Нора Робъртс
Свидетелката (8)

8.

Бойд Фицуотър, с прошарена коса и шкембе, се бе настанил зад бюрото. Щом Брукс влезе, спря да трака с един пръст по клавиатурата.

— Миси Кру се отби. Точно както ти каза — снощното насинено око било случайност. Този път измисли нещо ново. Била се спънала в килима, и Тай се опитал да я хване.

— И тя се ударила в юмрука му.

— Точно така каза. И понеже той бил малко подпийнал, не преценил разстоянието, когато се опитал да я задържи.

— А съседът ни повика, защото тя избягала от къщата с писъци, полугола.

— А, това ли? — усмихна се Бойд и поклати глава. — Била видяла мишка. Попрекалила, но съседът не трябвало да ни звъни. Преди да попиташ — снощи казала, че Тай я бил ступал, защото се объркала. Всъщност, той не й бил посегнал — просто се опитвал да я задържи да не падне.

— Ти пусна ли го?

— Какво друго можех да направя?

— Нищо, само че тези простотии трябва да престанат. Следващия път, когато някой се обади за тези двамата, дежурният да ми позвъни веднага. Аз ще се заема със случая.

— Щом искаш. Аз се пробвах, Брукс. Дори накарах Алма да говори с нея. Помислих, че може да се вслуша в думите на друга жена.

— Да, ама нищо не излезе. — Алма Слоуп влезе от стаята за почивка. Днес ноктите й бяха с електриковосин лак, в тон с едрите мъниста на врата й. Рошавата й медноруса коса бе прибрана назад със синьо копринено цвете.

Тя отпи глътка от кафето в ръката си и остави яркочервен отпечатък по чашата. Светлозелени очи — единственият светъл и приглушен цвят у Алма, надничаха иззад очила с рамки, изтеглени като котешки очи, обсипани с изкуствени камъчета.

Лицето й бе покрито с мрежа от фини бръчици. Сега по него бе изписано раздразнение. Беше облечена с избелели, дънки „Ливайс“ и стоеше, подпряла едната си ръка на ханша.

Диспечерката Алма трябва да беше към шейсетте, но Брукс нямаше представа каква е истинската й възраст. Не беше сигурен, че и самата Алма знае на колко години е.

— Заведох я в стаята за почивка, настаних я и поговорих с нея, все едно съм любимата й леля — каквото и да означава това. Разплака се, затова реших, че има някакъв смисъл от приказките ми. Тя обаче заяви, че обичала Тайбол — ставал гаден единствено когато пиел. Всичко щяло да бъде наред, ако успеела да забременее.

— Мили боже!

— Разправя, че непрекъснато се опитвала. Тай щял да улегне, щом им се роди бебе.

— Следващия път да ми позвъните — повтори Брукс. — Благодаря ти, че си опитала, Алма. Бойд, поемаш патрулирането. Аз трябва да се заема с канцеларската работа.

— Дадено.

— Искаш ли кафе, шефе? — попита Алма.

— Може.

— Ще ти донеса. Днес нямаме работа.

— Дано си остане така.

Той влезе в кабинета си, включи компютъра и взе старата пружина от бюрото. Отиде до прозореца и започна да я разтяга. Обичаше шепота й — той го успокояваше като старо одеяло, като допир на боси стъпала до топла трева.

Възприемаше се — както и хората, които го познаваха — като уравновесен човек. Някои дори биха казали, че е муден. Затова остана изненадан, че инцидентът с Абигейл Лаури го е ядосал.

Ами кучето? Красиво животно — но нямаше никакво съмнение, че ако направи една крачка встрани — ако на нея й скимнеше нещо, въпросното красиво животно щеше да забие зъбите си в него.

Брукс нямаше нищо против проблемите, защото обичаше да се справя с тях — да открива отговори, разрешения. Беше му приятно да си върши работата, да въдворява мир и спокойствие. Но никак не му харесваше да е в неизгодно положение пред въоръжена жена и огромното й злобно куче.

Тя не бе нарушила нито един закон, и въпреки това…

Някои хора просто си бяха дръпнати по природа, недружелюбни. Той не разбираше що за птици са, но се беше натъквал на такива — беше му се налагало да се справя с тях. Повечето бяха жени.

Реши, че тя е странна, интригуваща смес от нерви и самоувереност, от откритост и тайни. Говореше със северняшки акцент — поне така му се стори. Още нямаше трийсет, ако бе преценил правилно, а той обикновено умееше да преценява — с изключение на Алма.

От друга страна, тя беше като пренавита пружина. Беше красива, не използваше грим, обличаше се семпло. Ботушите й бяха хубави, доста износени. Нямаше бижута, нито лак за нокти — никакви ярки цветове.

Не ме поглеждай — това бе посланието й, поне според него. Не ме забелязвай.

Алма влезе и остави кафето на масата и полюбопитства:

— Защо си се скапал така?

— Нещо се бях замислил.

— Да не е заради жената, която купи стария имот на Скитър?

— Ти да не би да си станала екстрасенс?

— Оставих тази работа на моето момиче.

— Как е Калайъпи? — Дъщерята на Алма гледаше на карти таро и на ръка и разчиташе особеностите на аурата; освен това бе от кръга близки приятелки на майка му.

— Онази вечер беше на годежно парти. Докара си три нови поръчки.

— Браво.

— Нали трябва да живее от нещо. Чух, че си провел нещо като разговор с онази жена — Лаури, в кулинарния.

— От мен да знаеш — трябва с ченгел да й теглиш думите от устата. — Той седна, взе кафето и качи крака на бюрото. Това бе покана към Алма да седне. — Ти знаеш ли нещо за нея?

— Не много, и това направо не ми дава мира. Само каквото успях да измъкна от Дийн Макуин. Нали той е бил брокер при продажбата. Знам, че се свързала с него по мейла, видяла офертата, задала няколко въпроса и му благодарила любезно. Няколко дни по-късно му пуснала нов мейл с оферта. Не била исканата цена, но пък се оказала по-висока, отколкото той се надявал; освен това предложила да плати в брой.

— В брой, значи.

— Точно така. Веднага, в брой. Семейство Скитър направо подскочили от радост. Нали го знаеш Дийн — той е продавач и обича да приказва. Но признава, че от нея не успял да изкопчи нищо повече от „да“ и „не“. Тя пратила парите с пощенски запис от някаква банка в Канзас Сити. За продажбата пристигнала с кучето, с товарна каравана. Подписала документите, и този път дала чек от банка във Феърбанкс, Аляска. Дийн искал да я заведе на обяд, за да отпразнуват сделката, но тя му отказала. Настояла да я заведе до имота, да я разведе, и отново млъкнала. Взела документите и ключовете, благодарила на всички — и това е.

— Странна работа — измърмори Брукс.

— Хората, които „казват живей си живота, както намериш за добре“ не водят кой знае какъв живот — поне аз така си мисля. — Тя стана, когато чу пропукването на радиото в диспечерската стая. — Много ми е интересно с какво се занимава.

— Сигурно — съгласи се Брукс. Алма излезе да се обади по радиостанцията, а неговият телефон звънна.

— Полицейско управление — Бикфорд. Разговаряте с началник Глийсън. — За момента остави загадката Абигейл Лаури на заден план.

Зае се с документацията и телефонните обаждания, пообиколи пеша, изслуша оплакванията на един собственик на грънчарско ателие от собственика на съседния магазин за свещи, който препречвал входа му за доставки с автомобила си. Поговори с нарушителя.

Купи си сандвич с шунка и сирене и го изяде на бюрото си, след което се зае със загадката.

Провери номерата на автомобила й, докато хрупаше картофките към сандвича. Провери рождената й дата и разбра, че е на двайсет и осем — беше познал. Нямаше глоби и нарушения. Беше донор на органи.

Влезе в общата база данни и провери за криминални прояви.

Нямаше досие.

Би трябвало да е достатъчно — каза си той. Поне засега тя се оказваше гражданка, която спазва законите — нямаше дори глоба за превишена скорост.

Само че…

Обзет от любопитство, той изписа името й в „Гугъл“. Попадна на няколко съвпадащи имена, но не ставаше въпрос за същата Абигейл Лаури.

Интересът му беше разпален и той продължи да търси. Имаше адреса, името й, регистрационния номер на автомобила й, данните от шофьорската й книжка. Тъй като вече знаеше, че тя има разрешително да носи оръжие, започна от там.

Данните излязоха. Той се облегна и измърмори:

— Това се казва арсенал.

Освен за „Глок 19“, тя имаше разрешителни за „Глок 36“, „Глок 26“, деветмилиметрова „Берета“, „Зиг“ с далечен обхват, деветмилиметров „Солт Дифендър“, „Смит енд Уесън 1911“ и два „Валтер Р-22“.

Защо й трябваха на тази жена толкова много оръжия? Той беше ченге, за бога, а освен служебното оръжие имаше само още две.

„Коя си ти, по дяволите?“

— Здравей, Брукс.

На вратата бе застанала забележително красива блондинка. Силби. Косата й падаше на лъскави вълни по раменете на бялата дантелена риза, стегната с колан над дънките, които обгръщаха плътно дългите й, стройни крака. Очите й бяха като на тигър — диви, с тютюневи отблясъци.

Докато бяха в гимназията, той я желаеше повече от всичко на света. А след като най-сетне я получи, животът му се превърна в неподозирана комбинация от блаженство и нещастие.

Без да се замисля, скри данните от екрана.

— Как си, Силби?

— Ами, добре. Работя от тъмни зори, затова реших да си почина малко. — Тя влезе в кабинета и качи невъзможно дългите си крака на бюрото. Около нея се стелеше уханен облак. — Реших да мина да те видя. Какво ще кажеш да се видим довечера?

— Натрупала ми се е доста работа.

— Ако шефът на полицията не може да си освободи малко време, кой тогава?

— Представителите на закона трябва да са винаги бдителни.

— Стига, Брукс. Мислех да купя една бутилка хубаво вино. — Тя се приведе напред. — Ще ти позволя да се възползваш от мен.

Не се почувства особено мъжествен — трябваше да признае, че няколкото пъти, в които бяха заедно след завръщането му, самият той се чувстваше като човек, от когото са се възползвали.

Не че имаше нещо против в онзи момент. Но след това…

— Много мило, Силби, но довечера си имам работа.

— Мини след това.

— Няма да стане.

— Обиждаш ме.

— Нямам подобно намерение. — Наистина нямаше намерение отново да бъде оплетен в мрежите й. И двамата бяха изминали дълъг път от гимназията, когато тя плени сърцето му, а след това го стъпка. Бяха станали много по-близки след двата й развода.

— Ако ще се правиш на недостъпен… — започна тя и се смъкна от бюрото му.

— Не играя игрички. — Тя щеше да се настани в скута му, ако не беше побързал да се изправи. — Виж, Силби…

Беше се обърнал към вратата и видя Абигейл да отваря, след това забеляза неудобството й.

— Госпожице Лаури — рече бързо той, за да не й даде възможност да се измъкне.

— Извинете, че ви прекъсвам. Ще дойда някой друг път.

— Няма нужда. Ще говорим по-късно, Силби.

— Отивам да купя виното — прошепна тя и му отправи прелъстителна усмивка. Обърна се, наведе глава и огледа Абигейл.

— Вие сте жената, която живее в стария имот на Скитър.

— Точно така.

— Всички се питат какво, за бога, правите там съвсем сама.

— Не е тяхна работа.

— Хората са любопитни. Напълно естествено е. Аз съм Силби Макена.

— Керамиката ви е прекрасна. Купих си една от вашите купи. — Абигейл отново погледна Брукс. — Ще поговорим по-късно, началник Глийсън.

— Сега сте тук, а Силби тъкмо си тръгваше.

— Колко си официален. Едно време не беше такъв. — Тя се усмихна многозначително на Абигейл. — До скоро, Брукс.

— Много е красива — отбеляза Абигейл.

— Такава си е открай време.

— Извинявам се, че ви прекъснах. Онази жена…

— Диспечерката ли?

— Да. Тя ми каза да намина.

— Заповядайте, седнете.

— Може ли да затворя вратата?

— Разбира се.

След като тя седна на стола за посетители, в стаята се възцари мълчание.

— Какво има? — попита я той.

— Дадох си сметка, че не се държах… подходящо тази сутрин. Нито в магазина, нито у нас. Просто не бях подготвена.

— Трябва ли да се подготвяте, за да проведете разговор?

— Не съм общителна, затова не разговарям много — особено с хора, които не познавам. В магазина се почувствах неловко, след като проявихте такъв интерес към покупките ми.

— Това бе просто начин да започна разговор.

— Ясно.

От всяка нейна дума, от всеки жест се излъчваше спокойствие, помисли си той. След това си каза, че тя е пълна противоположност на Силби, която вечно се палеше и непрекъснато се движеше.

— Градът ни е малък, Абигейл. Малък, курортен град, пълен с нюейджъри, застарели хипита и хора на изкуството. Ние сме приятелски настроени хора.

— Аз обаче не съм. Извинявам се, ако ви се струвам груба, но това е истината. Не съм приятелски настроен човек и се преместих тук заради тишината и уединението. Когато дойдохте у нас, веднага след като се видяхме в магазина, се почувствах нервна — дори ядосана. Имам си причини да нося пистолет. Не съм длъжна да ги споделям. Освен това не съм направила нищо лошо.

— Радвам се да го чуя.

— Харесвам къщата; харесвам целия си имот. И градчето ми харесва. Тук се чувствам удобно. Просто искам да ме оставят на мира.

— Онова, което Силби каза за любопитството, е истина. То е напълно естествено. Колкото по-тайнствено се държите, толкова повече въпроси задават хората.

— Не се държа тайнствено.

— Вие сте истинска загадка. — Той се изправи и заобиколи бюрото. Веднага забеляза как тя се стяга, как застава нащрек.

Прииска му се да я попита кой я е наранил, от кого се страхува. Знаеше обаче, че не бива.

— Вие сте много привлекателна жена, която живее сама — само с едно огромно, яко куче, при това извън пределите на града. Никой не знае откъде сте, защо сте дошла тук, с какво се занимавате. Никой не познава семейството ви. Вие сте янки, затова хората ще проявят известна благосклонност. Тук харесваме ексцентриците — те пасват добре в малката ни общност. Ако хората преценят, че сте ексцентрична, ще престанат да задават въпроси.

— В някои отношения съм ексцентрична. А ако на хората им харесва, мога да бъда и още по-ексцентрична.

Той се ухили — просто не можа да се сдържи.

— С какво се занимавате, Абигейл? Ако не е държавна тайна, свързана с националната сигурност, няма причина да криеш от мен. А и разговорът е съвсем обикновен.

— Работя на свободна практика като компютърен програмист и дизайнер на софтуер. Освен това създавам системи за сигурност и подобрявам или променям дизайна на съществуващите системи, най-вече за корпорации.

— Много интересно. Ето, че не е толкова трудно да се разговаря.

— По-голямата част от работата ми е свързана с елиминирането на опасности и е секретна.

— Разбрах. Сигурно сте много умна.

— Наистина е така.

— Къде сте учила?

Тя го погледна спокойно, хладно и строго.

— Когато ми задавате всички тези въпроси, имам чувството, че не провеждаме разговор, а ме разпитвате.

— Права сте. Тогава вие ме попитайте нещо.

Тя се намръщи и леко наклони глава.

— Нямам въпроси.

— След като сте толкова умна, трябва да измислите нещо. — Той пристъпи към хладилника и извади две коли. Подаде й едната.

— Някакъв проблем ли има? — попита той, докато тя гледаше втренчено кутийката в ръката си.

— Не, не. Добре, ето един въпрос. Защо станахте полицай?

— Добър въпрос. — Той погледна към планините, които се виждаха през прозореца. — Обичам да разрешавам проблеми. Убеден съм, че има добро и зло. Не че всеки разбира доброто и злото по един и същи начин. Много е субективно. Когато си ченге, понякога виждаш всичко в черно и бяло — а понякога ти се налага да решиш дали нещо е лошо, или просто трябва да бъде вкарано в правия път.

— Малко е объркващо.

— Съвсем не. Става въпрос за разрешаване на проблеми, а единственият начин да го сториш е като използваш главата си. И проявиш смелост.

— Интелектът е по-точно мерило от емоциите. Интелектът обръща внимание на фактите. Емоциите са променливи, несигурни.

— И напълно човешки. Какъв смисъл има в законите, ако не са човешки?

Той остави своята кола и посегна към нейната. Отвори я и й я върна.

— Искате ли чаша?

— Не, благодаря. — Тя отпи малка глътка. — Началник Глийсън?

— Казвай ми Брукс. Няма ли да ме попиташ откъде се е взело това име?

— Сигурно е наследствено.

Той насочи показалец към нея.

— Грешиш. Не си ли любопитна?

— Да, малко.

— Брукс Робинсън.

— Моля?

— Бейзбол, Абигейл. Брукс е един от най-добрите играчи на трета база, които някога са пазили горещия ъгъл. Мама е от Балтимор, където е играл. Тя се превръща в истински демон, когато става въпрос за бейзбол. Дори след като се преместила тук — към края на седемдесетте, тя продължила да следи бейзбола и обожавала „Балтимор Ориълс“. Когато Брукс спечелил титлата „Най-ценен играч“ в световните серии от 1970-та срещу „Синсинати Редс“, тя се зарекла, че ако има син, ще го кръсти на него.

— Явно приема бейзбола сериозно.

— И още как! А откъде идва Абигейл?

— Просто име.

— Абигейл ми харесва. Старомодно име, но има класа.

— Благодаря. — Тя изправи гръб. — Трябва да тръгвам. Чака ме работа. Извинявам се, че бях груба днес сутринта. Надявам се, че успях да изясня нещата.

— Благодаря ти, че дойде. Онова, което казах сутринта, още важи. Ако ти трябва нещо, просто ми позвъни.

— Благодаря за колата и разговора. — Тя му подаде кутийката. — Довиждане.

Тя си тръгна, а той огледа кутийката. Вече обмисляше дали да не я изпрати за отпечатъци и ДНК тест.

Реши, че няма смисъл. Въпреки това отнесе кутийката в стаята за почивка, изля съдържанието в мивката, върна се в офиса, пъхна я в торбичка за улики и я прибра в най-долното чекмедже.

Щеше да я запази, просто за всеки случай.

 

 

Брукс беше неспокоен през целия ден — нещо необичайно за него. Не искаше да стои сам, а вече бе казал на Силби, че му се налага да работи — така че не можеше просто така да се отбие в бара на Макгру за някоя и друга бира, билярд и сладки приказки.

Вместо да се прибере, той подкара автомобила си към края на „Шоп Стрийт“, зави наляво и спря пред просторна, ниска, очевидно недовършена къща, точно зад „Приус“-а на майка си.

От едната страна се виждаше скеле, където тя довършваше последния си стенопис. Той включваше сексапилни феи с развети коси и прозрачни криле. Под покрива — точно отпред — загорели, жилави, мускулести мъже и жени яздеха дракони с разноцветни люспи от рубини, смарагди и сапфири.

Работите й бяха впечатляващи, помисли си той. Може би малко странни за къща, но така всеки знаеше къде живеят О’Хара и Глийсън.

Той излезе на верандата от черешово дърво, охранявана от елфи със заострени уши.

Още с влизането си попадна в свят на музика, аромати и цветове. Вътре цареше уют и артистичен хаос, освежен от цветята, които баща му носеше вкъщи поне два пъти в седмицата.

Този път бяха лалета — в чест на настъпващата пролет, реши Брукс. Всички цветове на дъгата преливаха от вази, купи и гърнета, пръснати из стаята. Черната котка, която баща му наричаше Чък, се беше сгушила на едно канапе и едва благоволи да отвори очи и да погледне Брукс.

— Недей, не ставай. — Брукс се опита да надвика гласа на Фърги, който изпълваше цялата къща.

Върна се няколко крачки покрай кабинета на баща си, малката, претъпкана библиотека и нахълта в сърцето на дома — кухнята.

В най-просторното помещение в къщата бяха намерили място най-модерни, лъскави уреди — включително печка с вграден грил, шкаф за вино със стъклени вратички, — а до тях саксии с билки и цъфнало лимоново дърво. Кристали в различни форми проблясваха от витрините всеки път, когато ги докоснеше слънчев лъч. Слънце влизаше и от прозореца на скосения таван — над избуяли цветя, лози и плодове, които майка му беше нарисувала на бледожълт фон.

Той подуши аромата на прясно изпечен хляб и усети притегателната сила на вкуснотията, която майка му бъркаше на печката, докато пееше заедно с Фърги. С нищо не отстъпваше на певицата — помисли си Брукс.

Той беше убеден, че майка му може да направи всичко, което пожелае — наистина, абсолютно всичко.

Носеше кестенявата си коса със златни кичури сплетена на плитка, стигаща чак до кръста. От ушите й висяха сребърни топчета. Босите й стъпала потропваха в такт с песента.

На глезена й имаше татуировка със символа на мира, която издаваше пристрастията й от шейсетте.

— Здрасти, сладурано.

Тя ахна стреснато, след това се обърна засмяна. Топлите й очи грееха.

— Здрасти, красавецо. Не съм чула кога си влязъл.

— Как ще чуеш? Колко пъти да ви казвам да не надувате толкова музиката?

— Вдъхновява ме. — Въпреки това протегна ръка към дистанционното и Фърги млъкна. — Какво става с теб?

— Какво ли не. Татко къде е?

— На родителска среща. Скоро ще се прибере. Ще останеш ли за вечеря?

— Какво си сготвила?

— Минестроне, хляб с розмарин и зелена салата.

— Оставам. — Той отвори хладилника, извади две бири, отвори ги и добави: — Щом настояваш.

— И още как!

— Хайде, казвай — сръчка го тя в корема. — Какво става? Познавам този поглед.

— От теб съм го наследил.

— Значи съм се справила добре. Неприятности ли имаш, миличък?

— Не точно. Силби се отби в управлението днес следобед.

Тя отпи глътка бира.

— М-м-м.

— Искаше да се видим тази вечер.

— И ти се озова в кухнята на майка си, за да ми кажеш, че предпочиташ минестронето пред секса?

— Излъгах я.

— А ти си от онази рядко срещана порода, наречена „честно ченге“.

— Ти обаче продължаваш да държиш на омразата към властта, останала още от времето, когато си била дете на цветята. Да излъжеш заподозрян е част от работата ми. Но иначе не ми е приятно.

— Знам. А защо я излъга?

— За да няма сцени — което е тъпо, защото по този начин просто отложих за кратко неизбежното. Не искам да връщам спомените от гимназията. Вече съм минал по този път и знам как беше. Тя решава, че не ме иска повече, и се юрва при някой друг. Сексът с нея е страхотен, но това е всичко.

— Значи търсиш нещо повече от секс. — Съни избърса въображаема сълза. — Малкото ми момченце порасна.

— Може и така да е. Не знам. Но знам, че вече не искам въпросното нещо да е със Силби. Надявам се да стане по лесния начин. Някой друг ще привлече погледа й, и тя ще изгуби интерес.

— Мислех, че не искаш да връщаш спомените от гимназията.

— Да, знам, че трябва да се оправя с този въпрос — трябваше да се заема с него, когато тя дойде днес. Много ме е яд, че не предприех нищо. Но ще го направя.

— Добре. Тази жена не е щастлива, Брукс. Тя приравнява стойността си като човек на външния си вид и сексуалността и докато не престане, ще бъде нещастна. А може и да е щастлива — може да направи някого щастлив, когато осъзнае, че у нея има много други ценни неща. Не забравяй, че можеш да решиш проблема — но нея не можеш да промениш.

— Права си. Ще помисля.

— Кажи какво друго има. Там вътре има още нещо. — Тя докосна слепоочието му.

— Днес официално се запознах с Абигейл Лаури.

— Това вече е добре. Сядай. Искам да чуя всички подробности. — Тя се настани на бар плота и потупа съседния стол. — Хайде, разказвай. Какво представлява тя?

— Отначало реших, че е груба, невъзпитана и недружелюбна — но след като си поговорихме, разбрах, че не умее да общува.

— Горкичката.

— Да бе, горкичката — пазарува в кулинарния магазин, въоръжена с „Глок“.

— Пистолет ли? Тези хора няма ли най-сетне да разберат, че като се разкарват въоръжени, все едно си търсят…

Тя замълча, когато той докосна устните й с пръст.

— Знам какво е отношението ти към огнестрелните оръжия, към контрола над оръжията и нарушенията на Втората поправка^[1], Съншайн.

Тя изсумтя и сви рамене.

— Трябва да го повтарям още по-често. Хайде, продължавай.

Той й разказа за магазина, как бе отишъл в дома й, за кучето и секретните брави. Когато обясни как е проверил разрешителните й и номерата на регистрираните пистолети, които притежаваше, Съни реши, че такава история не може да мине без втора бира.

— От какво се страхува тя?

— И аз се опитвам да разбера. Като началник на полицията в района трябва да знам. Но така и не успях да довърша проучването, защото пристигна Силби.

След като й разказа и останалото, възмущението й към огнестрелните оръжия беше забравено и интересът й се насочи другаде.

— Сърцето ми се къса.

— Какво?

— Миличък, тя е толкова самотна. Как да умее да общува, след като се е барикадирала съвсем сама и се пази, един господ знае от какво? Не ми прилича на онези откачалки, които се опитват да оцелеят сами или пък на ненормалниците, които се снабдяват с пищови и ключалки за предстоящата революция. Казваш, че е програмистка и се занимава с охранителен бизнес. Може да е открила или изобретила нещо, и от правителството да са я погнали.

— Мамо, как така винаги стигаме до правителството?

— В повечето случаи си е точно така. Може да се окаже кибер шпионин, или нещо подобно.

— Обичам те.

Тя присви очи и го ритна лекичко в пищяла.

— Не ставай снизходителен.

Той така и не успя да скрие усмивката си.

— Да ти кажа, никак не прилича на шпионин.

— Естествено, Че шпионите не приличат на шпиони. Би трябвало да се преструват на обикновени хора.

— Може пък да се крие от някое гадже насилник.

— Не открих да е подавала оплакване за насилие.

— Някои жени не ходят в полицията. Просто бягат.

Той се сети за Миси и насиненото й за пореден път око.

— Има и такива, които остават. Едно обаче знам със сигурност. Като видях как е въоръжена и как се е барикадирала, от каквото и да се крие — ако наистина се крие — то е нещо лошо. Ако това лошо нещо я открие, то ще дойде тук. А тук отговарям аз — и независимо дали й харесва или не, отговарям и за нея.

— Обичам те.

— Това снизхождение ли е?

— Не. — Тя обхвана лицето му с длани. — Просто ти съобщавам един факт.