Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (8)

Глава 7
Купидон стреля отново (но не в близост до мен…)

Знаете ли какво минаваше през главата ми? Самият факт, че Кайра Дейвис живееше от пет минути на Крауч енд и вече си имаше гадже… Просто ей така.

А аз? Бях прекарала целия си живот тук и всичко, което успях да направя, бяха четири (нищо и никакви) срещи с Кийт Браунлоу, когато бях още на дванайсет и нямах никакъв вкус.

На връщане от парка не можех да спра да се тормозя от това колко ревнувам. Не точно Кайра (нямах намерение да й направя вуду-кукла и да забивам карфици по нея). Ревнувах самата идея да си имаш гадже. И наистина се настървих срещу себе си. Колко сълзливо е на всяка цена да искаш да си с някого. Какъв беше смисълът? Две от приятелките ми, които бяха имали гаджета (Салма и Джен), прекарваха половината от времето, в което се предполагаше, че щастливо се срещат с избраниците си, в оплакване от момчетата, които никога не се обаждаха, когато са обещали, заглеждаха се по други момичета в тяхно присъствие и като цяло бяха абсолютно безполезни. Опитът им с момчета (както и моят собствен и краткотраен такъв) би следвало да ме откаже от цялата идея за това.

Да, ама не.

— Здрасти! — извиках аз напосоки, след като нахълтах ядосано през предната врата.

Оставих училищната си чанта с трясък да се стовари на пода и увесих якето си на закачалката.

— Здрасти! — долетя до мен слаб глас, докато топурках покрай стълбището към кухнята, откъдето по „Рейдио Ту“ вървеше някакво старо сълзливо парче.

(Със сестрите ми винаги превключваме на „Рейдио Уан“ по време на закуска, а баба връща „Рейдио Ту“ след като прибере Тор от училище.)

— Какво правиш? — спрях се да проверя братчето си.

Тор се беше заловил е крака за една от пръчките на парапета и се бе извил назад, като пръстите на ръцете му почти достигаха дървения под в коридора.

— Седя надолу с главата — отвърна той, останал почти без дъх.

— Лицето ти е яркочервено — отбелязах аз и завъртях глава, за да видя по-добре муцуната му с цвят на червено цвекло.

— Вярно ли? — заинтригува се той, очевидно доволен от ефекта.

— Извикай ме, ако искаш да ти помогна да слезеш — казах му на път за кухнята, откъдето се разнасяше приятен аромат на нещо вкусно, който успешно повдигна настроението ми.

Ех, каква радост е от понеделник до петък, когато баба готви вкъщи. Тогава никой не мрънка, още по-малко страда от остри хранителни разстройства.

— Още виси надолу е главата, нали? — измърмори баба и отвори фурната да сложи нещо.

— Мдаа — казах аз и се пльоснах на един от дървените столове около голямата стара маса. — Какво му е щукнало?

— В училище днес са им разказвали за прилепите — отвърна тя.

Е, това обясняваше нещата. Тор обожаваше животните до такава степен, че не беше чудно дето се опитва сам да се превърне в едно от тях.

— Какво готвиш, бабо? — попитах, душейки наоколо като куче. (А говорим за Тор, който иска да се превърне в животно…)

— Печен патладжан с маскарпоне.

— К’во?

— Ами запечени зеленчуци със сирене, казано на прост английски — поясни баба, като затвори вратата на фурната и се изправи. — Видях го в предаването „Вкусно“ оня ден.

— Мирише жестоко — кимнах аз.

Баба винаги пробва нови рецепти, които гледа по телевизията. И тук използвам възможността да благодаря лично на телевизионните продуценти, които включват толкова много кулинарни предавания. Ако не бяха те, менюто ни през седмицата щеше да е далеч по-безинтересно.

— Ще трябва да ми кажете дали е станало — не мога да остана да вечерям с вас — каза баба и се погледна в малкото огледало до задната врата, като нагласи така или иначе безупречната си русо-сива коса.

— Защо? Какво ще правиш? — попитах аз, възхищавайки се колко спретната е баба.

Не само заради начина, по който изглеждаше и се обличаше, но и заради реда, който поддържаше в кухнята, винаги блестяща и безупречна, макар и преди пет минути да беше изхвърляла изостаналата от нас храна. Аз съм точно обратният случай — успявам да произведа пълен хаос дори и на закуска. По масата винаги остават лепкави петна докато наливам (и оливам) портокалов сок, а освен това преди да тръгна за училище се налага да проверя косата си в огледалото в коридора за наличието на трохи от препечени филийки.

— Излизам… — поколеба се баба, която като никога ми се видя леко притеснена. — Отивам на това, което вие, момичетата, наричате среща.

Ами просто хванете зеленчуците и сиренето, и ме ударете с тях по главата. Преди миг съм в парка с Кайра, която ми казва, че си има гадже (и ме зарязва две секунди, след като то й се обажда по телефона, защото трябва да се срещне с него, а останалото ще ми разкаже по-късно). Прибирам се вкъщи, за да се почувствам още по отхвърлена и необичана, след като дори шейсетгодишната ми баба е ударила кьоравото.

— Казва се Станли и се запознах с него у приятели, които празнуваха годишнина от сватбата си преди няколко седмици — обясни многозначително баба.

— Готин ли е? — опитвах се да звуча сърдечно.

Беше тъпо да съм груба с баба. Не беше нейна вината, че не излизам с никого, а и не завиждах кой знае колко, задето излиза с новия си момък.

— Много готин. Пенсиониран инженер.

Мда, определено не си падах по инженера Станли.

— И къде ще ходите двамата? — попитах аз, чудейки се дали е уместно да се пошегувам с намерението й да се прибере в апартамента си към единайсет вечерта, но ми се стори, че е твърде притеснена и няма да понесе майтапа.

— В някакъв ресторант близо до Крауч енд Бродуей. Забравих в кой точно — измърмори тя и небрежно размаха ръка в неясна посока. — Както и да е, Роуан излезе да прибере прането. Защо не идеш да й помогнеш?

Отрязаха ме. Баба беше приключила с обсъждането на любовния си живот — това бе сигурно. Голям смях — толкова си приличат с Лин. Когато сложат край на разговора с теб, пускат кепенците и точка.

Отворих скърцащата задна врата и видях Роуан, която се бореше с Уинслет за чифт розови гащи на цветя.

— Пускай! Махай се! Казах махай се! — пищеше тя.

Ала Уинслет не искаше да се махне. Внимателно беше подбрала гащите от купа изсъхнали дрехи в легена на тревата и се канеше да ги прибави към своята непостоянна колекция от откраднати вещи, скрити под кучешкото й одеалце. (Може да е късокрако, космато и нацупено куче, но вероятно в предишния си живот е била сврака — това е единственото обяснение.)

— Искаш ли помощ? — наведох се аз и хванах Уинслет за шията.

(Това е трик, на който ме научи Тор. Хващаш кучето или котката отзад за врата, и челюстите им моментално се отварят и изпускат всичко, което държат — играчки, мишки, откраднати гащи…)

— Благодаря. Пфууу! Този чифт заминава отново в пералнята… — каза Роуан, сбърчила нос, държейки гащите на една ръка разстояние от себе си.

— На Лин са, нали? — попитах аз, имайки предвид, че гащите са на флорални мотиви.

— О, да, точно така! — светна Роуан. — Но съм сигурна, че нищо им няма. Какво толкова… малко приятелска кучешка слюнка…

И тя ги върна обратно в легена с чистите дрехи, а после се обърна към въжето за простиране, докато на устните й играеше лека, самодоволна усмивка. Ами да, не се случва често да си го върне на голямата ни сестра-командир.

— Е — започнах аз, подавайки шепи на Роуан, за да събираме щипките. — Какво ще кажеш за баба и нейната среща довечера?

— Не е толкова голяма работа, нали? — вдигна рамене Роуан. — В сравнение с татковата история…

Уф, бях успяла да забравя за това. Наречете ме, ако щете, страхлива (ти си страхливата Али Лав), но внезапно осъзнах защо щраусите заравят главите си в пясъка, когато се появи проблем. Бях загърбила всички мисли, свързани с татко, в малкия прашен ъгъл на съзнанието си, а сега Роуан ме върна към тях.

— Предполагам, да — измънках и с неохота прогоних Уинслет надалече от легена.

— Както и да е — помниш ли какво каза Лин: „трябва да се ослушваме“? — прошепна Роуан и надникна през рамото ми към отворената задна врата на къщата.

— Имаш предвид да го шпионираме? — казах направо аз.

— Даа — кимна Роуан, при което ореолът от малки метални шнолки, които държаха косата й прибрана назад, заблещука под лъчите на късното следобедно слънце. — Ами аз попаднах на следа.

— Каква? — попитах, като се наведох и хванах Уинслет за врата.

Кучето-крадец автоматично пусна чифт чорапки с покемончета на Тор и печално ме изгледа.

— Тази сутрин забелязах една бележка до телефона — започна Роуан, а очите й светнаха и се разшириха при мисълта за секретната мисия. — А на нея пишеше „сряда“ със звездички, надраскани наоколо!

— Значи трябва да я е написал, докато говореше по телефона снощи. Когато затвори вратата, за да не чуваме разговора…

— Точно така! — съгласи се с мен Роуан. — Явно ще излиза с нея отново в сряда!

Изведнъж осъзнах, че не ми пука дето Кайра си има гадже. И че това, дето баба се среща с инженера, е много сладко. Но адски много ми пукаше при самата мисъл, че татко има романтична връзка с някого.

С някого, който не е майка ни…