сама да избирам, сама да си купувам дрехи, да чета книгите, които аз искам да чета. Искам да живея собствения си живот, не твоя.

Сюзан изви вежди, донякъде заинтригувана.

— Като знам на каква възраст си, отношението ти никак не ме изненадва, — но, за съжаление, си избрала напълно неподходящ момент, за да се държиш дръзко и опърничаво.

— Извинявай, че не съм включена в графика ти.

— Сарказмът също е напълно естествен. — Сюзан отвори куфарчето си и провери съдържанието му. — Ще поговорим по този въпрос, когато се върна. Ще запиша час при доктор Бристоу.

— Не ми трябва терапия! Имам нужда от майка, която ме изслушва, на която й пука как се чувствам.

— Подобни изразни средства показват единствено липса на зрялост и ограничен интелект.

Вбесената Елизабет вдигна ръка и се завъртя в кръг. След като не можеше да се държи спокойно и разумно като майка си, можеше поне да подивее.

— Мамка му! По дяволите, и пак по дяволите!

— А пък с повторения едва ли ще постигнеш нещо. Имаш цял уикенд, за да помислиш над поведението си. Готовите ястия са в хладилника и фризера; кутиите им са надписани. Списъкът с вещите, които трябва да подготвиш, е на бюрото ти. В понеделник в осем сутринта трябва да си при госпожа Вий в университета. Участието ти в програмата осигурява място в медицинската школа на „Харвард“ следващата есен. Отнеси, ако обичаш, калъфа с дрехи долу. Колата ще пристигне всеки момент.

Да, семенцата избуяваха, проправяха си път през плодородната почва и бавно и болезнено надигаха главици. За пръв път в живота си Елизабет погледна майка си право в очите и отсече.

— Няма!

Врътна се, изфуча от стаята и тресна вратата на стаята си. Хвърли се на леглото, впи поглед в тавана със замъглени от сълзи очи и зачака.

Още секунда — каза си тя, — още само секунда. Майка й щеше да влезе при нея, да настоява за извинение и за послушание. Само че Елизабет нямаше намерение нито да се подчинява, нито да се извинява.

Двете щяха да се скарат — ама наистина да се скарат, след което щяха да последват заплахи за наказание и последствия. Може би дори щяха да се разкрещят, и най-сетне майка й щеше да я чуе.

И може би, ако започнат да си крещят, тя щеше най-сетне да избълва всичко, което бе трупала през последната година — неща, които й се струваше, че е таила цял живот.

Нямаше никакво желание да става лекарка. Не искаше всяка минута от съзнателния й живот да бъде съобразена с график, или да крие дънките си, защото не пасват на дрескода на майка й.

Искаше да има приятели, а не одобрени социални контакти. Искаше да слуша музиката, която слушат момичетата на нейната възраст. Искаше да знае за какво си шушукат тийнейджърките, за какво се кискат и какво обсъждат, докато тя тъне в изолация.

Не искаше да бъде нито гений, нито дете чудо.

Искаше да е нормална. Просто искаше да е като всички други. Избърса сълзите си, сви се на кълбо и премести поглед към вратата.

След секундичка, помисли си тя отново. Още една секунда. Майка й сигурно беше ядосана. Трябваше да влезе и да тропне с крак. Просто се налагаше.

— Моля те — промълви Елизабет, докато секундите се проточиха в минута. — Много те моля, не позволявай да се предам отново. Умолявам те, помогни ми да удържа. Покажи, че ме обичаш. Покажи ми само този път.

Минутите пълзяха, и Елизабет се надигна от леглото. Много добре знаеше, че търпението е най-мощното оръжие на майка й. С търпение и убедеността, че е права, тя нанасяше съкрушителни удари на враговете си. А пък дъщеря й не можеше да се мери с тези умения.

Тя се предаде, излезе от стаята си и заситни към стаята на майка си.

Калъфът за дрехи и малкия куфар на колелца „Пулман“ ги нямаше. Докато слизаше надолу, тя вече знаеше, че майка й е излязла.

— Зарязала ме е. Просто ме е зарязала.

Беше съвсем сама. Огледа красивия подреден хол. Всичко бе съвършено — материите, цветовете, произведенията на изкуството и антиките, предавани от поколение на поколение в семейство Фич.

Къщата беше празна.

Тя веднага разбра, че нищо не се е променило и никога няма да се промени.

— Така да бъде.

Не си позволи да мисли, да се съмнява или да предполага. Вместо това се върна на горния етаж и грабна ножицата от бюрото си.

Влезе в банята и застана пред огледалото. Беше наследила цвета на косата от баща си — кестенява, гъста като на майка й, но без нейните меки, красиви вълни. Беше висока колкото майка си, с изразени скули, а дълбоките зелени очи, бледа кожа и широка уста бяха като на биологичния й баща — който и да беше той.

Беше привлекателно момиче, помисли си тя — майка й не би търпяла нищо несъвършено или грозно. Само че не беше нито красива, нито впечатляваща като Сюзан. Това вече бе разочарование, което дори майка й не можеше да промени.

— Изчадие. — Елизабет притисна ръка към огледалото, изпълнена с омраза към образа, който я гледаше от там. — Ти си изчадие. Поне засега обаче не си страхливка.

Пое си дълбоко дъх, опъна кичур от дългата до раменете коса и го отряза.

С всяко щракване на ножицата се чувстваше все по-силна. Косата си беше нейна, следователно и изборът си беше неин. Остави кичурите на пода. Докато режеше, в ума й се оформи образ. Присви очи, наклони глава на една страна и забави движенията с ножицата. Всичко беше геометрия, реши тя; геометрия и физика. Действие и противодействие.

Тежестта — физическа и метафорична, помисли си тя — просто се стопи. Момичето в огледалото също й се стори по-леко. Очите й бяха станали по-големи, лицето не изглеждаше нито толкова изпито, нито толкова дребно.

Изглеждаше… чисто нова, поне така реши Елизабет.

Внимателно остави ножицата, усети, че диша тежко, и направи съзнателно усилие да се успокои.

Колко беше къса! Вдигна ръка към голия си врат, след това приглади късите кичури. Бяха прекалено неравни, реши тя. Намери ножичка за маникюр и се опита да дооформи прическата.

Не беше зле. Не беше и добре, призна си тя, но поне беше различно. Нали това беше целта. Огледа се и се почувства различна.

Все още не беше приключила.

Остави косата на пода и се върна в стаята си, за да се преоблече в тайно купените дрехи. Трябваше й продукт — нали така казваха момичетата. Продукт за коса. Също и грим. И още дрехи.

Отправи се към мола.

Носеше се на крилете на вълнението, когато влезе в домашния кабинет на майка си и извади резервните ключове за колата. Сърцето й блъскаше нетърпеливо, докато бързаше към гаража. Качи се зад волана и за момент затвори очи.

— Готово — рече тихо тя, след това натисна копчето, с което се вдигаше вратата на гаража и даде на заден.

 

 

Проби си ушите. Беше дръзко решение, което се оказа болезнено, но пък много отиваше на боята за коса, която си избра след като оглежда и обмисля дълго и внимателно. Купи си восък за коса, защото бе виждала едно от момичетата в колежа да ползва и реши, че й се иска да изглежда като нея. Или поне нещо подобно.

Купи си грим за двеста долара, защото не беше сигурна какъв ще й отива.

След това се наложи да поседне, защото коленете й се подгъваха. Все още не беше приключила, напомни си тя, докато наблюдаваше групите тийнейджъри, жени и семействата, които минаваха покрай нея. Просто трябваше да помисли.

Имаше нужда от дрехи, но нямаше план, списък, график. Да купуваш по прищявка се оказа възхитително, но и много изтощително начинание. Настроението, което я бе тласкало досега, й причини тъпо главоболие; освен това меката част на ушите й не спираше да пулсира.

Най-логично и разумно бе да се прибере, да си полегне, след това да планира всичко и да си направи списък с нещата, които искаше да купи.

Само че това бе старата Елизабет. Новата трябваше единствено да си поеме дълбоко дъх.

Проблемът й сега беше, че нямаше представа в кои магазини да влезе. Бяха толкова много; витрините бяха отрупани с какво ли не. Затова щеше да пообиколи и да наблюдава момичетата на нейната възраст. Щеше да влиза, където влизаха и те.

Събра пликовете с покупки, изправи се и се блъсна в някого.

— Извинете — започна тя, след това позна момичето. — Я, Джули.

— Аха. — Блондинката със съвършено гладка коса и очи с цвят на разтопен шоколад изгледа недоумяващо Елизабет. — Познаваме ли се?

— Не точно. Бяхме съученички. Бях стажантка в часовете ти по испански. Елизабет Фич.

— А, да, Елизабет. Генийчето. — Джули присви отегчено очи. — Струваш ми се различна.

— Ами аз… — Вече смутена, Елизабет вдигна ръка към косата си. — Подстригах се.

— Страхотно. Мислех, че си се преместила, нещо такова.

— Уча в колеж. Дойдох си за лятната ваканция.

— А, да, ти нали завърши рано-рано. Странно.

— Може и да е така. Ти ще се запишеш ли в колеж през есента?

— Ще уча в „Браун“.

— Там е страхотно.

— Може. Ами…

— На пазар ли си тръгнала?

— Нямам пукната пара. — Джули сви рамене, а Елизабет използва момента, за да огледа облеклото й — тесни дънки с ниска талия, къса впита блузка, която оголваше корема, огромна чанта и сандали с дебела подметка. — Дойдох, защото имам среща с гаджето — по-точно бившето гадже, защото скъсах с него.

— Жалко.

— Майната му. Работи в „Гап“. Довечера трябваше да излезем, а сега ми каза, че щял да работи до десет, а после искал да се помотае с момчетата. Писна ми от него, затова го зарязах.

Елизабет понечи да каже, че не бива да го наказва, задето проявява уважение към задълженията си, но Джули не млъкваше и на Елизабет й хрумна, че другото момиче не й бе казало повече от десет думи, откакто се познаваха.

— Затова отивам на гости на Тифани, може пък тя да иска да се помотаем, защото вече си нямам гадже за лятото. Пълна гадост. Ти сигурно излизаш с колежани. — Джули я погледна преценяващо. — Обикаляш от парти на парти, пиеш бира на корем и какви ли не други забавления.

— Аз… Има много мъже в „Харвард“.

— „Харвард“, значи — изви очи Джули. — Някой от тях да е в Чикаго през лятото?

— Нямам представа.

— На мен ми трябва колежанин. Не ми е притрябвал загубеняк, който бачка в мола. Трябва ми някой, който да умее да се весели, да ме води на готини места, да ми купува пиячка — защото нямаш шанс и да близнеш, ако не те пускат в клубовете. Готините момчета висят там. Просто трябва да си уредя фалшива лична карта.

— Аз мога да уредя тази работа. — В мига, в който изрече думите, Елизабет се запита откъде ги измисли.

Джули обаче стисна ръката й, сякаш бяха първи приятелки.

— Без майтап?

— Без майтап. Никак не е трудно да си направиш фалшива лична карта, ако разполагаш с необходимите инструменти. Шаблон, снимка, машина за ламиниране и компютър с „Фотошоп“.

— Ти наистина си гениална! Ще можеш ли да ми направиш лична карта, с която да влизам в клубовете?

— Както вече ти казах, шаблон…

— О, боже, не! Колко ще искаш?

— Ами аз… — Значи ще се пазарим, разбра Елизабет. Ще направят бартерна сделка. — Трябва да си купя дрехи, но не знам какви. Трябва ми помощ.

— Значи приятелка, с която да напазаруваш.

— Да, момиче, което знае какво ми трябва. А ти знаеш.

В очите й вече нямаше отегчение, в гласа й не се прокрадваше досада. Джули грейна.

— Моето генийче! Значи, ако ти помогна да си избереш дрешки, ще ми направиш фалшива лична карта.

— Да. Освен това искам да дойда с теб в някой клуб. Значи ми трябват дрехи и за клуба.

— Ти? В клуб? Лиз, не само косата ти е различна.

Лиз. Значи беше Лиз.

— Ще ми трябва снимка и ще ми отнеме известно време, докато направя личните карти. Ще са готови утре. В кой клуб ще отидем?

— В най-готиния. „Уеърхаус 12“. Брад Пит ходи там, когато идва в града.

— Ти познаваш ли го?

— Ще ми се. Добре, да вървим на пазар.

Почувства се опиянена от начина, по който Джули я въведе в един магазин и избра дрехи, дори без да ги оглежда подробно — само след един небрежен поглед. Колко приятно бе да си има приятелка, с която да пазарува, а не да разчита на чужд човек, който избира единствено онова, което е преценил, че е подходящо за нея, а тя трябва само да се съгласява. Ето че беше с момиче, което се насочваше към готините дрешки и обясняваше как да изглеждаш страхотно, супер, дори секси.

Никой досега не бе намеквал, че Елизабет може да изглежда секси.

Тя се затвори в пробната сред море от цветове, искрящи пайети и лъскави метални капси и наведе глава между коленете си.

Всичко се случваше невъобразимо бързо. Все едно беше пометена от цунами и вълната я тласкаше неумолимо напред.

Пръстите й трепереха, докато се събличаше и внимателно сгъваше дрехите си. След това огледа натрупаното в тясната пробна.

Какво да облече? Кое с кое си отива? Как да разбере?

— Открих най-жестоката рокля! — Без дори да почука, Джули нахлу в пробната. Елизабет инстинктивно прикри гърдите си с ръце.

— Още нищо ли не си пробвала?

— Не знам откъде да започна.

— Започни с жестоката. — Джули бутна роклята в ръцете й.

Ако можеше да съди по дължината, тя приличаше повече на туника — каза си Елизабет. Беше яркочервена, с набор от едната страна. Тънките като паяжини презрамки блестяха в сребърно.

— С какво ще я нося?

— С убийствени обувки, разбира се. А, не — първо разкарай сутиена. На тази рокля не върви сутиен. Имаш много готино тяло — отбеляза Джули.

— Наследствено е; освен това поддържам форма с ежедневен фитнес и здравословно хранене.

— Ясно.

А пък голото човешко тяло — или почти голото — бе нещо напълно естествено, напомни си Елизабет. Просто кожа, мускули, кости и нерви.

Тя остави сутиена върху сгънатите дрехи, след това се пъхна в роклята.

— Много е къса — започна тя.

— Я да разкараш тези бабешки гащи и да си купиш прашки. Ето така се обикалят клубовете.

Елизабет си пое дълбоко дъх и се обърна към тройното огледало.

— Леле.

Кое беше това момиче в късата червена рокля?

— Изглеждам…

— Зашеметяващо — заяви Джули и Елизабет видя как усмивката се разлива по лицето й.

— Зашеметяващо.

Купи роклята, после още две. А също и поли. И къси блузки, над талията, и панталони — ниско под талията. И прашки. След това вълната я понесе към обувки със сребърни токове, с които щеше да й се наложи да се учи да ходи.

Смееше се като всяко обикновено момиче, тръгнало с приятелка на пазар в мола.

Купи си и дигитален фотоапарат; след това много внимателно наблюдава Джули как се гримира в тоалетната. Снима Джули веднъж, след това и още няколко пъти на бледосивия фон на една от кабинките.

— Ще свършат ли работа?

— Трябва да свършат. На колко години трябва да бъдеш? Най-добре да си максимално близо до законната възраст. Мога да използвам всички данни от валидната ти шофьорска книжка; просто ще променя годината.

— Правила ли си преди подобно нещо?

— Само съм експериментирала. Чела съм и съм учила за измами на лични данни, кибер престъпления. Много е интересно. Сега ми се иска да…

— Какво?

— Иска ми се да изуча по-сериозно компютърните престъпления и разследвания, за да постъпя във ФБР.

— Ти майтапиш ли се? Като Дейна Скъли ли?

— Не я познавам.

— „Досиетата Х“, Лиз. Ти не гледаш ли телевизия?

— Позволено ми е да гледам популярни предавания само по един час на седмица.

Джули изви големите си шоколадови очи.

— Ти да не си шестгодишна? Мили боже!

— Мама е на друго мнение.

— За бога — та ти учиш в колеж! Гледай, каквото искаш. Както и да е. Утре вечер ще намина към вас. В девет добре ли е? После ще си поръчаме такси, но искам да ми позвъниш, когато довършиш личната карта — става ли?

— Да.

— Ще ти призная нещо. Скъсването с Даръл беше най-хубавото, което някога ми се е случвало. Ако не бяхме скъсали, щях да пропусна всичко това. Отиваме да купонясваме, Лиз. — Джули избухна в смях и изви ханш в пробната. — Страхотно. Трябва да вървя. Девет — да не забравиш и да не ме разочароваш.

— Няма.

Поруменяла от преживените приключения, Елизабет пренесе пликовете с покупки до колата. Сега вече знаеше за какво си говорят момичетата в моловете.

За момчета. За натискане и секс. Джули и Даръл го бяха правили. За дрехи. За музика. Тя беше набелязала актьорите, събудили интереса й. Говореха си за телевизия и актьори. Обсъждаха други момичета. Коментираха онова, което носеха другите момичета, и с кого са го правили другите момичета. След това отново подхващаха темата за момчетата.

Тя бе наясно, че тези разговори и темите се определяха както от обществото, така и от поколението. Само че до днес тя бе изолирана от своето поколение.

Освен това реши, че Джули я харесва — поне малко. Може пък двете да се сприятелят. Може да започнат да се събират с приятелката й Тифани, която го беше правила с Майк Добър, когато се беше прибрал през пролетната ваканция.

Тя познаваше Майк Добър, или поне бяха учили в един клас. Веднъж дори й беше изпратил бележка. По-точно беше й подал бележката, за да я предаде на едно друго момиче — но и това беше нещо. Беше някакъв контакт.

 

 

Когато се прибра, остави пликовете до леглото.

Този път не си направи труд да скрие покупките. Щеше да изхвърли всичко, което не харесваше — с други думи, почти всичко, което притежаваше — и да го натъпче в кашони за бедните. Щеше да гледа „Досиетата Х“, когато й се прииска, да слуша Кристина Агилера, „Енсинк“ и „Дестънис Чайлд“.

Щеше да промени специалността си. При тази мисъл усети как сърцето й започва да тупти, високо в гърлото. Когато завършеше криминология и компютърни науки, щеше да кандидатства за работа във ФБР.

Всичко се беше променило. И то днес.

Изпълнена с решителност, тя извади боята за коса. Влезе в банята и подреди всичко; направи си препоръчителния тест за алергия. Докато чакаше резултата, събра подстриганата коса, след това прочисти гардероба си, скрина и подреди внимателно новите си дрехи.

Беше прегладняла, когато влезе в кухнята. Затопли едно от готовите ястия и го изяде, докато четеше на лаптопа си статията за фалшифициране на лични карти.

След като изми чиниите, се качи отново горе. Обзета от страх и въодушевление, тя спази абсолютно точно инструкциите на кутията с боя и нагласи таймера. Докато чакаше боята да хване, подреди всичко необходимо за личната карта. Отвори диска на Бритни Спиърс, който Джули й препоръча, и го пъхна в плейъра на лаптопа.

Наду звука, за да чува дори докато е под душа, и отми боята.

Водата стана черна!

Плакна се дълго. Накрая се подпря на стената, защото усети как стомахът й заплашва да изригне от страх и нервно очакване. Когато най-сетне водата потече бистра, тя се избърса и уви втора кърпа около косата си.

Жените са променяли цвета на косата си от векове, напомни си Елизабет. Навремето използвали боровинки, билки, корени. Беше просто ритуал, който отбелязваше… съзряването, поне така реши тя.

Освен това ставаше въпрос за личен избор.

Облече си халата и застана пред огледалото.

— Изборът си е мой — рече тя и смъкна кърпата от главата.

Отсреща я гледаше момиче с бяла кожа, големи зелени очи и къса, щръкнала, гарвановочерна коса, която обрамчваше дребно лице с остри черти. Вдигна ръка и прокара пръсти през косата си, за да се наслади на усещането, докато наблюдава играта на кичурите.

След това изпъна гръб и се усмихна.

— Здрасти. Аз съм Лиз.