Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (13)

Глава 12
Шок ли? И то какъв…

— Ауууууууууууууу!

Баба, която беше заета да пасира картофи в пресата, ми хвърли от онези погледи, които означават: „Казах ли ти!“

Права беше. Когато държите стара чаша за кафе (яркосиня с хартиени звезди, залепени отгоре — един от ранните артистични опити на Роуан), пълна с кухненски прибори, наистина е тъпо да се опитате да обърнете рибените кюфтенца, които пържите на котлона, с голи ръце.

Тъкмо се канех да сложа изгорената си ръка под крана за студена вода, когато чух телефонът в коридора да звъни.

— Ще вдигна! — изкрещях и хукнах към апарата.

Допусках, че може да е Санди, трябваше да ми се обади, когато реши какъв филм иска да й занеса в събота вечер. Бях й се обадила, веднага щом се прибрах от училище, за да видя как се разбира с нейния домашен любимец — вирус. Ужасяващата й настинка се беше превърнала в далеч по-ужасяващо стомашно нещо, при което лекарят и майка й я оставиха да пази малката си розова спалня цяла седмица. Абсолютно се беше побъркала след дни и нощи глезене (за бога, майка й държеше постоянно да проверява „движенията на червата й“) и отчаяно искаше да я посетя и да ударя една инжекция нормалност в живота й. („Какво да ти донеса?“ — бях я попитала. „Някакъв филм. А може и нещо от железарския магазин.“ „Какво?“ — попитах, чудейки се, дали вирусът не е засегнал мозъчната й дейност „Нали знаеш онези огромни катинари“, въздъхна тя. „Донеси един такъв, за да заключа глупавата ми майка вън от стаята…“)

— Ало? — седнах до телефона и изведнъж усетих в близост подозрителна рибешка миризма…

— Бихте ли ми дали Али, моля? — чух глас, който не беше на Санди, но ми се стори смътно познат.

— На телефона — отвърнах, докато душех ръката, с която държах слушалката и се проклинах, че точно с нея обръщах рибените кюфтенца. Пфу.

Несръчно закрепих слушалката между главата и рамото си и с помощта на неизгорената си ръка повдигнах крайчето на ризата си, за да обърша мазнината от телефона.

— Хей, здрасти! Помислих, че може да е някоя от сестрите ти — каза момичето отсреща, докато прехвърлях слушалката на другото си ухо с чистата си ръка.

— Кайра, ти ли си? — зацепих аз накрая.

— Аз съм, да! Как си?

— Горе-долу… — вдигнах рамене, държейки настрани мазната си рибна ръка.

Какво да й кажа? Че след като разправи за купона, на който ще ходи с новото си гадже, съм прекарала целия час по математика в скапано настроение? А после съм се прибрала (в скапано настроение), обадила съм се на болната Санди да питам дали може да я посетя в събота вечер (така че да не бъда единствената в скапано настроение, поради факта, че няма да отида на купон) и най-накрая почти съм си изпържила ръката, тъй като съм била в толкова скапано настроение, че не съм обърнала внимание на бабиното предупреждение да използвам за целта бъркалка, наместо да рискувам да получа изгаряне трета степен?

— Хей, Али, слушай какво… — каза Кайра. — Имам за теб едно предложение…

Заинтригувах се…

— Какво например?

— Помниш ли, че днес в училище ти казах нещо? За приятеля на Рикардо, който прави купон в събота?

Дали помнех? Та този факт беше оставил неизличими следи в паметта ми…

— Да, за купона. Май си спомням нещо… — измънках аз, опитвайки се звуча, все едно не ми пука.

— А не искаш ли да дойдеш?

Заля ме вълна на щастие. Щеше ми се да изкрещя „ДА, МОЛЯ!!!“, но веднага съобразих, че това няма да се оцени особено високо по скалата за готино поведение.

— Ммм, да, разбира се, че искам! — изцвърчах.

(В същото време тъничък глас крещеше в главата ми: „Ами Санди?“, но аз чудесно успявах да го заглуша…)

— Жестоко! — каза Кайра. — Има само една малка подробност…

Та няма ли винаги такава?

— Каква е? — намръщих се аз и усетих нещо да дразни пръстите ми.

Погледнах и видях котакът Колин, застанал на едно стъпало, точно на нивото на рамото ми, който беше протегнал шия надолу през перилата и ентусиазирано ближеше миришещите ми на риба пръсти.

— Ето как стоят нещата — започна Кайра. — Тъкмо разговарях с Рикардо по телефона и той ми каза, че иска да доведе свой приятел на купона. А аз предложих: Не може ли и аз да доведа моята приятелка?

Мен ли? Аз й бях приятелка. И ако не грешах, щях да имам първата в живота си среща с непознат.

— А Рикардо каза: „Хей, ще бъде като среща с непознат!“

Кайра не приличаше особено на Чила Блек, но никак не ми пукаше. Освен това знам, че понякога срещите с непознати могат да бъдат пълна катастрофа, но на момчешкия фронт това беше най-доброто, което ми се бе случвало за цяла година. А предвид седмицата, в която се бях изложила пред Алфи, а и пред единственото момче, с което някога бях излизала, ми се струваше, че най-сетне заслужавам малко късмет.

— Няма проблем. Ще падне смях — изкикотих се аз, като се опитвах да контролирам пристъпа на истерия в гласа си.

Само почакайте утре да кажа на Кло и на останалите в училище! — скачаше неистово мисълта ми. Почакайте да кажа на Санди! Ех, като се замисля…

Чудех се, дали да не звънна на Били и да се изфукам, или да го оставя за неделя, когато щях да изстрелям новините, но точно в този момент Кайра доста внезапно прекрати разговора:

— О, боже… майка ми си идва. Трябва да вървя. Ще поговорим утре в училище!

Чу се изщракване и Кайра затвори телефона.

Бавно поставих слушалката на мястото и замаяна се върнах в кухнята, като едва успявах да не падна върху Колин, който се мотаеше в краката ми (и подскачаше) с напразната надежда, че нося рибка в джоба си.

— Наред ли е всичко, Али? — попита баба и ми хвърли един от рентгеновите си погледи.

Вероятно си беше помислила, че съм болна по начина, по който ходех като зомбирана. Сигурно смяташе, че съм лепнала ужасния вирус на Санди.

— Имам среща в събота, бабо! — изстрелях аз.

— Наистина ли, скъпа? Ставаме две — грейна тя и взе да подрежда чиниите на масата.

— Пак ли със Станли? — попитах, спомняйки си за нейната вечеря преди няколко дни.

— Разбира се, че със Станли. За каква ме мислиш? Да не съм някоя разпусната жена, дето излиза с двама едновременно? — отсече тя. — А ти с кого ще излизаш?

Не се обидих, дето ми се сопна — това е начинът на баба да разговаря. Мама обаче не е такава. По-скоро е леко наивна като Роуан (поне доколкото си я спомням). Забавно е как тези неща се предават през поколение. При което Лин е мини-клонинг на баба.

— Ето какво е положението — започнах аз в отговор на бабиния въпрос. — Не знам името му. Все още не.

— Аха, среща с непознат, нали? — намръщи се тя. — Нали няма да се виждате насаме?

— Не, ще бъдем четирима. Отиваме с приятелката ми Кайра. А момчето е приятел на нейното гадже.

Усетих, че се изчервявам, докато обяснявах. Вероятно щях да продължа да се червя поне още два дни. Докато дойде моментът на запознанството с момчето, вече щях да бъда яркочервена. Той може би щеше да реши, че имам някое рядко тропическо заболяване и щеше да поиска бележка от лекаря ми, преди да се навие да излезе с мен.

— Здравейте, момичета! За какво си клюкарите, вие двете? — каза татко, който влезе в кухнята и гушна Колин, който най-сетне остави краката ми на мира.

— Нищо особено — вдигна рамене баба.

Страшна е! Усеща какво трябва и какво не трябва да бъде казвано на татко. Имам предвид, че самата аз щях да му разправя, преди да изляза в събота, но едва когато спра да се държа като ломотещ пубер.

— Хм, друго ми се стори на мен! — ухили се татко и застана в средата на кухнята, бос, със старите си избелели джинси, смачкан черен тишърт и с най-мъркащата котка в ръце.

А косата му беше естествена и къдрава и по нищо не личеше как е прекарал предната вечер, когато излезе толкова изтупан (при положение, че татко не от онзи тип мъже, които може да видите в костюми…).

— Говорим си по женски, Мартин — отвърна баба с тон, който означаваше: „това е — няма да седнем да ти се обясняваме, я!“

— О, разбирам! — продължи да ни дразни той. — Имате някакви тайни от мен!

— Ха така, като говорим за тайни — за малко да забравя — каза баба, като остави за миг сервирането и го погледна. — Преди малко се обади някаква жена, докато с Тор хранехте зайците в градината. Щях да те извикам, но тя ми каза да не те безпокоя.

Тя?

При изричането на тази единствена дума — на това местоимение, ако сме съвсем точни — аз излязох от комата, предизвикана от бъдещата ми среща.

— Хм, коя… коя беше тя? — попита татко с подозрително притеснен вид.

— Съжалявам, ама не запомних името. Трябваше да го запиша — каза баба, подрънквайки с вилици и лъжици. — Запомних само какво трябва да предам.

— И то е…? — попита татко с леко напрегнат глас.

— Ако си навит за неделя, да й се обадиш. В случай, че това ти говори нещо.

И баба изгледа татко със стоманено-сивите си очи.

— Хм… мда. Разбирам. Охо, мирише на вкусно. Най-добре да повикам останалите!

И татко, заедно с Колин, изхвърча от кухнята със скоростта на светлината.

Погледнах баба.

И тя ме погледна.

Видях как повдига края на веждата си и в този миг вече знаех, че тя знае, че аз знам, че тя знае, че нещо се случва.

Ако разбирате какво имам предвид…