Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (17)

Глава 16
Така става по купоните

Огледах стаята. Мда, изглеждаше точно както очаквах още като влязохме: всички поканени бяха много по-големи от нас — най-малко петнайсет-шестнайсетгодишни. Надявах се да не изглеждам толкова малка, колкото изведнъж се почувствах.

Докато нервно обхождах с поглед всички, усетих някой да ме гледа от няколко сантиметра разстояние.

— Какво имаш на бузите? — попита ме Били и сбърчи нос, както зяпаше лицето ми.

— Чист златен прах. Какво може да е според теб? — отвърнах саркастично.

Очертаваше се истински купон. Целият апартамент беше претъпкан с народ (т.е. с момчета), които никога не бях срещала и с които не ще имах шанса да се запозная — не и със залепения за мен Били. Дори и някой готин шестнайсетгодишен батко да се заинтересуваше от мен, тринайсетгодишното хлапе… (Малко вероятно…)

В моменти като този изведнъж започваш да оценяваш разликите между момичешките и момчешките приятелства. Ако сега бях със Санди, или Салма, или някоя друга, хората щяха да ме третират като сама. Но застанала до този дългуч Били — особено както ме пипаше по лицето — неизбежно бивах възприемана в двойка с него.

— Махай се! — измрънках аз и избутах пръстите му от клепача си.

— Само исках да проверя какво точно е това! — взе да хленчи той. — Прилича ми на метални стърготини, или на нещо от сорта…

— Това е бляскав гел — въздъхнах аз, съзнавайки, че е по-добре да му отговоря, защото в противен случай нямаше да ме остави на мира. — Кайра има цяло шишенце. Защо не попиташ нея, ако искаш и ти да си сложиш?

Погледнах Кайра и Рикардо, които бяха заети да се опознават на дивана (т.е. правеха възстановка на натискането на автобусната спирка, където ги видях преди няколко вечери).

— Не, благодаря — ухили се Били. — Само като те гледам, ми става ясно, че е някакъв боклук.

— Мерси! — нацупих се аз.

Все още не се бях възстановила от шока, че тъкмо Били е обектът на моята среща с непознат. За него, разбира се, това беше най-смешното нещо на света. Оказа се, че Рикардо му е казал за нагласената среща едва половин час, преди с Кайра да се появим (както вече съм споменавала, момчетата са абсолютно безполезни, когато става дума за важни подробности).

— Каза ми, че се казваш Ема или Уенди, или нещо от сорта — ми бе разправил Били, докато влизахме в апартамента след абсурдното ни „запознанство“ на прага, и малко след като Кайра и Рикардо бяха спрели да се превиват от смях.

— А ти не разпозна ли поне името на Кайра, когато той ти говореше за нея? — попитах аз.

Кайра си беше доста необикновена (и името, и момичето), а и Били бе чувал доста да мрънкам по времето, когато тя се появи в нашето училище и ми се навря точно под носа.

— Откъде да знам как се казва гаджето му? Просто разбрах, че Рикардо си има нова приятелка и това беше всичко — вдигна рамене Били. (Нали сега разбирате какво означава да си безполезен?)

Имаше и още нещо смешно в цялата ситуация. За мен Рикардо не беше напълно непознат. Били го бе споменавал хиляди пъти, но като Ричи, а не като Рикардо. Освен това не бяха близки приятели — просто играеха в един футболен отбор. Нещото, което си спомнях за „Ричи“, беше че се слави с голям успех сред момичетата. Самият Били в някакъв смисъл благоговееше пред този успех, защото изглежда Ричи излизаше всяка седмица с различна мадама.

Което всъщност не обещаваше нищо добро за Кайра…

— Хайде да танцуваме! — предложи Били, опитвайки се да ме завлече в центъра на стаята в мига, в който от уредбата се разнесе хип-хоп ритъм.

— Не, не съм в настроение — вдигнах рамене.

— Ииих, Али! — умоляваше ме той, дърпаше ме за тишърта, докато танцуваше идиотския си танц, въртейки рамене и подскачайки на място.

— Спри! — кикотех се аз, като се опитвах да се освободя от него.

Голям идиот е — понякога не можеш да спреш да му се смееш. Работата е в това, че самият той изглежда смешен — сякаш твърде бързо е пораснал и някои части още не са се наместили по него. Тялото му е кльощаво и момчешко, но заедно с това носът му, ръцете и краката са на голям мъж.

Боже, май не му правя голяма реклама… Имам предвид, че въпреки всичко, той е доста сладък на вид. Честно казано (макар че никога не бих му го казала), не мога да проумея защо все още си няма гадже…

— Разбира се, че искаш да танцуваш! — ухили ми се той, хвана ме през кръста и ме вдигна в средата на стаята между навалицата танцуващи.

— Били, пусни ме долу! — изквичах аз, като удрях раменете му с юмруци. Нали разбирате какво имам предвид, като казвам, че е шантав?

След като ме пусна да сляза на пода, забелязах нещо зад него. От отсрещния край на стаята ни наблюдаваха две момчета. Изглеждаха на около шестнайсет години, а едното от тях беше облечено в размъкнато скейтърско облекло с къса, щръкнала тъмна коса и се усмихваше с много сладка усмивка. И то на мен.

Отново погледнах, за да се уверя, че не фиксира някой разкошен фотомодел, скрит отзад. Не. Усмивката продължаваше да седи на лицето му.

Реших да престана да протестирам и да потанцувам. Доста добра танцьорка съм. Знам, че звучи малко високомерно, но има доста неща, в които не съм добра (и съм първата, която го твърди), така че опре ли до нещо, което върша добре, не смятам, че е толкова ужасно да го призная.

Както и да е, осъзнах, че мога да впечатля скейтъра, ако все още е зает да ме наблюдава. Хич не ме бива да флиртувам (виждате ли? Ето нещо, в което не съм добра!), така че да танцувам беше най-правилният начин да привлека нечие внимание. Може би.

След още три парчета набрах достатъчно кураж да погледна към отсрещния ъгъл.

Нямаше го ни скейтърът, ни приятелят му.

Ами, това си беше чиста загуба на време — измърморих аз.

Но в никакъв случай не бях изненадана. И така или иначе се почувствах леко нервна, заради цялата идея, ако трябва да съм честна. Ако с Кийт Браунлоу не знаех за какво да си говоря, то със сигурност нямах представа как да поддържам разговор с готино шестнайсетгодишно момче, ако дойде и ме заприказва. Което в случая то не направи.

— Били, отивам до тоалетната — извиках в ухото му, надвиквайки се с музиката.

— Окей! — извика в отговор Били, който не спираше да танцува.

Ходеше ми се до тоалетната вече цяла вечност, но поради мисията си да впечатлявам, постоянно го отлагах. Което се оказа грешка, защото пред вратата чакаха още трима.

За да отклоня вниманието си от пълния си мехур, започнах да си мечтая за скейтъра. Ами ако отново го хванех да ме наблюдава? Ами ако ме поканеше на танц? Ами ако се разговорехме? Ами ако поискаше телефонния ми номер? Ами ако в крайна сметка се уговорехме за среща? Но аз прекалено много бързах в мечтите си…

Поех си дълбоко въздух… Взех решение след малко да обходя апартамента и да го потърся сред тълпата. Може би нямаше да ми стиска да отида директно и да го заговоря (пфу!), но най-малкото можех да остана в същата стая, за да имам шанс да разбера нещо повече за него. Единственото, за което се тревожех, беше какво ще му кажа, когато (ако!) се случи, че…

— Али! Чудесно, че си следващата!

Кайра цъфна до мен и раздразни всички, които се бяха наредили на опашка назад. Докато си мечтаех, не бях забелязала как тримата души преди мен почти си бяха свършили работата.

— Едва издържам, Али — мога ли да те предредя? — помоли ме Кайра. — Ще съм много бърза!

— Ами… — колебливо отвърнах, усещайки, че всеки момент ще се пръсна.

— О, благодаря ти! — усмихна се тя и скръсти ръце, като междувременно се поклащаше от крак на крак.

В този миг вратата на банята се отвори и преди още оттам да излезе някакво клето момиче, Кайра се набута вътре, като ме дръпна след себе си.

Изглежда за първи път щяхме да си клюкарим в кенефа.

— Та как върви твоята среща? — изкикоти се Кайра, докато се разполагаше на тоалетната чиния.

— Млъкни! — измънках аз. — Грешката е изцяло твоя! Ако беше запомнила в кое училище учи Рикардо, както и името на Били — можеше и да се усетя…

— Както и да е… — прозя се Кайра по своя дразнещ начин.

Но такава си е тя — истински забавна, но и по своему вбесяваща. Колкото повече я опознавах обаче, толкова повече се научавах да не се връзвам на изнервящите страни от характера й.

— Е, и? — попитах аз, предугаждайки, че на нея вероятно ще й бъде по-интересно да обсъди собствената си ситуация. — Добре ли си прекарваш?

На яркото осветление в банята не можех да не забележа, че долната й устна и брадичката й са силно зачервени. Това беше издайнически знак за маратона по натискане…

— Ами, дааа. Много добре… — отвърна тя и леко сбърчи лице.

— Не звучиш особено ентусиазирано! — навъсих се аз.

Бях очаквала да почне да екзалтирано да разправя колко фантастичен е Ричи/Рикардо. Но какво ставаше? Случило ли се бе нещо? Може би Ричи/Рикардо беше започнал със старите си номера, може би Кайра го бе заловила да зяпа потенциалното си следващо гадже.

— Ами, реших да взема да го зарежа — многозначително заяви тя, след като се изправи, смъкна надолу полата си и отиде до чешмата да измие ръцете си.

Знаех, че е мой ред, но бях прекалено изненадана, за да помръдна.

— Искаш да го зарежеш? — поех си дълбоко въздух. — Ама как така?

— Нещо взе да ми писва. Мисли само за футбол и за неща, които са адски тъпи…

Кайра се оглеждаше в огледалото над чешмата и прокарваше пръсти под очите си, където спиралата беше започнала леко да се размазва.

— А тази вечер ли ще го зарежеш? — попитах аз.

Почти ми стана мъчно за Ричи/Рикардо, макар и да не беше направил нищо, за да ми се хареса. Най-изненадващо се оказваше, че разбивачът на сърца ще си го отнесе.

— Не. Много добре се целува. Ще почакам до утре.

Може и да съм глупава, но винаги съм смятала, че трябва да харесваш някого, за да се целуваш с него. Но Кайра беше много добра в това да ме обърква.

— Мислех, че бързаш за тоалетната — безразлично отбеляза тя и погледна към чинията.

— Да, да — измънках и разсеяно започнах да разкопчавам панталоните си.

Ако аз трябваше да зарежа някое момче, помислих си, щях да съм напълно размазана.

А Кайра беше в такава форма, че направо спираше дъха ми. Питах се какво ли е било в предишните й училища. Дали беше излизала с много момчета? Винаги ли се бе държала толкова оперено с тях?

— Ами ти, Али? Хареса ли си някого? — попита ме Кайра, като оформяше къдриците си с пръсти и наместваше шнолките в косата си.

— Ами, да, видях един готин, докато танцувах одеве… — срамежливо отвърнах.

— Вярно ли? Какъв е? — попита тя, а очите й светнаха от задаващата се клюка.

Преди да й разправя, на вратата взе да се блъска.

— По-бързо! Излизайте! ВЕДНАГА! — разнесе се глух мъжки глас на фона на още глухи гласове.

Погледнах Кайра. И двете се смутихме, че ни крещят по този начин, въпреки, че от гръмогласния младеж ни разделяше дебела дървена врата.

Бързо се изпишках, пуснах водата и отворих вратата, където две момчета почти се стовариха върху мен и ме избутаха в стаята.

— Боже! Вече е късно! — изръмжа едното от тях, в което разпознах приятеля на скейтъра, миг след което самият скейтър се издрайфа върху пода на банята.

И върху високите сандали на Кайра…