Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (16)

Глава 15
Среща с непознат и опънати нерви

За първи път виждах Кайра без стегната на конска опашка коса. Къдриците й бяха оформени, кестенявата й коса изглеждаше по-тъмна и бляскава, опъната назад с помощта на разноцветни шнолки.

Отиваше й. Нали знаете щръкналите й уши? Ами с тази коса това въобще не личеше. Ни най-малко.

— Пак ще повторя — изглеждаш прекрасно, — казах с леко писклив глас.

Не беше лесно да контролирам опънатите си нерви. Нищо не можех да направя за гласа си, но поне държах ръцете си (които иначе ужасно трепереха) в джобовете на панталона си.

— Благодаря! И ти си много готина! — ухили се тя и вдигна вежди.

Тъкмо бяхме слезли от автобуса и вървяхме към къщата на Рикардо, а Кайра размахваше някакво листче с написани указания. Намирахме се от северната страна на Палата Александра, не особено далече от дома на Били (надявах се да не налетим на него — щеше да се гръмне като ме види облечена по този начин). Изведнъж осъзнах, че ако знаех колко близо е къщата на Рикардо, щях да предложа да вървим през парка.

Но в този миг погледнах черните сатенени сандали с платформи на Кайра и ми стана ясно, че тревата, пръстта и тези обувки определено не си подхождаха…

Бях обула маратонки (но най-хубавите си). Не мога да нося обувки на токчета — с тях ходя като патица. И за разлика от Кайра, която беше с къса шифонена пола на цветя, краката ми бяха добре скрити в отрязаните ми военни панталони. Нагоре Кайра беше облякла доста смел черен корсаж, който се държеше на тънка лента около шията и разголваше раменете й. И в това отношение бях подходила по-консервативно като се придържах към любимия си тишърт в цвят каки и с червена звезда на гърдите.

Не заради облеклото ми Били щеше да умре от смях, а заради грима. Или по-скоро заради грима на Кайра. Когато се срещнахме на спирката, тя се намръщи като ме видя, след което взе да рови из чантата си и извади малък несесер. В следващия момент държеше в ръка огледало и ми показваше блясъка и сенките, които бе нанесла по бузите и клепачите ми.

— Адски ти отива! — обяви тя и аз нямах сили да й противореча.

Някакви момчета с кола надуха клаксона след нас, докато вървяхме по пътя и издирвахме улицата на Рикардо. Не знам дали това беше заради загорелите крака на Кайра, или заради блясъка по лицето ми, който ги заслепяваше и те искаха да ми покажат, че застрашавам уличното движение.

— Далече ли е оттук? — попитах аз и се опитах да хвърля око на завъртулките върху листчето, което Кайра държеше.

— Не, ето тук! — обяви тя и сви вляво по улица с малки къщи с тераси.

— Още веднъж ти благодаря, че ме покани — измънках аз, макар че в този момент бях толкова нервна, че ми идеше да се обърна и да хукна назад към къщи.

— Няма проблем — ведро каза Кайра. — Стана ми мъчно заради онова, което ми каза преди няколко дни…

Супер. Не ме беше поканила на тази двойна среща, защото съм умна, забавна, интересна, или красива, а защото й бе станало мъчно за мен. Това признание ме накара да се почувствам доста жалка…

— След като ти казах какво точно? — попитах я.

Един съвет от мен: да преминеш в самозащита е добър ход за преодоляване на нервността.

— О, имам предвид, когато ми каза за онзи приятел на сестра ти, когото харесваш. С когото твърдиш, че нямаш шанс — безцеремонно заяви Кайра. — Затова си помислих, че може да се развеселиш, ако се понатискаш е приятеля на Рикардо.

Лавината от нерви отново се стовари върху мен.

О, боже. Нима това момче смяташе, че ще се натискам с него? Щом Кайра беше сигурна, че ще се случи така, то значи и гаджето й беше на същото мнение, както, разбира се, и неговият приятел. Имам предвид, че нямах против да се поцелувам е някого, ако наистина го харесвам, но идеята, че всички считаха това за предрешено, ми се виждаше абсолютно вкаменяваща…

Нямаше вече време да направя каквото и да било (или да инсценирам болест, която ме е връхлетяла изневиделица, за да имам повод бързо да офейкам) — Кайра се понесе към една турскосиня врата и натисна звънеца.

Преглътнах и осъзнах, че отново съм яркорозова.

— Здрасти! — каза момчето е тъмна коса, което отвори вратата.

Хвърли поглед към мен за частица от секундата, след което бавно се ухили и огледа Кайра отгоре до долу. Джоуи от „Приятели“ нямаше нищо общо с въпросното момче.

— Здрасти, Рикардо! — кокетно се усмихна Кайра, докато се поклащаше и полюшваше на прага. — Това е Али…

— Дааа? Не можех да се сетя как се казва — изтърси той без грам чар и такт.

Хммм, сигурно се изисква доста усилие да харесаш такова момче — помислих си аз.

— Както и да е, ето го и моят приятел — продължи той и посочи през рамото си към коридора, откъдето една висока фигура бавно се приближаваше в тъмното.

— Здрасти, Боби! — каза Кайра и помаха към приятеля на Рикардо.

Погледнах Боби и замръзнах на място.

Той също ме погледна и изглежда щеше да се разсмее, или просто да падне. Едно от двете.

— Не се казва Боби — изръмжа Рикардо. — А Били!

— Боби… Били — нахално вдигна рамене Кайра, сякаш грешката й беше без всякакво значение. — Каква е разликата?

Щеше ми се да й кажа, че има разлика дали отиваш на среща е непознат, или е най-добрия си приятел…