Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (3)

Глава 2
Лин е мнооого далече от истината

Много странно е как осъзнаваш, че някой те гледа.

— Какво има? — настойчиво попитах, хващайки Лин да ме зяпа за седемнайсети път през последния час и нещо.

Седяхме в дневната — аз (на дивана), Лин (на дивана до мен), Роуан (в едно от креслата, докато лакираше ноктите си със сребрист лак), и Тор (караше на пода количките си из планинска местност, ролята на която изпълняваше дремещия Ролф), и безцелно зяпахме някаква скапана викторина по телевизията, след като бяхме приключили с поредното съботно преяждане.

Бях забелязала, че Лин се звери срещу мен, още докато седяхме на масата, и изследва лицето ми, сякаш ми е пораснал втори нос. А откакто бяхме свършили и се бяхме оттеглили в дневната, тя продължаваше скришом да ме фиксира с очи, макар привидно да преглеждаше обявите за работа в местния вестник в търсене на нещо, с което да запълва съботите си. И ето я сега, отново се беше заела с мен…

— Какво да има? Нищо не правя! — каза Лин и ококори зелените си очи, изненадана от обвинението ми. — Просто си чета вестника.

— Ами ако се опитваш да четеш, ще ти дам полезен съвет — старай се да концентрираш погледа си върху вестника, а не върху мен — саркастично отбелязах. — Не че виждам кой ще те вземе да работиш в събота…

В интерес на истината нямах намерение да се държа зле. А и всеки с акъла си би наел Лин да работи в събота. Тя е красива, любезна и знае как да се държи. (Разбирайте с другите хора… А не със сестрите си.) Просто настроението ми се беше развалило, след като Алфи ме хвана същата сутрин в онази компрометираща поза. Цялата вина беше на дядото на Били. Имам предвид, че ако родителите му не бяха решили да посетят дядо му в неделя, щях да се видя с него както обикновено, а не в събота. И Алфи нямаше да ме види в това положение, т.е. — да лежа на тревата с пльоснатия като мокро одеало върху мен Били и с побъркано куче, чиито лиги се стичаха по лицето ми с любезното разрешение на Уинслет.

— Като не си в настроение, не е нужно да си го изкарваш на мен — отбеляза Лин с вбесяващо справедлив глас.

Голямата ми сестра Лин е специалист по това да е вбесяващо справедлива. Всъщност може и да греша, но мисля, че заслужава отличен в това отношение…

— Не съм в лошо настроение! — заявих аз и гемиите ми потънаха още по-надълбоко.

— Хммм… — измърмори Лин презрително, като прелистваше страниците на вестника.

— Не съм! — продължих да протестирам.

— Както кажеш… — вдигна рамене сестра ми.

Нали разбирате какво имам предвид? Вбесявам се, когато започне да се държи с мен като всесилната голяма сестра. В такъв момент направо ми се иска да я… знам ли… Да разроша безупречната й коса, или да разбъркам подреденото й по цветове чекмедже с бельо, или нещо друго, което да вкара хаос в перфектно организирания й свят.

— Хей, млъквайте, вие двете! Не мога да чуя какво казват! — сопна се Роуан.

Не че средната ни сестра (на мъдрата възраст между мен и Лин) беше особено запалена по идиотските игри в събота вечер. Просто е свръхчувствителна и мрази разправиите. При все че с Лин ежедневно се препират за нещо.

Но все пак и двете млъкнахме. Лин заби поглед във вестника, а аз се зазяпах в телевизионния екран.

„… а сега назовете едно животно, характерно за Австралия!“ — каза мазният и зъбат телевизионен водещ.

— Двуутробно! — кресна Тор, без дори да вдигне очи от играта си.

Ролф изсумтя и наостри опашка, когато една пожарна кола премина през косматите му бедра.

— За това се иска прекалено много ум, Тор! — измърмори Роуан, която завиваше капачката на лака си с разперени пръсти. — Струва ми се, че всички участници в това състезание са избирани по дебелина. Едва ли ще могат да напишат дума като „двуутробно“.

„Хайде, Кийт — австралийско животно! Ти можеш!“ — окуражаваше водещият с отчайващ блясък в погледа.

— Клюнеста птицечовка! — каза Тор при вида на състезателя от екрана, който хапеше устната си и се опитваше да познае отговора.

— Пак се иска много ум, Тор! — намесих се и аз, докато полагах усилие да не мисля за Лин и подигравателните й забележки. — Всичко, което искат да чуят, е „кенгуру“ или „коала“, заради което въпросният момък ще си тръгне с кола. А най-вероятно и това няма да успее да направи.

„Брррррррр!“

Звукът означаваше, че времето на момъка от екрана е изтекло. По дяволите отиваха шансовете му да спечели лъскава нова кола.

„Опасявам се, че времето ти свърши, Кийт. Нямаш ли поне предположение?“

„Хм“ — измънка нечленоразделният момък от екрана, — „мислех си за… овца.“

С Роуан и Тор избухнахме в смях, особено Тор, за когото незнанието, свързано с животинския свят, беше знак за страшно човешко падение.

Аз обаче бързо спрях да се смея, защото отново усетих върху себе си погледа на Лин…

— Какво?! Какво има? — настоях да разбера, бързо извръщайки глава, за да я хвана как ме наблюдава в гръб.

— Али, това любовно ухапване ли е?

— Моля? — намръщих се аз.

Сигурно се шегуваше. Тефтерчето ми с няколкото, за съжаление, романтични срещи не даваше информация някога да съм имала чак такъв късмет.

— Ето, тук! — каза тя и ме докосна с пръст от едната страна на шията.

— Махай се! — сопнах се аз със същите думи, с които се бях нахвърлила срещу Били по-рано през деня.

Скочих от дивана и се завтекох към огледалото до вратата на дневната. Само по себе си то беше произведение на изкуството. Мама го беше направила преди години. Бе купила парче огледало за няколко лири, разказваше татко, после го беше поставила в рамка от увиващи се цветя, иззад които надничаха елфчета и те гледаха, докато се взираш в собственото си отражение.

Смъкнах надолу яката на пуловера си и се опитах да видя онова, което Лин виждаше. Със сигурност имаше някакво тъмно петно, но отблизо си личеше, както си и знаех, че то не е следа от захапване.

— Кал! Това е всичко! — възкликнах аз, наплюнчих пръста си и взех да търкам петното мръсотия от същото онова място, където ръгбистът Били ме беше стискал сутринта.

— Мръсотия ли? — попита Лин, вдигайки вежди. — Не така твърди Алфи…

— Какво искаш да кажеш?!

— Ами Алфи каза, че от мястото, на което седял днес сутринта, изглеждало като че ли с Били се натискате на тревата при Али Пали…

Зяпнах, след което затворих уста. Какво можех да кажа на Лин, което да избие тази мисъл от главата й, без да си призная, че единственото момче, с което бих се натискала с радост, е Алфи?

— Какво? Ти и Били! — изненадано се намеси Роуан.

Супер — сега освен Лин, се хвана и другата ми сестра.

— Не беше това! — нахвърлих се върху двете. — Просто се боричкахме, не се натискахме!

— Аха — измънка Лин с недоверие.

Грррррррр! Отново ме започваше…

— Вижте какво — взех настървено да се обяснявам, — абсурдно е. Все едно ти, Ро, да се натискаш с Чаза, а ти, Лин — с Алфи!

Пфу. Самата мисъл за това…

— Аз и Алфи? Все едно ли?! — подсмихна се Лин. — Както и да е, престани да извърташ нещата. Ако има нещо между теб и Били, тогава…

Но аз престанах да ги слушам, радарите ми вече се бяха пренасочили по посока на коридора.

И това не се дължеше на факта, че татко говореше по телефона, а че по-скоро шепнеше по телефона.

— Какво има? — попита Роуан, тутакси забелязвайки, че не просто си правя оглушки на заяжданията на Лин.

— Шшшшт! — прошепнах аз, залепила ухо до вратата на дневната.

Вратата изпука, когато Лин и Роуан се втурнаха и се скупчиха около мен, за да чуят това, което аз чувах. Даже и Тор тихичко се промъкна между ръцете ни и допря ушенце на малкия процеп на вратата.

— Да, страхотно беше, както в доброто старо време… — чухме баща ни стеснително да казва.

Лин се втренчи в мен, а през рамото ми и в Роуан, която пък седеше зад гърба ми и усещах тревожния й горещ дъх в шията си.

— Много време изтече, това е сигурно…

— Какво става? — прошепна Роуан. — За какво говори той?

— Шшшш! — вдигна пръст Лин.

— О, да, непременно. Много ще ми хареса… — измърмори татко. След което последва стаен и горчив смях — Не, не съм им казал още…

Лин се взря в мен, погледът й казваше точно онова, което и аз си мислех. Не виждах изражението на Роуан, но усетих потреперващата й ръка върху рамото ми.

— Нали не си мислите, че…? — пошушнах аз.

— Шшшш! — прекъсна ме Лин, свеждайки поглед към главицата на Тор.

Това беше проблемът. Винаги се опитвахме да щадим братчето си от подобни неща и не можехме да му кажем какво си мислим.

Това беше ли… Можеше ли да бъде нещо, свързано с мама?