Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (15)

Глава 14
Към аварийния изход

Времето бавно течеше. Денят се оказа натоварен (и изстискващ), но последните два часа, преди да отида и да се срещна с Кайра, се влачеха като най-дългия на света ластик…

Денят ми протече ето така: след като брат ми пусна бомбата в кафенето, двамата се довлачихме до вкъщи, наобиколихме Роуан (Лин беше излязла) и я светнахме за дедуктивните способности на инспектор Тор. Казаното от Тор за неделната среща се връзваше с подозрителното съобщение, предадено от баба на татко предната вечер, но преди да се появи Лин, не можехме да решим какво да предприемем.

След това отидох да видя Санди.

Бях заела угодническа поза. Преди това по телефона Санди ми бе казала, че не би имала против да я зарежа заради купона (и срещата), но знаех, че се чувства зле от това. Зададе ми всички въпроси от сорта: „Какво е това момче?“ (Не знаех.), „Къде е купонът?“ (Не знаех.) и „Как ще се облечеш?“ (Хм, не знаех. Тъй като никоя от приятелките ми не отиваше, ритуалът с преобличането не се беше състоял). И през цялото време Санди ме гледаше с големите си Дисни-очи, пълни с тъга.

Накрая успях да се освободя (от чувството си за вина), когато майка й влезе, за да измери температурата й и да провери, дали не пипнала чума, или нещо от сорта. По пътя за вкъщи ми хрумна, че може би Санди се е притеснила, задето с Кайра сме станали прекалено близки, докато лежи, прикована от стомашния си вирус. Не беше съвсем така, но разбирах защо си го мисли.

Но както се казва, тогава си е за тогава, сега си е за сега. А точно сега седях под душа и ми беше много, много лошо.

(Нека ви напомня, че не е трудно да ти стане лошо в нашата баня. Мама беше боядисала стените в рубиненочервено, ’щото си бе представяла, че ще сложи вътре много цветя и че зеленото ще седи страхотно на този фон. Само дето на практика получаваш мигрена, ако седиш в банята повече от десет минути.)

Момчето се казваше Боби — момчето, заради което ми беше лошо. Толкова знаех от Кайра и това беше всичко, което успях да разбера от нея, плюс факта, че двамата с Рикардо са от едно и също училище. Предполагам, че повече не можех да очаквам от приятелката си, при положение, че беше гадже с Рикардо от една седмица и едва ли самата тя знаеше много повече за него (извън интимното познание за техниката му на натискане).

Имах два часа до тръгване, седях под душа, а водната струя удряше главата ми, докато се опитвах да измисля за какво ще си говоря с приятеля на Рикардо.

Колко трогателна бях? Но разберете ме, това беше (и всъщност продължава да бъде) нещо, за което много се тревожа. Много. Имам предвид, какво се очаква хората да си говорят на среща? Опасявам се, че след като вече обсъдиш какво харесваш и не харесваш, кои са приятелите ти и т.н., в един момент се изчерпваш. Поне така се случи, когато излязох с Кийт Браунлоу (уф, не ми напомняйте…) и макар че бяхме на милиони светлинни години от първа среща, с Алфи е същото — главата ми се изпразва и изпразва всеки път, когато се отвори възможност да разговарям с него.

Е, с Били е различно — ’щото е просто приятелче, както и Санди, и Кло, и останалите (е, да прибавим и генетичните разлики…). Мога да разговарям с Били часове наред за всичко (най-вече за глупости, ако трябва да съм точна, но за доста забавни глупости.)

Та какво се случва с мозъка ви, когато харесвате някого, или излезете на среща? Защо да водите нормален разговор се оказва толкова „извънземно“, колкото да отскочите до Сатурн за лятната ваканция?

Изведнъж очите ми започнаха да смъдят от шампоана, при което набутах лицето си под струята и се опитах да отвлека вниманието си като взех да мисля за нещата, за които мога да разговарям.

Ето докъде стигнах…

1) Да го попитам какви предмети изучава в училище. (Неее, ще ме вземе за пълна зубрачка…).

2) Да го попитам от кой футболен отбор е. (Ама какъв е смисълът? Нищо не разбирам от футбол, така че разговорът ще бъде наистина кратък. Той: „А ти от кой отбор си?“ Аз: „Ъх, от никой.“ Той: „Ох.“ Виждате ли? Идеята не е особено блестяща…).

3) Да му разкажа историите за имената на брат ми и сестрите ми. (Тц — ще реши, че всичките сме откачалки. Което не е далече от истината в случая с Роуан…).

4) Да го попитам с какво иска да се занимава като завърши училище. (Много тежко звучи. Ще очаква следващият ми въпрос да бъде колко деца възнамерява да има и какъв ще е пенсионният му план…).

5) Да му разкажа, че вкъщи имаме две кучета, пет котки, три хамстера, безброй бели мишки, едноока игуана, четири заека, два аквариума с рибки, куп буболечки, възстановяващ се гълъб и каквото е донесъл напоследък Тор. (Определено не — искам да мисли за мен като за готино и привлекателно момиче, а не като за доктор Дулитъл…)

Безполезни разсъждения.

Отказах се, спрях душа и излязох капеща от ваната. Тръбите на душа се разтрепериха при спирането на крана, сякаш зад стената живееше мъничък човек, който удряше с чук като луд. (А може и да има такъв — кой знае? Или пък това беше полтъргайстът на някой разгневен викториански водопроводчик?)

Докато бършех парата от старото нащърбено огледало в дървена рамка (находка на майка ми от вехтошарския магазин), зърнах отражението си, което представляваше огромна розова скарида. Очевидно бях престояла под душа малко по-дълго от необходимото. Всъщност бях толкова розова, че тенът ми ужасно се биеше с червените стени. Трябваше да изляза от банята, да се кача в стаята си, да отворя широко прозорците и да се охладя. Та как щях да ида на среща с тайнствения Боби с вид на заспала под кварцова лампа?

Взех да ровя в шкафа с кърпите и единствената, достатъчно голяма, за да ме покрие, се оказа една от онези за всеки случай — древна, овехтяла, опърпана, до която прибягваш, само ако останалите са за пране, но се надяваш това всъщност никога да не ти се случи. Този път обаче нямах избор, днес беше ден за пране и всички полу-прилични кърпи съхнеха отвън на въжето заедно с дрехите.

— Ммм — много секси. Не! — измърморих аз при вида на капещото си, розово и опърпано отражение.

Старото резе на банята заяждаше, както обикновено, и трябваше доста яко да го дръпна, за да отворя вратата.

Има ли нещо в тази глупава къща, което да работи нормално?

Мрънках си наум и в този момент осъзнах, че започвам да звуча като Лин. Ако имаше избор, тя щеше да живее в къщата на мечтите си — ултрамодерна, ултраблестяща, ултраминималистична, точно каквито показват в списанията за интериори. А не с шумящи тръби, заяждаща врата и налудно боядисани стени като нашата.

Както бях в нацупено настроение, предизвикано от състоянието на стрес, не чух скърцането нагоре по стълбите, което означаваше, че някой се качва. Изведнъж зърнах разчорлената руса коса на Алфи, и то в момента, когато се намирах възможно най-далече от аварийния изход нагоре към таванската ми стая (който се намираше на другия край на площадката).

Тревога! Ако имаше нещо, в което бях сигурна, то беше, че не изглеждам като покрита с роса полугола богиня. По-скоро приличах на сварена и — за бога — усещах как на дупето ми ужасяващо духа, което означаваше, че на тази презряна хавлия има огромна дупка.

До този момент шансовете ми някога да изляза е Алфи бяха нулеви. Ако обаче ме видеше по този начин, шансовете ми ставаха минус милион.

Слава богу, Алфи се беше обърнал на другата страна и гледаше надолу към Лин, която чувах да говори. Това ми даде възможност за частица от секундата да се изпаря, преди да се засрамя, както никога преди не се бях засрамвала в живота си (а съм имала много поводи, кълна се…).

Най-близко се намираше стаята на татко и като розова светкавица връхлетях вътре и тихо затворих вратата зад себе си. Тежко въздъхнах и се облегнах на нея е цялата си тежест (И защо? В случай, че Алфи ме беше зърнал и се бе опитал да връхлети върху мен, обзет от страст при вида на надупчената ми хавлия? Как ли не.)

Когато пулсът ми се успокои (от трескав към по-малко трескав), очите ми плъзнаха из стаята. Беше обляна в уютна оранжева светлина, отчасти заради привечерното слънце, което се процеждаше през прозореца, отчасти, защото самите стени бяха оранжеви (като рижа котка, Колин тотално се замаскираше, в случаите, когато влизаше тук да си подремне).

От площадката в коридора долиташе разговор, както и проскърцването на стълбите, докато Алфи и Лин вървяха към нейната стая. Можех да си отдъхна… Или поне да се успокоя, да нахлузя долнище на анцуг и тишърт от гардероба на татко, и да се върна в стаята си вече в не толкова оскъдно облекло.

Отидох до гардероба и отворих вратата. Беше претъпкан, но не само с неща на татко. Навсякъде имаше купища от мамините рокли. Всичките бяха красиви, от фин памук или индийска коприна. Имаше две кадифени сака и няколко широки тензухени туники. И без да погледна, знаех, че всичките й любими плътни, стари пуловери са където винаги са били нагънати в най-долното голямо чекмедже на раклата до леглото. Татко държеше нещата й, точно както ги беше оставила — шишенца от парфюми, гримове (не че употребяваше много) и стара четка за коса — всичко това върху тоалетката, в случай че тя влезе през вратата и потърси нещо…

Има спомени от мама из цялата къща — не само начина, по който я беше декорирала, но и всички картини, съдове и неща по стените и по всяка свободна повърхност. Но точно тази стая представлява един вид мамин олтар. Хубаво е да влизам тук от време на време, и тъкмо в странните моменти, когато започвам да забравям малките неща, свързани с нея, да помириша уханието на парфюма й, или да извадя любимите й дрехи.

И разбира се, над леглото виси неин автопортрет. Не че това се разбира, тъй като картината представлява мъглявина от завихрени едно в друго оранжево и жълто. В случай, че се чудите, това е нейната аура. (Аурата е малко призрачен електрически поток, който всички ние имаме около себе си, според… ами, според онези, които се занимават с разчитане на аури. Обикновените хора не ги виждат, но четците на аури имат такава способност, а един от тях беше казал на мама, че нейната аура символизира „пробуждане“. Предвид че за един ден през мен минават толкова чувства и настроения, моята аура трябва да е кафява — точно този цвят, който се получава, когато разсмесиш всичките ярки парчета пластелин и ги превърнеш в неопределена маса.) Както и да е, веднъж майка ми се върна вкъщи, след като бяха разчели аурата й на фестивала за тяло, душа и дух в Палата Александра и веднага започна да работи по тази картина. Около две седмици след това тръгна на своите пътешествия, затова твърдя, че въпросният четец на аури има много какво да ни каже по въпроса…

Но да се върнем към следобеда, в който се бях увила в онази ужасна раздърпана хавлия. Изведнъж се оказах седнала на ръба на старото скърцащо дървено легло на мама и татко, взирах се в картината и си спомнях неделните сутрини, когато всички се накачулвахме тук — даже и Лин. И до днес Тор продължава понякога да бомбардира татко (в компанията на Ролф и Уинслет) и това е много забавно, но не е същото, както в миналото, когато всичките момичета и мама бяхме част от купона.

Ощипах се, съзнавайки, че започвам ужасно да се натъжавам. Бързо — преди да се разплача — скочих на крака и започнах да ровя из гардероба като издърпах от закачалката някаква стара джинсова риза и я намъкнах. След още малко ровене попаднах на едно долнище на анцуг, което беше твърде голямо за мен, но с него поне имах вид на човек, а не на същество от езерния свят.

Приближих се до тоалетката, за да проверя какво става с червенините ми и точно в този миг забелязах нещо върху леглото.

Беше отворен фотоалбум — един от онези, които обикновено си седят в шкафа във всекидневната. Защо ли татко го беше качил тук?

Седнах на пода и го придърпах към себе си. Беше отворен на страницата, където бяха мамините снимки. Мама е вдигнала нагоре дългата си пола и е нагазила в морето, мама се смее на някаква шега, мама се жени в дълга разкроена бледолилава рокля; мама с ботуши и гащеризон се хили до един кален поток и се гали по бременното коремче.

Какво ли бе накарало татко да изкопае тези снимки?

Отново вдигнах поглед към картината над леглото.

„О, мамо“ — изпъшках и си пожелах пред мен да седи самата тя, наместо глупавата оранжева мацаница. „Какво си мислиш, че се случва? Дали татко се чувства виновен заради нещо…?“