Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (5)

Глава 4
Умните мисли на Санди

Х: Какво е това, което е бяло и червено и тече отвсякъде?

А: Приятелката ми Санди.

Ами такъв би бил отговорът точно този неделен следобед.

Лицето на Санди беше бяло като платно, но от скапаната й простуда носът й беше отекъл и червен, както й горната й устна. Прибавете към това и ноздрите й, които течаха като развалени кранчета, и ще придобиете представа за цялостната картина. (Хич не изглеждаше красиво…)

— Как се чувстваш? — попитах я.

Наистина глупав въпрос, при положение, че отговорът беше очевиден. Чувстваше се отвратително.

Забелязах, че килимът до леглото й беше отрупан със сополиви смачкани кърпички, макар че съвсем наблизо се намираше стратегически поставено плетено кошче за боклук. Но явно не достатъчно стратегически, предвид, че беше напълно и безусловно празно.

— Пъдна гдус… — изфъфли Санди, като подчерта медицинското си състояние, шумно изсеквайки се в някаква гигантска кърпа.

Големите й Дисни-очи изглеждаха особено патетично — влажни и тъжни. Или по-скоро приличаха на очите на някой заек от „Уотършип Даун“. Може би на онзи, болен от миксоматоза…^[1]

— Не ми изглеждаш много добре — съгласих се аз, което беше доста сдържано твърдение, предвид реалността.

Бях кацнала на края на леглото й, за да не ме достигне струята на изсекването.

— Мдого мио от твоя страда да дойдеш — ала де тдябваше — скара ми се тя с благодарна усмивка. — Може да те пипде и теб!

— Супер! Ще имам основателен повод да не ходя на училище — пошегувах се.

Не го мислех. Не че умирах да ходя на училище, но във всеки случай предпочитах да съм в час, отколкото да изглеждам като Санди в този момент.

Преместих се съвсем в края на леглото, надявайки се да съм извън обсега на вируса.

Може би беше по-добра идея да й се обадя по телефона, наместо да я навестявам.

— Предполагам, че и утре няма да си на училище… — проницателно отбелязах. Много ясно.

Санди поклати глава. Главата й изглеждаше като отделена от тялото (бяла, червена и капеща) върху море от сладки мечета. Завивка на сладки мечета, възглавница на сладки мечета, подходяща пижама на сладки мечета. Всичко това, бързам да добавя, закупено от майка й. Нито една от тринайсетгодишните ми приятелки не би спала доброволно сред сладки мечета, ако имаше свобода на избора.

— Мама казва, че тдябва да не сдавам от ледлото поде дяколко дди — мрачно измънка Санди през запушения си нос.

Не можех да я виня, че звучи отчаяно. Майка й е от онези задушаващи майки-орлици. И ако Санди се чувстваше зле, щеше да става все по-зле е цялото това кръжене над нея, отрупване с възглавници и натъпкване с лекарства всеки пет секунди.

Работата е, че макар и много да я обичат, родителите на Санди са причината тя да идва вкъщи толкова често. И двамата са на по сто и десет години (окей, преувеличавам, но наистина са старички) и се държат със Санди (единственото им дете), сякаш е кръстоска между дрезденска порцеланова кукла и рядка скъпоценна пеперуда. Слава богу, мен ме харесват, в противен случай на Санди хич няма да й е забавно. Само да ви напомня, че никога не са виждали дома ми. Ако зърнат колко е разнебитен (въпреки усилията на баба ми да го цивилизова), сигурно не биха я пуснали повече да пристъпи прага. А ако знаеха колко животни има вътре, щяха да получат апоплексия от ужас, че Санди може да хване алергия към котешки бълхи, или разстройство от кучетата, или не знам какво още.

— Ще ми напдавиш ли услуга, Али? — изсумтя Санди, посочвайки към бонбоненорозовата маса до вратата.

Честно ви казвам, трябва да видите стаята й. Всичко вътре е в розово, и то не онова шантаво малинено-розово, в което Роуан е аранжирала своята (и което направо размазва очните ви ябълки, макар че е готино по своеобразен начин). Съвсем не, розовото в стаята на Санди е с нюанс на бонбон и дъвка. И с много къдрички. За бога, сякаш си попаднал в стаята на Барби, само че в реален размер.

И Санди мрази това.

Знам, знам, че изборът си е неин… само че тогава е била едва на осем. През последните три-четири години копнее да промени стаята си, но родителите й не разрешават. Намират мястото за „умилително“. Ако питате мен (и даже ако не ме питате, пак ще ви кажа), мисля, че те просто искат тяхното малко момиченце да си остане малко, ако ме разбирате. Порастването, появата на месечния цикъл, натискането с момчета — те потискат мисълта за всичко това и живеят, сякаш никога няма да се случи.

(А за сведение — Санди пораства — има по-големи цици от моите, макар че всички имат по-големи от моите, цикълът й започна — беше на дванайсет, случи се, докато беше у нас и Лин й помогна, и за капак на всичко се е целувала с момчета — макар и по време на игра с бутилка и подобни купонджийски забавления.)

— Какво има? Какво да направя? — попитах я, докато оглеждах масата с надеждата, че Санди не искаше да й подам бялото мече с копринено сърчице, върху което беше избродирано „Обичкам те“. (Коледен подарък от родителите й. Но не, когато е била в началното училище, а от тази година…)

— Би ли ми подала еддо дово пакетче кърпидки од масата? — помоли ме тя.

Не можах да не се засмея.

— Звучиш ми точно като Били вчера — усмихнах се сама на шегата си.

— Какво? И той ли има просдуда? — намръщи се Санди и придоби загрижен вид.

— Не — вдигнах рамене, — просто го тормозех като го стисках за носа.

— Защо? — запита ме Санди объркана.

— Защото е момче, дразнещ е… какво повече да кажа? — вдигнах рамене.

Доста е забавно. Били ми е най-старият приятел, а Санди — най-добрата ми приятелка, но двамата не мелят брашно. Харесват се и т.н., само че някакси не успяват да се сработят. Понякога тримата излизаме заедно — най-вече на кино, където не им се налага да разговарят помежду си. Най-често обаче се срещам с тях по отделно. Били твърди, че Санди е прекалено кротка и че не знае за какво да си говори с нея. Но за да съм справедлива, трябва да призная, че той обича да се държи глупаво и да се перчи пред нея. От нерви, предполагам. А пък Санди твърди, че той не я харесва, което за мен означава, че тя самата изпитва лека несигурност от факта, че имам някакъв друг близък приятел освен нея.

Всичко това наистина ме нервира, но харесвам и двамата толкова много, че гледам да не се тормозя от този факт през повечето време.

— И какво пдави сдощи вечерта? — попита ме Санди, докато отваряше с нокти следващия пакет кърпички, който току-що й бях дала.

Отне ми секунда да си преведа това, което беше казала, от вирусоговор на английски.

— Снощи ли? Ами, нищо… — отвърнах аз.

— Не се ли обади Били с дякакво пдедложедие? — попита тя, за да провери, дали не се сближавам прекалено много е него зад хремавия й гръб.

— Не, той се виждаше с някакви негови съученици — отвърнах. — А аз се обадих на Кло и на останалите, но на никой не му се правеше нищо.

Санди изглеждаше доволна. Иначе щеше да се чувства, все едно е пропуснала чудесно съботно вечерно излизане с Били, или с Кло и Салма, или с някои от другите ни съученички. Не можех да я виня — вероятно и аз бих била същата, ако бях в нейното положение.

— И какво пдави? — попита тя.

— Останах с татко и Тор вкъщи и гледах телевизия — обясних, — но нещо странно се случи…

Огромните очи на Садни светнаха. Но може би това се дължеше на треската.

— Какво? — настояваше тя през запушения си нос. — Какво се случи?

Нали разбирате колко отегчена беше след два дни в карцера. И най-малкият намек за някаква клюка я изпълваше с възбуда.

— Баща ми… със сестрите ми го чухме да говори по телефона. Казваше неща от сорта на „С нетърпение чакам следващия път“ и т.н…

— Какво? Да не би да е имал среща? — изписука тя.

Санди обожава всичко, което звучи романтично, ама наистина.

— Ами с Лин и Роуан почти си помислихме, че може да се е видял с… майка ни.

Челюстта на Санди увисна.

Те с Били знаят цялата история с мама и нейното изчезване. Всички останали в училище смятат, че майка ни живее в чужбина. Никой не ме разпитва особено за това. Една от хубавите страни на това, че много мои връстници имат разрушени или сложни семейства, е, че хората не се интересуват кой знае колко, когато разберат, че мама живее в чужбина.

— Смяташ ли, че даистида може да е майка ти? — въздъхна тя.

— Всъщност не — не мисля, че е възможно — признах си. — Не пасва. Би трябвало все още да е на Островите Кук. Получихме писмо оттам. Няма как да се е върнала…

— Ами тогава всичко е ясно — каза многозначително Санди?

— Какво му е ясното? — намръщих се.

— Баща ти — продължи тя, — се среща с някого.

Санди не е от най-интуитивните. Когато сме двете, тя обикновено млъква и ме оставя аз да говоря и да решавам всичко (което понякога ме докарва до лудост). И съответно сега грешеше напълно. Баща ми да се среща с някого? Абсурд! Главата й беше пълна с бръмбари…

Не беше възможно баща ми да се среща с някого.

Не беше възможно.

Ами ако…

Имаше едно „ами ако“…