Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Али (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dates, Double Dates and Big, Big Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
Steis (2015)
Корекция
cherrycrush (2015)

Издание:

Карън Маккомби. Срещи, двойни срещи и много големи грижи

ИК Егмонт България, София, 2007

ISBN: 978-954-27-0140-8

История

  1. — Добавяне

Глава 3
Историята на невидимата мама…

— Али? Аз съм. Може ли да вляза? — чух гласа на Лин от другата страна на вратата.

Много популярна бях станала изведнъж. Обикновено около единайсет часа в събота вечер аз съм сама в стаята си (заедно с чудатата котка — всичките ни котки са такива), освен ако Санди не е останала да пренощува вкъщи, което прави понякога.

Тази вечер обаче стаята ми беше като магнит — три (от петте) котки, двете кучета и сестра ми Роуан заемаха пространството под скосения ми таван. Котките — Франки, Колин и Флъфи — вече бяха в стаята, когато с Ролф изтопуркахме нагоре по стъпалата след празна откъм събития вечер с татко и Тор пред телевизора (точно тази събота социалният ми живот не беше особено натоварен). А Уинслет следваше Роуан, когато почука на вратата ми (Уинслет си е умно, ала нацупено куче, и беше надушила, че това е мястото, на което трябва да бъде).

Вече очаквах при следващото потропване на вратата да видя хамстерът на име Лудия Макс, който предвожда процесия от игуани, бели мишки и буболечки, изпълзели от стаята на Тор.

— Да, влизай! — отвърнах с тих глас.

По никакъв начин не исках да известя задрямалия татко, че има някакво семейно шушу-мушу в таванската стая.

Лин едва открехна вратата и котката, която не беше Колин, шмугна чернобялото си тяло през процепа. Прелетя покрай мен и излегналата се на пода Роуан, и леко като перце скочи право в леглото ми. Отблизо забелязах сдъвканите му побойнически уши и заподозрях Еди. Липсваше единствено кривогледият Дерек, който да започне да драска по вратата, за да съберем цялата котешка фамилия.

— Ох… — въздъхна Лин, леко разочарована, че Роуан я е изпреварила.

— Е, Лин, как беше вечерта? — попитах най-голямата ни сестра. — Рано се прибираш от купона.

— Защото си тръгнах рано. Нямах настроение — вдигна рамене тя, затваряйки вратата зад себе си и разполагайки се на пода. — Не можех да спра да мисля за татко…

Напълно я разбирах. И аз бях прекарала цялата вечер, преструвайки се, че гледам телевизия, докато умът ми непрестанно беше зает с татко и неговия телефонен разговор.

(И все пак, представете си да сте на купон с Алфи и да си тръгнете! Но Лин не го вижда по начина, по който го виждам аз. На това момиче му трябват очила — няма друго обяснение. Очила, или мозъчна трансплантация. Едно от двете…)

— И аз също — заяви Роуан, като прокара пръсти през тъмните си къдрици, при което индийските й гривни се раздрънчаха. — Видях се с Чаза и той ни показваше с Вон какво може да свири на новата си китара…

Лин извъртя очи при мисълта колко скучно звучи всичко това, но за щастие Роуан беше твърде разсеяна около Франки, който се разхождаше в скута й, за да забележи.

— … но постоянно си мислех за татко — продължи Роуан. — И за онова, което говореше по телефона, и… за всичко.

Всичко… означаваше мама. Или най-малкото — подозренията ни, че разговорът имаше нещо общо с нея.

Даже много общо.

— Е, Али — той спомена ли нещо за това? — попита Лин, като се подпря на лакти на овехтелия ми килим, след което мъдро се изправи, разбирайки колко неудобна е позата. — Нещо, каквото и да било?

— Не — поклатих глава. — Само се шегуваше с програмата по телевизията и после се качи да прочете на Тор приказка за сън. Обичайното.

Със сестрите ми нямахме време и възможност да поговорим преди Лин и Роуан да излизат. А и Тор беше наоколо (а не искахме да объркваме мозъчето му), плюс че татко влетя в стаята веднага след телефонния разговор и весело поиска да се осведоми за тъпите въпроси от викторината, които е пропуснал.

(Да бяхте видели колко светкавично четиримата се изнесохме от вратата, в мига в който чухме слушалката да се затваря. В един миг бяхме струпани около входа на дневната, в следващия се върнахме по местата си на дивана и т.н., опитвайки с всички сили да успокоим дишането си.)

— Ами когато Тор си легна — продължи Лин да ме разпитва, — не намекна ли поне нещо?

— Не, нищичко не каза. Никакви намеци, нищо.

Вече бях обсъдила това с Роуан и знаех какъв ще е следващият въпрос на Лин, просто защото Роуан го беше задала трийсет секунди, преди най-голямата ми сестра да почука на вратата.

— Не можа ли да изкопчиш от него някаква информация? — попита Лин, както и очаквах.

— Не. Мина ми през ума, но не можах да измисля какво да кажа, за да не разбере, че сме подслушали разговора — взех да обяснявам.

Работата не вървеше на добре. И двете ми сестри ме гледаха с дълбоко разочарование. Очевидно бях единствената им надежда да разнищя случая още същата вечер и гръмко се бях провалила.

— А мислиш ли, че може да е разговарял с мама? — попита Роуан, като най-сетне произнесе на глас онова, за което всички се чудехме.

Цяла вечер си бях мислила точно това, но честно казано, не ми се вярваше да е възможно. Не вярвах, че татко би го запазил в тайна от нас (като изключим Тор, и то заради самия него). Не и след цели четири години…

Може би сега е моментът да ви разкажа какво се случи с мама. По-сложно е отколкото предполагате, най-вече защото има две версии: кратка и дълга (иначе казано — благородна лъжа и истина). Налага се да ви разкажа и двете, още повече, че първата не отнема никакво време.

История на Изчезналата мама (кратка версия): в нея вярва Тор. Мама толкова силно ни обичала, че се почувствала ужасно, задето има много деца по света, за които няма кой да се грижи. Затова и решила да замине за известно време — като ни оставила под вещите грижи на баща ни — и да работи в благотворителна организация, която я изпраща в най-отдалечени места. Има много страни далече по света, където живеят много деца, нуждаещи се от грижи. Ето затова мама я няма толкова дълго. Но един ден ще се прибере у дома…

История на Изчезналата мама (истината): на практика мама била само на седемнайсет (а татко на двайсет и две), когато двамата започнали да се срещат. Мама тъкмо била завършила гимназия и работела в един магазин за джинси в Камдън, но планирала да си направи собствен щанд на пазара в Камдън, където да продава картините и керамиката си, а след това със спечелените пари искала да обикаля света една година, преди да се запише в Художествената академия. Такъв бил планът й. Но изведнъж — хоп! Разбрала, че е бременна с Лини (разбирайте с Лин. Не че някой я нарича така. Освен Роуан).

Така или иначе, когато преодолели шока, мама и татко били неземно щастливи и вече на осемнайсет години, майка ни се оказала в малък апартамент, омъжена за баща ни и с малко бебенце, за което да се грижи.

Пред тях се простирали десет много щастливи години (и те наистина бяха щастливи — спомням си голяма част от тях, макар и доста мъгляво), до момента, в който мама роди Тор. Всички знаехме, че тя се е променила. Пак се смееше и забавляваше с нас, но понякога я виждахме да изглежда тъжна, макар да отказваше да си признае. („Следродилна депресия, от която няма излизане“ — разказваше ни много по-късно баба.) И после, когато Тор беше вече на три, една вечер мама и татко дълго си поговориха с нас (Лин беше на тринайсет, Роуан на единайсет, а аз на девет) и ни заявиха, че мама е решила да замине за три месеца и да види местата, които е искала да посети отдавна, по време на отмененото си околосветско пътешествие. На нас три месеца не ни се сториха дълго време, бяхме големи момичета и щяхме да помагаме на татко да върти къщата. И за нас щеше да е приключение.

Впоследствие мама я нямаше шест месеца, през което време винаги изпращаше весели писма и картички — но ние трите започнахме да ставаме подозрителни. Подозренията ни нараснаха, когато татко взе да ходи мрачен, а баба продаде къщата си и се премести в апартамент наблизо, „за да може по-добре да се грижи за нас“. Не знам кога точно всички започнахме да си мислим, че мама няма да се върне, но това беше начина, по който виждахме нещата и по който очаквахме да се случат…

(Сега разбирате защо пред Тор поддържаме първата версия. Нали не искате едно малко дете да се чувства виновно, задето майка му си е тръгнала завинаги? Твърде трудно е да се справиш с мисълта, че мама се е разболяла, защото си се появил на бял свят. Симпатичната и успокояваща история с благотворителността е къде-къде по-подходяща за него, ако разбирате какво имам предвид.)

И ето ни сега трите — трите по-големи Лав-деца — седяхме и се чудехме дали сме на прав път. Дали мама не е по-близо, отколкото предполагаме.

— Нещата от сорта на „като в доброто старо време“ и „не съм им казал още“, които татко разправяше по телефона — размишляваше Лин… — Всичко това звучи, сякаш наистина говореше с нея.

— А и излезе в сряда вечер — намеси се Роуан с напрегнато изражение на лицето. — Спомняте ли си? Каза, че отива да изпие по едно с водопроводчика от съседния магазин.

— О, да… — измърморих аз, спомняйки си, че татко набързо изхвърча, прекадено наконтен, за да изпие няколко бири в местната кръчма.

А ние не можем да не забележим, когато татко излезе някъде — толкова рядко се случва. След като мама си замина, той явно искаше да компенсира нейната липса и винаги гледаше да е около нас.

— Освен това среса косата си по онзи забавен начин — цялата зализана назад. Като от онези стари снимки с мама, когато са били млади. Нали го майтапихме за това — напомни ни Лин.

— Уха, мислите ли, че историята за кръчмата е била измислена? — ококори се Роуан.

Забелязах, че Франки се опитваше да се измъкне от малко грубоватия начин, по който тя го галеше.

— Може би — вдигна рамене Лин. — Може би се е нагласил и облякъл така, за да отиде и да се срещне някъде с мама

— Почакайте — намесих се аз, като скочих на крака и отидох до голямата карта на стената. — Получихме писмо от мама миналата седмица и тя беше ето тук

И аз посочих синята карфица, забодена върху едно островче в Тихия океан. Всеки път, когато получим писмо от нея, слагам знак на картата.

— Е, и? — каза Роуан. — Какво значение има?

Аз може и постоянно да се тревожа за нещо, но Роуан е способна да изпадне в пълен безпорядък на ума. Нали разбирате, не се опитвайте да впрегнете мисълта й в каквото и да било, когато е паникьосана. А сега не беше само изражението на лицето й, което я издаваше… Клетият Франки бе стегнат в смъртна хватка между ръцете й. Милият — просто търсеше топъл скут, където да се сгуши, а се оказа в положението на анти-стрес топка.

Помисли си, Ро — подтикнах я аз, — мама ни писа, че възнамерява да остане там, където е, около две седмици, така че…

— … не може вече да се е прибрала — довърши мисълта ми Лин.

— Най-вероятно не е — отвърнах аз, не съвсем сигурна, дали не трябва ужасно да се разочаровам от осъзнаването на този факт.

— Ами след като татко не е говорил с мама по телефона — бавно каза Роуан, — какво би трябвало да означава това?

— Връщаме се там, откъдето тръгнахме — въздъхнах аз и тупнах толкова силно по леглото, че Еди — за голяма своя изненада — подскочи във въздуха.